да било, просто защото усещаше, че и той я оглеждаше по същия начин, по който го бе оглеждала тя.
Но думите не идваха.
Ейнджъл мина край него, като гледаше в пода, и седна зад руля на мощната яхта.
Хоук се наведе над нея и над пулта за управление и когато тя си пое бързо дъх осъзна, че присъствието му я притесняваше. Внимаваше да не я докосва. Беше я виждал вече как се отдръпва.
Въпреки че Хоук успя да овладее желанието си да погали пулсиращата вена на врата на Ейнджъл, не можеше да отрече внезапния приток на кръв и адреналин, които даваха началото на преследването. Тялото и гласът му обаче останаха напълно спокойни.
Подобно на плячката си, хищникът също бе способен да отстъпи временно.
— Някога управлявала ли си нещо толкова мощно? — попита Хоук с тих, почти интимен глас.
Ейнджъл не сваляше очи от уредите пред себе си.
— Не.
Думата прозвуча задъхано дори за самата нея. Тя си пое дълбоко дъх, за да успокои ускорения си пулс.
— Не — повтори Ейнджъл. — Лодката на Дери беше едва на половината на тази като размер и имаше не повече от една четвърт от мощността на твоята.
— Беше?
— Продаде я преди няколко месеца.
Ейнджъл премълча, че продажбата бе станала без нейното знание. Дери бе продал лодката, за да изплати дълговете, които беше натрупал през последната година в колежа.
Ейнджъл щеше да му даде парите, ако бе знаела, че се нужда от тях. Поне би се опитала. Дери обаче беше решил да не взема пари от нея, въпреки че единственото нещо, за което Ейнджъл беше готова да даде всичко, бе неговото бъдеще.
— Ти не одобряваш — каза Хоук.
— Какво?
— Това, че Дери е продал лодката си.
— Тя си беше негова и той можеше да прави с нея каквото си иска.
Ейнджъл бе успяла да се овладее и гласът й беше напълно спокоен.
— Но ти си обичала да я вземаш и да излизаш в океана — каза Хоук.
Тонът на Хоук привлече вниманието й и тя вдигна поглед към него.
— Да.
— Късмет имаш, че се появих аз. В противен случай може би щеше да ти се наложи да продадеш красивата си… усмивчица… за да се повозиш.
— Хората, които ме извеждат, плащат за нещо повече от усмивка — каза Ейнджъл, като нарочно даде пролука на Хоук.
— Обзалагам се, че е така — гласът му беше изпълнен с презрение.
— Ще загубиш.
Ейнджъл наблюдаваше безизразно лицето му в проточилото се мълчание.
— Аз съм лицензиран риболовен водач — каза спокойно тя.
Хоук повдигна леко вежди, но не каза нищо.
— Както вече ти казах веднъж, Хоук, ти не знаеш нищо за мен.
— Ще се учудиш, скъпа — каза той.
Гласът му беше равен, ако се изключеше лекият сарказъм, който бе също толкова част от Хоук, колкото и гъстата му черна коса. Ейнджъл се запита коя ли жена го беше разочаровала толкова силно, че той смяташе всички жени за ограничени и безчувствени.
Мислите за жената или жените в живота на Хоук разбиха спокойствието на Ейнджъл. Тя нямаше никакво влияние върху него, върху жените, с които се срещаше, или върху заключенията, които си правеше въз основа на миналото си и след това прилагаше към нея в настоящето.
Ейнджъл беше способна да контролира само себе си, своите собствени реакции и заключения.
Тя направи нещо, на което се беше научила през месеците след смъртта на Грант — създаде в съзнанието си образа на най-красивото нещо, което бе виждала през живота си…
Една-единствена роза, разтваряща цветчетата си в лятното утро. Листата й бяха кървавочервени, блестящи, излъчващи спокойствие. Доказателството, че красотата бе успяла да преживее жестоката зима и несигурната пролет стоеше безмълвно пред нея.
Нещо толкова просто.
Една-единствена роза, тържествуваща и спокойна.
При тази представа Ейнджъл се успокои видимо. Тя сложи уверено ръце върху таблото за управление на яхтата и насочи вниманието си към лодката.
Хоук наблюдаваше всяко нейно движение с присвити очи, удивен от промяната в нея. Усещаше, че се беше оттеглила отново.
„Не, не е отстъпила — осъзна той след няколко секунди. — Просто се е прибрала в някакво вътрешно, спокойно място. Място, на което не мога да я достигна.“
Ейнджъл включи двигателите, като наблюдаваше внимателно показанията на уредите. Машините бяха балансирани прекрасно и работеха в пълен синхрон.
Тя издаде одобрителен звук, даде газ и започна да управлява лодката под напрегнатия, одобрителен поглед на Хоук. Яхтата реагираше с лекота на всички команди и носът й разцепваше водата, оставяйки след себе си пенлива диря.
Ейнджъл включи хидролокатора и се загледа в променящото се изображение. Хоук погледна с любопитство към екрана с размер на чиния, който приличаше на зелен телевизор.
— Някога ползвал ли си търсач на риба? — попита го Ейнджъл.
— Не.
Тя посочи към долната част на екрана, след което му показа и разграфената скала на дълбокомера встрани.
— Точно в този момент — каза Ейнджъл — дъното е около двайсет клафтера. Между нас и дъното няма нищо… Чакай!
Без да сваля поглед от екрана, тя намали скоростта и върна лодката назад по същия път.
— Там — каза тя и посочи към една ярка, движеща се редица от линии, които се бяха появили на около десет клафтера дълбочина. — Рибен пасаж. Вероятно от херинги.
— Как може да се разбере какви са?
Ейнджъл сви леко рамене и грациозното движение привлече погледа на Хоук.
— Опит — каза тя. — Херингите се движат хаотично, но в плътна маса. Виждаш ли колко бързо линиите променят посоката си?
Хоук се загледа в екрана, но по-голямата част от вниманието му беше насочено към изящните ръце, които толкова бързо се бяха научили да управляват мощната яхта. Каквато и да беше Ейнджъл, тя притежаваше увереността и координацията на автомобилен състезател.
— Как изглежда сьомгата на екрана? — попита Хоук с тих, плътен глас.
Той се наведе по-напред, сякаш за да види по-добре, но сетивата му усещаха само жената пред него. Ноздрите му се разшириха, когато долови аромата на парфюма, който той вече беше започнал да свърза единствено с Ейнджъл — смес от слънчева светлина, вятър и невидими цветя.
— Сьомгата обикновено представлява по-размазано петно, освен ако не се натъкнеш на по-голям пасаж.
Ейнджъл долови топлината, която излъчваше тялото на Хоук, и затвори очи за миг. Мислите й се разпръснаха и тя побърза да ги събере отново.
— Сьомгата рядко плува близо до дъното — продължи тя. — Ако видиш голям пасаж малко над дъното, значи си открил трески.
„Защо трябва да стои толкова близо? — запита се мислено Ейнджъл. — Не мога да си поема дъх, без да вдъхна и него.“
Тя се чувстваше като пленена от топлината на Хоук, която изгаряше спокойствието й с всяко вдишване.
