факултета, старец, съвършено смазан от събитията през изминалата седмица, няколко деца и престарялата майка на професор Фърмид. Караше младият преподавател по английска филология Уотроп, който беше тежко ранен в крака. Останалите тръгнахме пеш. Професор Фърмид водеше понито.
Беше прекрасен летен ден, но димът от пожарите забулваше небето и само от време на време проблясваше зловещо неподвижният кървавочервен диск. Бяхме вече посвикнали с кървавото слънце. Но с дима не можехме да свикнем. В ноздрите ни смъдеше, клепачите ни се възпаляваха. Насочихме се към югоизток, прекосявайки безкрайните предградия край ниските хълмове, опасващи равнината, в която се ширеше градът. Само по този път можехме да излезем в селска местност.
Придвижвахме се бавно напред. Жените и децата не можеха да вървят по-бързо. Те не умееха да ходят като днешните хора. Да, всъщност ние никак не умеехме да ходим. Самият аз се научих чак след чумата. Затова всички трябваше да се съобразяваме с най-слабите, а заради бандитите не смеехме да се разделим на групи. Наистина те ставаха все по-малко, тези зверове в човешки облик. Много от тях бяха покосени от болестта, но въпреки това все още върлуваха големи банди. По пътя срещахме доста хубави къщи, но много по-често пред очите ни изникваха димящи развалини. Впрочем бандитите явно бяха поуталожили безумната си жажда за разрушение и сега по-рядко палеха домовете.
Ние оглеждахме частните гаражи с надежда да намерим годен автомобил или гориво. Търсенията ни не се увенчаха с успех. Бежанците бяха заграбили всички превозни средства. Край един такъв гараж загубихме Калхън, един прекрасен младеж. Той беше застрелян докато минаваше през моравата. Това беше единственият ни убит, въпреки че веднъж някакъв негодник съвсем неочаквано откри огън по нас. За щастие той гърмеше без да се цели и му видяхме сметката преди да успее да рани някого.
Когато минавахме през Фрутвейл, район на богатски къщи, чумата отново ни засегна. Жертвата този път беше професор Фърмид. Като ни направи знак да мълчим и да не казваме нищо на майка му, той свърна настрана в двора на една хубава къща. Седна на стълбите на предната веранда, а аз поизостанах, за да му махна с ръка. Същата нощ се разположихме на лагер оттатък Фрутвейл, но все още в чертите на града. Още няколко души умряха и ние на два пъти сменяхме мястото на бивака, за да сме по-далеч от мъртъвците. На сутринта бяхме останали тридесет души. Никога няма да забравя как мъжествено се държа деканът на факултета. По време на сутрешния преход жена му, която вървеше пеш, прояви признаци на гибелната болест. Когато тя отстъпи към канавката, за да можем да минем, той понечи да излезе от колата и да остане с жена си. Възпротивихме се, но той настоя и в крайна сметка ние отстъпихме. Защото кой от нас можеше да бъде сигурен, че ще оцелее!
През втората нощ от похода си спряхме оттатък Хейуърд, тъкмо там, където свършваше градът. На сутринта бяха живи само единадесет души. Като капак на всичко през нощта беше избягал с автомобила Уотроп, преподавателят с ранения крак. Той беше взел сестра си и майка си и задигнал значителна част от консервите. Същия този ден, докато си почивах край пътя, за последен път видях въздушен кораб. Димът тук беше много по-малко, отколкото в града и видях въздухоплана на височина около 2000 фута. В този миг той загуби управление и вятърът го понесе настрани. Не знам какво беше станало там, но буквално пред очите ми носът му започна на тласъци да се спуска. После явно се пръснаха преградите на газовите камери, корпусът зае вертикално положение и дирижабълът полетя като камък надолу. Оттогава не съм видял нито един въздушен апарат. Колко пъти след това съм се вглеждал в небето с напразната надежда да видя аероплан или дирижабъл — знак, че някъде по света цивилизацията се е запазила. Уви, напразно. Сигурно навсякъде беше станало това, което се случи с нас.
Когато на другия ден стигнахме Найлз, бяхме останали само трима. След Найлз видяхме по средата на шосето Уотроп. Колата беше разбита, на постланото на земята покривало лежаха труповете на Уотроп, сестра му и майка му.
Аз бях смъртно уморен, защото не бях свикнал да вървя пеш и през нощта спах като пребит. На сутринта открих, че съм останал сам. Кенфилд и Парсънс, последните ми спътници, бяха мъртви. От четиристотинте човека, които потърсиха убежище в сградата на химическия факултет, и от четиридесет и седемте, които тръгнаха на път, бях оцелял само аз. И шотландското пони. Не знам защо стана така, но фактът си е факт. Аз не се заразих от чумата. Организмът ми се оказа невъзприемчив към нея. На мене просто ми провървя — представете си само, след чумата от милион, по-точно от няколко милиона, да, да, от няколко милиона души само аз бях останал жив!
