I. МОЯТ ОРЕЛ
Лекият летен ветрец поклаща секвоите, а Уайлд Уотър ромоли сладки напеви по обраслите си с мъх камъни. Пеперуди прехвърчат в слънчевия блясък и от всички страни долита приспивно жужене на пчели. Така е тихо и спокойно, а аз седя тука, размишлявам и се тревожа. Тишината е, която ме кара да се тревожа. Тя ми се струва недействителна. Целият свят е затихнал, но то е затишие пред буря. Напрягам слух и всичките си сетива за нещо, което да издаде тази наближаваща буря. О, дано не е преждевременна! Дано не е преждевременна!2
Нищо чудно, че се тревожа. Мисля и мисля, и не мога да спра да мисля. Толкова дълго съм била в кипежа на живота, че спокойствието и тишината ме потискат и не бих могла да откъсна мислите си от бесния въртоп на смъртта и разрухата, който ще се развилнее тъй скоро. В ушите ми звучат виковете на покосените и аз виждам, както видях в миналото3, цялото премазване и посичане на привлекателната, прелестна човешка плът, а душите — изтръгнати насилствено от гордите тела и запокитени пред бога. Така ние, злочестите човеци, постигаме целта си, като се стремим чрез кръвнина и унищожение да установим траен мир и щастие на земята.
Освен другото аз съм самотна. Когато не мисля за това, което ще дойде, мисля за това, което е било и не съществува вече — за моя орел, разперил криле в ширинето и устремен към онова, което винаги е било за него слънце — пламенния идеал на човешката свобода. Не мога да седя със скръстени ръце и да чакам великото събитие, негово творение, макар че той не е тука да го види. Моят мъж му посвети всичките си зрели години и за него даде живота си. То е негово дело. Той го създаде.4
И ето, през време на това напрегнато чакане, ще пиша за мъжа си. Има много светлина, която единствена аз измежду всички живи мога да хвърля върху неговата личност, а за обрисуването на такава благородна личност не са достатъчни и най-ярките краски. Той беше човек с голяма душа и когато пречистя любовта си от егоизъм, ще съжалявам най-много за това, че не е тука да види хората на утрешния ден. Не можем да не сполучим. Той е градил твърде здраво и твърде сигурно за такова нещо. Тежко на Желязната пета! Скоро ще я смъкнат от гърба на погазеното човечество. Когато бъде изречена думата, ще въстанат работническите маси от цял свят. В историята на света не е имало подобно нещо. Солидарността на работничеството е обезпечена и за първи път ще има международна революция, голяма колкото е голям светът5.
Виждате, нали, че съм погълната от предстоящето. Аз съм го изживявала ден и нощ цялостно и толкова продължително, че то не ми излиза от ума. Всъщност не мога да мисля за мъжа си, без да мисля за това. Той беше душата на това дело — как мога да отделя едното от другото в мислите си?
Както казах, има много светлина, която само аз мога да хвърля върху неговата личност. Добре известно е, че той усилено се труди за свободата и тежко пострада. Аз го зная добре, защото съм била с него през тези двадесет тревожни години и познавам неговото търпение, неуморните му усилия, безпределната му преданост на каузата, за която само преди два месеца даде живота си.
Ще се помъча да пиша простичко и да разкажа тук как Ърнест Евърхард влезе в моя живот — как се запознах с него, как той растеше, докато аз станах част от него, и огромните промени, които внесе в моя живот. По този начин ще можете да го видите през моите очи и да го опознаете, както го опознах аз — във всичко, освен в нещата, които са твърде съкровени и скъпи за мен, за да ги разкажа.
Запознах се с него през февруари 1912 година, когато, поканен от баща ми6 на вечеря, той дойде у нас в Бъркли. Не мога да кажа, че най-първите ми впечатления от него бяха благоприятни. Той беше един от многото поканени и появата му в гостната, където се бяхме събрали и чакахме да пристигнат всички, изглеждаше неуместна. Това беше „проповедническа вечер“, както баща ми я нарече пред мен, и Ърнест положително не беше на място сред духовниците.
Първо, дрехите му не бяха по мярка. Беше облечен с готов костюм от тъмен плат, който не лежеше добре на фигурата му. Всъщност никакъв готов костюм не би могъл да лежи добре на фигурата му. И тази вечер, както винаги, мускулите изпъваха плата, а поради силно развитите рамене сакото на гърба представляваше плетеница от гънки. Вратът му беше врат на боксьор7 — дебел и силен. „Това, значи, е социалният философ и бивш ковач, открит от баща ми“ — помислих си аз. И той положително изглеждаше такъв с тези издути мускули и бичи врат. Веднага го определих: „Някакво чудо — помислех си, — нещо като Слепия Том8 на работническата класа“.
