— А ти претърси ли мястото?
— Не.
— Защо? — попита Касандра.
— Исках само да разбера къде е ходила Мег. Тя вече се беше върнала, така че нямаше нужда да я търся.
Касандра и Ерик се спогледаха.
— Претърси Каменния пръстен — подкани го Ерик. Саймън смушка коня си, но животното отказа да премине между камъните. Той тръгна да обикаля около кръга, опитвайки отново и отново. Но който и път да посочеше на жребеца, колкото и силно да го пришпорваше, конят не помръдваше.
Саймън скочи от седлото и предпазливо пристъпи към камъните. Надникна вътре, но не видя нищо забележително. Скали. Пръснати тук там туфи трева. Килнати на една страна камъни, покрити с мъх. Една ниска могила. Мъгла, която се стелеше като сребърен воал над земята.
Той изруга ядосано и навлезе пешком между камъните. Всичките му инстинкти бяха нащрек. Ала не виждаше нищо. Не чуваше нищо.
Сред влажната трева нямаше никакви друга следи, освен оставените от самия него. След като обиколи подножието на могилата и се качи бързо до върха й, Саймън се убеди, че в нея няма нито таен подземен вход, нито скали, достатъчно големи, за да скрият човек.
Той въздъхна с облекчение, слезе от могилата и се върна при побитите камъни, където го чакаше неспокойният му жребец. Посегна към поводите, но в същия миг се спря, защото си припомни какво му бяха казали при първото му идване в крепостта Стоун Ринг, преоблечен като странстващ рицар богомолец.
— Тук ли намери Дънкан? — подвикна той към Ерик.
— Да. Под свещеното самодивско дърво, което расте на върха на могилата във вътрешния каменен кръг.
Саймън се обърна рязко към могилата и присви очи, заслепен от слънчевата светлина, която внезапно бе станала някак твърде ярка. За миг му се стори, че вижда изящните очертания на самодивско дърво, но се оказа, че това е само мъглата, виеща се над могилата.
Той се огледа неспокойно наоколо. Както си и мислеше, имаше само един кръг от камъни. Не, пред него като че ли се мярна втори.
Ала когато се взря добре, отново видя само мъгла.
С нова гневна ругатня Саймън се качи на коня си и се върна при Касандра и Ерик, които го чакаха заедно с потъналия в униние Стагкилър.
— Това не може да е мястото, където си намерил Дънкан — каза той. — Тук има само един каменен кръг и няма никакво самодивско дърво.
— Щом казваш, сигурно наистина е така — промълви Касандра. Саймън продължаваше да гледа изпитателно Ерик.
— Какво ще кажеш ти?
— Понякога Посветените очи виждат различно.
— Тогава, за бога, идете и вижте.
Без да кажат и дума, Ерик и Касандра приближиха кръга от побити камъни. Конете им трепнаха и навириха опашки, ала преминаха между камъните без протести. Щом направиха няколко крачки навътре, животните видимо се успокоиха. А когато ездачите им слязоха от седлата, двата жребеца започнаха кротко да пасат трева, сякаш тук се чувстваха напълно у дома си.
Саймън не изпускаше от очи двете фигури, които се заизкачваха по могилата. Но на фона на пронизваната от яркото слънце мъгла силуетите им бяха почти невидими. Наложи се да заслони очите си с ръка, за да се предпази от тази мека и в същото време толкова заслепяваща светлина. Слава богу, накрая замъгленото му зрение се избистри и той се взря в могилата.
Ерик и Касандра бяха изчезнали.
За миг кръвта му застина. Сетне осъзна, че сигурно са слезли от другата страна на могилата и ще се появят всеки миг. Изруга още веднъж, разтърка очи и отново ги присви срещу светлината.
Нямаше никого.
Конят му изпръхтя и опъна поводите. Саймън погледна жребеца, видя, че просто иска да го пуснат да пасе, и отново се обърна към могилата.
Силуетите на Касандра и Ерик се бяха появили. Очертанията им трептяха като отражения в леко развълнувани води.
Саймън премигна.
Когато погледна отново към могилата, Ерик и Касандра вървяха към него и разговаряха тихо. От сребристото небе се спусна сокол и кацна на китката на Ерик.
— Какво открихте? — нетърпеливо попита Саймън.
— Амбър е била тук — отвърна Касандра.
— И?
— Вече си е отишла — каза Ерик.
— Но твоята хрътка не откри никакви следи — възрази Саймън.
— А твоите хрътки откриха ли следи при Блакторн?
Саймън изръмжа.
— Къде е Амбър?
Ерик погледна Касандра. Посветената сплиташе косите си с треперещи пръсти.
— Къде е Амбър? — повтори Саймън, този път към Касандра.
— Не знам.
— Какво ти казва твоето Познание? — настоя той.
— Нещо, в което ми е трудно да повярвам.
— Проклятие! — изсъска Саймън. — Какво е то?
— Тя е поела по друидския път — простичко отвърна тя.
— Тогава да вървим след нея!
— Не можем.
— Защо?
Касандра се обърна и го погледна с искрящите си сребърни очи.
— Ти не владееш Познанието и не можеш да разбереш — каза тя. — Нямаш и желание. Презираш всичко, което е по-малко осезаемо от меча.
Саймън изруга и се метна на жребеца. Скоро тримата препуснаха обратно към крепостта Стоун Ринг с още по-голяма скорост.
— Как е Дънкан? — попитаха в един глас Доминик и Саймън. Мег, която седеше в залата, погледна към отворената врата на работната стая на господаря на крепостта. Дънкан бе седнат до масата, слушаше печалната мелодия, която изтръгваха от арфата пръстите на Ариана, и се взираше в безценния древен медальон, носен доскоро от Амбър. Беше го заградил внимателно с шепи, сякаш кехлибарът бе крехък пламък, който искаше да предпази от вятъра.
— Както беше и вчера — каза тя. — Ако го повикам силно, ще ми отговори. Иначе не обръща внимание на нищо и никого, освен на Доминик, към когото се чувства задължен.
Саймън се намръщи.
— Проклятие! Все едно, че няма…
— Душа? — подхвърли въпросително Мег.
— Най-малкото чувства — каза Доминик.
— Това е цената, която плаща човек, ако се заключи в себе си, за да оцелее — промълви тя. — Ти би трябвало да го разбираш, съпруже. Някога и ти беше същият.
— Да. Но тогава още не те бях срещнал. А Дънкан вече е срещнал своята вещица. Ако в стремежа си да се съхрани наистина е отсякъл толкова голям къс от себе си… — Доминик поклати глава. — Боя се, че за такава дълбока рана няма друг лек, освен смъртта.
Саймън измърмори нещо за това колко е глупаво да отдадеш толкова много от себе си на една жена и се запъти към господарската стая. Мег и Доминик го последваха. Но дори когато и тримата се изправиха
