него истински мъж.“ Така каза старият Нийл Бонър и се върна отново при своите рози. Младият Нийл стисна зъби, вирна брадичка и запретна ръкави. Като низш чиновник той вършеше работата си добре и спечели похвалите на началниците си. Не че в работата намираше някакво удоволствие, но тя единствено го предпазваше от полудяване.
Първата година му се искаше да умре. Втората година започна да проклина господ. През третата ту му се искаше да умре, ту проклинаше господ и в този безпорядък от мисли се спречка с един влиятелен човек. От спора излезе победител той, но влиятелният човек имаше право на последна дума и тази дума изпрати Нийл Бонър на заточение, в сравнение с което старото място му се струваше като рай. Но той замина без хленчене, защото Северът успя да направи от него мъж.
Тук-там по белите петна на картата има малки кръгчета, прилични на буквата „о“, а от едната или от другата им страна — названия като Форт ХамиЯНьн, Пост Янана, Двадесета миля, и това кара човек
да си мисли, че тези бели пространства са богато Осеяни с градове и села. Това впечатление е съвсем погрешно. Двадесета миля, която е досущ като всички останали постове, представлява една дървена постройка с размери на обикновена бакалница, отгоре
д със стаи. В задния двор има склад, издигнат на високи подпори, а също и няколко пристройки. Задният двор не е ограден и се простира до самия хоризонт, даже и зад него. Наоколо не се виждат никакви други постройки, въпреки че тойатите понякога разполагат зимния си стан на една-две мили надолу по Юкон. ЕТО такава е Двадесета миля, едно от многобройните пипала на Компанията на тихоокеанското крайбрежие. Тук агентът на Компанията и един помощник разменят с индианците стоки срещу кожи и въртят със скитащите златотърсачи нередна търговия със златен прах. Тук агентът и неговият помощник мечтаят цяла зима за пролетта, а когато тя настъпи, спят на покрива и проклинат всичко на света, докато Юкон мие долния етаж на помещението. Точно тук на четвъртата година от своето пребиваване в страната пристигна Нийл Бонър, за да се заеме с работите на Компанията.
Той не отне мястото на никого, защото агентът, който заемаше длъжността преди него, се беше простил сам с живота си „поради суровостта на мястото“, както му съобщи помощникът, макар че тойатите говореха друго вечер край огньовете си. Помощникът имаше тесни рамене, хлътнали гърди, мъртвешки бледо лице и мършави страни, които рядката му черна брада не можеше да скрие. Той кашляше много, като че белите му дробове бяха разядени от туберкулоза, а в очите му светеше налудничавият и трескав блясък, присъщ на туберкулозните в последния стадий на болеста. Той се казваше Пентли, Ей-мът Пентли, и Бонър не го обичаше, въпреки че изпитваше съжаление към това самотно и отчаяно създание. Те не се разбираха, а разбирателството беше нужно най-вече на тях двамата, за да посрещнат студа, безмълвието и мрака на дългата зима.
Накрая Бонър дойде до заключението, че Еймъс не е съвсем нормален, остави го на спокойствие и се нагърби сам с цялата работа освен с готвенето. Но даже и тогава Еймъс не преставаше да го стрелка със злобни погледи и да проявява нескритата си омраза към него. Това беше твърде тежко за Бонър, защото усмихнатото лице на себеподобния, бодрата дума, съчувствието на приятеля, с когото делиш несгодите, тук струваха много. Зимата беше едва на прага, когато Бонър започна да разбира, че с такъв
Помощник предишният агент е имал достатъчно причини да посегне на живота си.
На Двадесета миля беше самотно. Мрачна пустош се ширеше от всички страни. Снегът, или по-скоро скрежът, разпростря своята мантия върху земята и Всичко потъна в гробно мълчание. Дни наред беше ясно и студено и термометърът показваше постоянно четиридесет-петдесет градуса под нулата. След това настъпи промяна. Малкото влага, която се бе изпарила в атмосферата, се превърна в тъмносиви, безформени облаци. Стана топло, термометърът се покачи до двадесет градуса под нулата и влагата от небето почна да пада на малки замръзнали зрънца,
които хрускаха под краката като захар или сух пясък. След това времето отново се проясни и застудя, докато се насъбра достатъчно влага, която закри земята от студа. Това беше всичко. Нищо друго не се случваше. Не вилнееха бури, реката не се разливаше, не се чуваше трясък на разцепващи се дървета, нищо освен ритмичното падане на суграшицата, образувана от насъбралата се в атмосферата влага. Може би най-значителното събитие, което стана през отегчителните седмици, беше покачването на температурата до неотбелязана дотогава височина — петнадесет градуса под нулата. След това, като че за отмъщение, мразът отново скова земята, живакът замръзна и спиртният термометър две седмици наред показваше малко повече от седемдесет градуса под нулата, докато най-сетне се пръсна. Сега вече студът не можеше да се измерва. Друго събитие, монотонно със своята последователност, беше непрестанното уголемяване на нощите, докато накрая денят се превърна в един кратък проблясък на светлина, разкъсваща за миг мрака.