V
В продължение на два дни се крих в една китна горичка, недокосната от диханието на смъртта. Въпреки потиснатото си състояние (бях убеден, че всеки момент ще дойде и моят ред) лежах и събирах сили. Понито също се по-съживи и на третия ден го натоварих със скромния запас от консерви, който бе останал, и тръгнах на път. Не срещнах жив човек, нито възрастен, нито дете, затова пък на всяка крачка се натъквах на мъртъвци. За щастие имах достатъчно храна. Земята сега не е като някога. Тогава я разчистваха от дървета и храсталаци, обработваха я. Около мен растеше, зрееше и се пропиляваше богатство, което можеше да изхрани милиони. В полята берях зеленчуци и плодове. В опустелите ферми ловях кокошки и събирах яйца. В килерите често намирах консерви.
С домашните животни ставаха странни промени. Те постепенно подивяваха и започваха да се нападат взаимно. Най-лошо изпатиха кокошките и патиците. Свинете подивяха първи, след тях котките. Кучетата също бързо се приспособиха към промените и страшно се размножиха. Те изяждаха труповете, нощем виеха и лаеха, а през деня се изпокриваха по разни закътани места. Забелязах как постепенно си сменяха навиците. Отначало се движеха поотделно — настръхнали, готови всеки момент да се разкъсат взаимно. Но скоро започнаха да се събират в глутници. Кучето винаги е било обществено животно, още преди човекът да го опитоми. Преди чумата имаше страшно много породи кучета — гладки и с гъста, топла козина, съвсем дребни и огромни като пуми. Малките и слабите кучета загиваха от зъбите на събратята си. Изчезнаха и най-едрите, които не можеха да се приспособят към дивия живот. Разликите между породите се заличиха. Сега се въдят глутници от псета, както виждате, подобни на вълци.
— Но нали котките не се събират на глутници? — възрази Хоу-Хоу.
— Котката никога не е била обществено животно. Котката сама си е господар, както беше писал един автор от XIX век. Котката винаги си е била сама господар — и тогава, когато човекът я е опитомил, и по- късно, когато с векове я е одомашвал, и сега, когато отново е дива.
Конете също подивяха и всички великолепни, създадени от човека породи, се изродиха в сегашните дребни мустанги. Подивяха кравите, гълъбите и кокошките. Кокошки се въдят и сега, но далеч не са такива, каквито бяха преди.
… Аз май се поувлякох, а?… Бродех като в пустиня. Времето минаваше и аз започнах да тъгувам по хората. Но никого не срещах по пътя и започнах да се чувствам все по-самотен. Прекосих долината Ливърмор и планинската верига, която я отделя от другата много голяма долина — Сан Хоакин. Вие не сте били там, но това е много голяма долина, в която се въдят диви коне. Те се движат на огромни, многохилядни табуни. Аз лично съм ги виждал, когато бях там още веднъж, тридесет години по-късно. Вие си мислите, че тук, по крайбрежието, има много коне, но това е нищо в сравнение със Сан Хоакин. И още нещо интересно — подивелите крави се прехвърлиха на планинските склонове. Там сигурно им е по-лесно да се пазят от хищниците.
В селските местности бандитите и мародерите безчинстваха по-малко, отколкото в градовете. Срещал съм много ферми и селища, незасегнати от пожари. Но труповете, разпространяващи заразата, бяха навсякъде, така че аз вървях, без да спирам за дълго. Бях обзет от такава мъчителна тъга, че край Лейтроп прибрах две шотландски овчарки. Те дотолкова бяха отвикнали от свободата, че с радост отново се подчиниха на човека. Колитата дълги години бяха мои верни спътници и капка от тяхната кръв има даже у вашите кучета, момчета. Но самата порода за шестдесет години съвсем се загуби. Тези кучета са по-скоро опитомени вълци.
Заешката устна, изморен от дългия разказ, се изправи, огледа козето стадо и прецени положението на слънцето в небето. Едвин помоли стареца да разказва по-бързо и той продължи:
— Съвсем малко остана… Яхнал коня, който успях да хвана, и придружен от двете кучета и понито, аз пресякох Сан Хоакин и се отправих към чудната Йосемитска долина в планините на Сиера Невада. Там в един огромен хотел открих голям запас от консерви. Освен това навсякъде се ширеха тучни пасища, имаше
