Елизабет Лоуел
Жена без лъжи
Глава 1
Анджелина Ланг стоеше безмълвно сред творенията си от рисувано стъкло, искрящи с всички цветове на дъгата. Тя едва забелязваше хората, които обикаляха бавно художествената й галерия, като обсъждаха тихо красивите творби от остри парчета стъкло.
Някои от стъклените панели блестяха в оттенъци на зелено и синьо — гора, океан и небе, планински хребети, изчезващи в далечината. Други излъчваха прозрачната красота на стъкло Тифани, докоснато от златисти лъчи, предизвикващо спомени за мрачното лято в Британска Колумбия.
Няколко панела представляваха импресионистична комбинация от цветове и движение и излъчваха чувственост, притежаваща притегателната сила на прошепната между любовници покана.
Рисуваните стъкла имаха най-различни форми и размери. Повечето бяха поставени в дървени рамки и окачени на огромната стена на галерията, чиито прозорци гледаха към океана. Няколко творби висяха закачени на тавана.
Естествена и изкуствена светлина караше парчетата стъкло да хвърлят различни цветови отблясъци из цялото помещение.
В небето се появи един летен облак, който закри за малко слънцето, след което изчезна. Посетителите се разшумяха одобрително, когато слънцето над Ванкувър обля галерията с лъчите си. Рисуваните стъкла заблестяха с ярки цветове.
Ейнджъл несъзнателно повдигна лице към светлината и се стави да бъде обляна от нея. Русата й, къдрава коса заблестя като разтопено злато. В продължение на няколко секунди тя остана да стои така, като се изпълваше със светлина и караше сенките да стоят надалеч.
— Анджелина?
Ейнджъл отвори очи и се обърна към човека, който я беше заговорил.
Бил Нортруп, собственикът на галерията, стоеше наблизо и я изчакваше да му обърне внимание. В определен етап от взаимоотношенията им той бе искал от нея значително повече от вниманието й. Сега се задоволяваше с онова, което тя можеше да му даде — приятелството и творбите си.
Ейнджъл се усмихна на Бил, но в погледа й все още се долавяше онази тъга, която бе част от нея също толкова колкото и дългите й крака и стройното й тяло.
— Все си мисля, че трябва да подписвам творбите си „Анджелина и Слънцето“ — каза тя, — защото без тази невероятна светлина моето рисувано стъкло не представлява нищо.
Бил поклати недоволно глава.
— Твърде си скромна. Огледай се. Творбите ти се продават добре, като се има предвид, че това е първата ти изложба.
Ейнджъл се огледа, но очите й виждаха само изкуството. Ярките ивици на светлина и сенки, както и променящата се игра на цветовете, създаваха у нея чувството, че се намира по средата на някакъв фантастичен, бавно въртящ се, скъпоценен камък.
Беше доволна, че творбите й най-сетне се продаваха, защото така си изкарваше прехраната. Парите сами по себе си не й даваха радост. Радост й даваха цветовете и съзнанието, че и други хора се наслаждаваха на представите й за дъгата.
— Радвам се — каза Ейнджъл. — Красотата трябва да се споделя.
Бил въздъхна.
— Ти не си достатъчно твърда за този живот.
— Неспасяем ангел, така ли? — попита весело тя и се разсмя. Този спор между тях не беше от вчера. — Не е твърде вероятно, не мислиш ли?
— Тогава аз ще бъда неспасяем, а ти ще бъдеш ангел — отвърна Бил.
— Така се бяхме споразумели — устните й се свиха в лека, предизвикателна усмивка. — Ти спази много добре своята част от споразумението.
— Мъжът, който те чака, може да ми дава уроци.
Ейнджъл повдигна въпросително вежди.
— На телефона — обясни Бил. — Майлс Хоукинс.
Ейнджъл поклати глава в жест на объркване, който накара дългата й коса да заблести.
— Не го познавам — каза тя.
— Той те познава.
— Сигурен ли си?
— Каза, че ставало дума за Дери и трябвало да се види с теб незабавно.
Усмивката на Ейнджъл се изпари.
— Обясних му, че изложбата ще свърши след един час — каза Бил, — но той сякаш не ме чу. Ще му кажа да…
— Не — прекъсна го Ейнджъл. — Щом се отнася за Дери, ще говоря с него.
— И аз така си помислих. Дери е единственият мъж, който те интересува.
Ейнджъл усети накъде щеше да тръгне разговорът им, и хвърли един синьо-зелен поглед на Бил.
— Дери ми е като брат — каза тихо тя. — Нищо повече. И определено нищо по-малко.
Бил въздъхна и измърмори зад гърба на отдалечаващата се Ейнджъл:
— Да, и освен това е едно красиво хлапе, с което нямате родствени връзки.
Ейнджъл го чу, но думите му не я изненадаха. Тя не мислеше за Дери като физически красив мъж, въпреки че той си беше точно такъв. Русата коса и мускулестото тяло на Дери бяха завъртели, главата на не една жена.
Само че когато Ейнджъл мислеше за Дери, тя мислеше за упоритостта, с която той се опитваше да стане лекар, за невероятната самодисциплина, с която той си налагаше да учи дори през лятото, за тревогата и яростта му в нощта, когато я беше измъкнал от катастрофиралия автомобил.
Ако някой, пък бил той, и съвсем непознат, искаше да говори с нея за Дери, Ейнджъл щеше да го изслуша.
Тя влезе в кабинета на Бил, натисна светещия бутон на телефонния апарат и вдигна слушалката.
— Господин Хоукинс? — каза тихо тя, без да успее да прикрие колебанието си. — Страхувам се, че не ви помня.
— Предполагам, че Дери ви е говорил за мен като за Хоук — каза плътният мъжки глас от другата страна на линията.
— О… този господин Хоукинс. Писмата на Дери са пълни с „Хоук това“ и „Хоук онова“. Не ви познах по името.
Настъпи пауза.
Ейнджъл се зачуди дали не го беше обидила. Надяваше се да не бе така. Хоук заемаше централно място в надеждите на Дери за кариера като лекар.
— Дери каза, че сигурно ще сте заобиколена от почитатели — каза нетърпеливо Хоук, — но че сигурно ще се съгласите да се срещнете с мен в „Голдън Стайн“, ако той ви помоли да го направите.
Ейнджъл се усмихна на себе си, когато си представи Дери да казва това с мекия си, шеговит глас.
— Дери е шегаджия, господин Хоукинс. Хората тук са почитатели на рисуваното стъкло, а не на мен. За останалото обаче е бил прав. Щом той иска да се срещна с вас, ще го направя.
— Просто така ли? — попита саркастично Хоук. — Ще се срещнете с един непознат?
Думите му я накараха да почувства тръпка на несигурност. Хоук не се шегуваше, нито пък я разпитваше. Тонът му беше груб и презрителен, мрачен и студен.
— Просто така — съгласи се тихо Ейнджъл. — Ще бъда в „Голдън Стайн“ след час и половина.
— Не. Веднага.
— Какво? — попита Ейнджъл, която не беше сигурна, че го бе чула правилно.
— Веднага, Ейнджъл — след това добави хладно: — Вашият Дери има нужда от вас.
— Но…
Мъжът от другата страна затвори.
Ейнджъл се втренчи в телефона. Беше объркана и малко раздразнена. Хоук се беше държал грубо и рязко. Освен това никой, дори Дери, не я наричаше Ейнджъл.