Нийл Бонър обичаше да общува с хората. Предишното му поведение, което сега изкупваше, се дължеше на неговата изключителна общителност. И тук на четвъртата година от своето заточение той попадна в обществото — каква подигравка — на един; мрачен и мълчалив човек, в чиито помътнели очи се таеше безпричинна, но дълбока ненавист. И Бонър, за когото сладката приказка и приятелството бяха необходими като въздуха, водеше призрачно съществуване, изпълнено с мъчителни спомени за миналото. През деня устните му бяха стиснати, а
д лицето мрачно, но през нощта той чупеше пръсти, мяташе се в леглото и плачеше на глас като малко дете. Често си спомняше за един влиятелен мъж и го проклинаше през дългите часове на нощта. Той проклинаше и бога. Но бог го разбираше. Бог не осъждаше слабите смъртни, които богохулстваха в
Аляска. И тук, на Двадесета миля, се появи Джийс Ък, за да купи брашно и бекон, мъниста и яркочервен плат за бродерия. Но освен това, съвсем несъзнателно, тя се появи на Двадесета миля, за да направи самотния мъж още по-самотен и да го накара да протяга насън ръце във въздуха, защото Нийл Бонър беше мъж. Когато тя се появи за първи път в магазина, той я гледа дълго, както прежаднял човек гледа водата в потока. А тя, в чиито вени течеше кръвта на Спайк О’Бриен, отвърна смело на погледа и му се усмихна право в лицето, не така, както трябва да се усмихват тъмнокожите на царствуващата раса, а така, както жена се усмихва на мъж. Останалото беше неизбежно, само че той не го разбираше и се съпротивяваше на своя стремеж толкова силно и страстно, колкото Джийс Ък го привличаше към себе си. А тя? Тя беше Джийс Ък, истинска индианка от племето на тойатите.
Джийс Ък често идваше да прави покупки на поста и често сядаше край голямата печка и бъбреше на развален английски с Нийл Бонър. Той започна да очаква нейните посещения, а в дните, когато тя не идваше, се измъчваше и не можеше да си намери място. Понякога преставаше да мисли и я посрещаше студено, със сдържаност, която я смущаваше и наскърбяваше, въпреки че не бе искрена — Джийс Ък бе убедена в това. Но по-често той не се решаваше да се замисля и тогава всичко вървеше добре и наоколо се разнасяше глъч и смях. А Еймъс Пентли, задъхвайки се като риба на сухо, разтърсван от глуха кашлица, която идеше като че изпод земята, гледаше всичко това и се хилеше. На Еймъс, който обичаше живота, не беше съдено да му се радва и душата му се терзаеше, че другите могат да живеят. Той мразеше Бонър, който беше така жизнен и в чиито очи бликваше радост при вида на Джийс Ък. А що се отнася до Еймъс, самата мисъл за момичето беше достатъчна, за да му причини кръвоизлив.
За Джийс Ък, която имаше прост ум, мислеше примитивно и не беше навикнала да преценява живота откъм неговата коварна страна, Еймъс беше като отворена книга. Тя предупреждаваше Бонър ясно и прямо, без излишни думи, но навикнал на сложността на цивилизования живот, той не можеше да си изясни положението и само се смееше над нейния ясно изразен страх. Той смяташе Еймъс за окаян
злощастник, който се влачи отчаяно към гроба. След многото страдания за Бонър беше лесно да прощава
великодушно.
Но една ужасно студена сутрин той стана от масата и влезе в магазина. Джийс Ък, поруменяла от ходенето, го чакаше да купи чувал брашно. Няколко минути по-късно той излезе навън и започна да привързва чувала върху шейната й. Когато се наведе, почувствува, че му се схваща вратът и че го обзема някакво предчувствие за приближаваща опасност. Като направи последния клуп и се опита да се изправи, силни спазми обхванаха тялото му и той падна на снега. Нийл лежеше възбуден и треперещ, с отметната назад глава, с прострени ръце и крака, с извит гръб, със свити и изкривени устни, като че разкъсваха тялото му на парчета. Без да издаде звук, Джийс Ък коленичи до него в снега, но той я
сграбчи за китките и докато траяха конвулсиите, тя не успя да направи нищо. След малко припадъкът премина, обхвана го силна отпадналост, по челото му избиха капки пот, устните му се покриха с пяна.