А после, когато ми стисна ръка! Ръкостискането му беше здраво и силно, но освен това той ме изгледа дръзко с черните си очи — твърде дръзко, помислих си аз. Виждате ли, бях рожба на своята среда и по онова време имах подчертани класови инстинкти. Такава дързост от страна на някой мъж от моята класа щеше да е почти непростима. Знам, че неволно сведох очи и изпитах голямо облекчение, когато го отминах и се обърнах да поздравя епископ Морхаус — един от моите любимци, мил и сериозен мъж на средна възраст, приличащ на Христос по своята външност и доброта, а при това голям учен.
Но тази дързост, която взех за нахалство, бе съществено указание за характера на Ърнест Евърхард. Той се държеше просто, прямо, не се боеше от нищо и не желаеше да хаби време за предвзети условности. „Ти ми хареса — обясни ми той много по-после, — а защо да не си напълня очите с това, което ми харесва?“ Споменах вече, че Ърнест не се боеше от нищо. Беше по природа аристократ, и то въпреки факта, че беше в лагера на неаристократите. Беше свръхчовек, рус звяр, според описанието на Ницше9, а отгоре на това гореше от демократичен дух.
Залисана с посрещането на другите гости, като оставим настрана и неблагоприятното ми впечатление, аз съвсем забравих за философа на работническата класа, макар веднъж или дваж по време на вечерята да го зърнах — особено пламъчетата в неговите очи, когато слушаше думите ту на един проповедник, ту на друг. „Има усет за хумор“ — помислих си аз и почти му простих за дрехите. Но времето напредваше, напредваше и вечерята, а той нито веднъж не отвори уста да заприказва, докато проповедниците не спираха да говорят за работническата класа и отношението й към църквата, за това какво е направила и прави църквата за нея. Забелязах, че баща ми се дразни от факта, че Ърнест не приказва. Веднъж татко се възползува от кратко смълчаване и го помоли да каже нещо, обаче Ърнест сви рамене, рече „Нямам какво да кажа“ и продължи да яде солени бадеми.
Но татко не се примиряваше, когато му отказваха. След малко той каза:
— Между нас има член на работническата класа. Сигурен съм, че той може да ни представи нещата от друго гледище, което ще бъде интересно и освежително. Думата ми е за господин Евърхард.
Другите проявиха благовъзпитан интерес и настояха пред Ърнест да изложи възгледите си. В държането им към него имаше толкова снизходителност и любезност, че то беше направо покровителствено. Видях, че Ърнест го е доловил и това го забавлява. Той се огледа бавно наоколо и аз видях искрици смях в очите му.
— Не съм опитен в етикецията на църковните прения — заговори той, но спря от скромност и нерешителност.
— Продължавайте — подканиха го те, а д-р Хамърфилд каза:
— Ние нямаме нищо против истината в кой да е човек. Ако е искрена — поправи се той.
— Сиреч за вас искреността и истината са две отделни неща — веднага се изсмя Ърнест.
Д-р Хамърфилд се сепна, но успя да отговори:
— И най-добрите между нас може да грешат, млади човече, и най-добрите между нас.
Държането на Ърнест се промени в същия миг. Той стана друг човек.
— Добре тогава — отговори той, — нека започна с това, че вие всички грешите. Вие не знаете нищо, дори съвсем нищо за работническата класа. Разбиранията ви за социологията са толкова порочни и нищожни, колкото и вашият начин на мислене.
Най-същественото беше не в това, което каза, а как го каза. Аз се стреснах от първия звук на гласа му. Той беше толкова дързък, колкото и погледът му. Това бе тръбен зов, от който потреперих. И цялата трапеза се стресна, изтръгната от скуката и сънливостта.
— Кое е тъй ужасно порочно и нищожно в нашия начин на мислене, млади човече? — поиска да знае д-р Хамърфилд и в гласа и изражението му имаше вече нещо неприятно.
— Вие сте метафизици. Вие можете да докажете всичко по метафизичен път, а след като го докажете, всеки метафизик може да докаже, че всеки друг метафизик не е прав… колкото си поиска. Вие сте анархисти
