Дорис. После той доведе други като тях. Домовете станаха много, а Филип, да, Филип им заповядваше.
Дорис се събуждаше бавно. Тя очакваше да види над себе си Робърт и отваряше бавно и с удоволствие очи, но се сблъска с властното и променено лице на Филип. И с ръцете на Филип, които се плъзнаха по тялото й с някакво настървение.
— Къде е Робърт? — изкрещя тя, а вече разбираше, че Робтрт е мъртъв и че го е убил Филип, винаги се бе страхувала точно от това, след като бяха останали само тримата. Екраните ни искряха и пукаха. Дорис не знаеше, че е в опасност. Или не, не беше в опасност, ако се подчини на желанията му. Ние видяхме как пламъкът на омразата се превърна в жар, а над нея легна спокойната пепел. Филип ще стъпи върху нея. Дорис ще дочака този миг. Тя прие за естествена смъртта на Робърт и плака за него в прегръдките на Филип. Беше много сложно, за да можем да го разберем. Щяхме да анализираме по-късно при взимане на решенията. Трябваше да чакаме. И ние чакахме. Слушахме анализаторите си и чакахме.
— А сега? — питаше Дорис и си спомни всеки един от загиналите. Бяха тръгнали единайсет. — Останахме съвсем сами в Космоса.
„Сами!“ — чукаше мисълта й и екраните ни се пълнеха с мрак. „Сами.“
Тя плака дълго в прегръдките на Филип. А Филип я милваше дълго и от върховете на пръстите му изтичаха искри. Душата му пееше.
Ние решихме да чакаме.
Нямахме избор.
Филип обикаляше планетата ни. Опознаваше я. Тя бе твърде голяма, за да може да я обиколи. И да я опознае изведнаж. Той потриваше доволен ръце и си говореше сам:
— Колко минах днес? Десет хиляди крачки на изток, десет хиляди крачки на юг, десет хиляди квадратни метра са това, по сто тридесет и пет единия…
Той потъваше в някакви свои изчисления. И анализаторите ни записваха с километри нишки, които ние по-късно прослушвахме отново.
— Кога ще тръгваме? — питаше Дорис.
Тя не се разделяше с малкия си лъчев пистолет. Пълната им самота на планетата я плашеше. Тя чакаше с нетърпение мига на тръгването. Бе го преживяла няколко пъти във въображението си. Вървяха все заедно, а бяха на километри един от друг. И Филип не бързаше да й разкрие намеренията си.
„Жени! — мислеше той. — Как само забравят! Нито веднаж не спомена името на Робърт. А нашите уреди го улавяха непрекъснато и трептяха така силно, като че ли всеки миг ще изгорят от високото напрежение.“
Той се вглеждаше внимателно в лицето й и не откриваше нищо зад усмивката й. Какво несъвършенство!
Най-после Филип хареса мястото за своя град (точно над един от нашите), спря, погледна тържествуващо Дорис.
— Тук ще бъде — каза.
Анализаторите ни нарисуваха неговата представа за града. Ние се ужасихме от разчистените площадки и от високите здания, от въздушните и надземни автостради, от безумното движение на колите във всички посоки, от цялата лудница от тези еднакви и алчни същества, които рушаха природата ни. Ние я бяхме пазили непроменена безкрайно дълго. За да я пазим и сега непроменена. И винаги.
— Кое ще бъде тук? — чакаше Дорис отговора му.
Той й разказа за този свой град. За първи път бе искрен. Думите покриха точно мислите му. А тя се усмихваше все по-широко и кимаше одобрително с глава, но се изостряше вътре в себе си и изведнаж се видя да остарява до него съвсем сама с децата си. Настръхна.
И с нашите уреди се случи нещо страшно, те притъмняха, разтресоха се от гръм, разсякоха ги светкавици, заваля убийствен едър град, а виенето в тях бе нетърпимо.
Пистолетът намери сърцето на Филип. Той рухна на земята, разтворил широко ръце, сякаш искаше да прегърне цялата ни планета и да я отнесе със себе си. Лицето му изглеждаше щастливо. Дорис хукна към тялото, което ги доведе тук. Тя си отиваше. Отиваше си! А ние все още чакахме. Екраните ни все още тъмнееха без капчица светлина. Мрак. Хаос. Дорис се вмъкна в кабината и в едното ъгълче на екрана се проясни. Пое си дъх, поседя в креслото няколко минути със затворени очи. Проясни се съвсем и пред нас изплува далечната синя планета, към която Дорис се връщаше.
Тя зададе на автопилота обратния курс. Включи и зачака.
Нищо.
Провери отново курса, но дълги нервни потръпвания убодоха анализаторите ни. Бавно, внимателно тя включи още веднаж.
Нищо.
Ръцете й вече се тресяха. Синята планета изчезна изведнаж от съзнанието й. Тя се отпусна назад. Опита се да събере мислите си, но те се бяха разбягали и само една пулсираше в нея: край… край! Никога няма да се върне, няма да роди детето си. Това й даде сила, тя се изопна цялата. Много бавно, много внимателно и много предпазливо включи още веднаж.
Нищо.
Хвърли се към автопилота и ръцете й се вмъкнаха в него. Затърсиха. За да я направи своя пленница, Филип бе измъкнал най-важното: кристала с програмите. Навярно бе в тялото му.
Като луда хукна навън. Но ние вече бяхме прибрали мъртвия Филип, както прибрахме и Робърт. Дорис не можеше да го намери. Дорис не можеше да замине.
Тя стоеше неподвижна на мястото, където бе застреляла Филип. Бе хванала с ръце главата си, опитваше се да осъзнае случилото се, да намери логичната му връзка. Но без нас връзка не се получаваше. Край… край… край…
Не е край, Дорис! Начало е!
До всеки от нас беше достигнало съобщението. Ние бяхме чакали твърде дълго. Повече не беше нужно.
И започнахме да приближаваме. Изоставихме анализаторите и приближавахме. Бавно. От всички страни. В кръг. Тя гледаше навътре в себе си. И изведнаж ни видя.
Всичко стана много бързо. Коленете й се подгънаха. Дорис се свлече тихо. И тихо каза:
— Робърт…
Бе използувала отново своя пистолет. Защо? Защо? — питахме се ние. И се споглеждахме. Не беше ли тя подготвена за такава среща? И толкова ли бяхме… страшни?
Наведохме се внимателно над тялото й. Още топло го отнесохме в лабораторията. Поставихме го до разтвореното тяло на Филип. Робърт вече не съществуваше. Бяхме го разнищили целия, рязахме го и го горихме, търсихме разума му, правихме анализи и проби, отделяхме различните части и откривахме функциите им. Във Филип всичко се повтаряше… А те бяха толкова различни, но изградени от едни и същи елементи; въглерод, кислород, водород, азот, сяра, фосфор…
Дорис, и от нас ли се уплаши, Дорис? Докато се занимавахме с нея, ние огледахме внимателно тялото, пренесло ги през пространствата. То бе ужасно несъвършено. Използуваше енергия с недостатъчна мощност. И апаратурата му беше несъвършена, груба, неизпипана. Лудост беше да се пътува така между звездите. Лудост беше! Ние проникнахме и във вътрешността, намерихме снимките на загиналите, намерихме дневниците и дългите ленти със записите, които ни откриваха техния свят, безкрайно различен от нашия, пълен с противоречия и тайни. Взехме всичко и се върнахме в лабораторията.
Голото тяло на Дорис лежеше под синкавата светлина. Лицето й бе невероятно красиво и никой не смееше да го докосне. И тялото й бе красиво и се различаваше от другите две тела по своята крехкост и заобленост на формите. Трябваше да бъдем много внимателни с него, то криеше в себе си още живот. И ние работихме бавно, докато извадихме детето й, живо, настръхнало, грозно. То нададе страхотен писък. И пое жадно въздуха на нашата планета, която му ставаше родина. А ние всички ставахме негови родители. То щеше да ни вижда ден след ден такива, каквито сме. Щеше да приема храната си от нас. И познанията си от нас. И да ни обича.
— То ще бъде нашият пратеник на Синята планета — каза най-старият.
