Весела Люцканова
Измамникът Рей
Беше само на двайсет и пет и целият му живот бе пред него. Току-що приключил с образованието си, мятайки се от специалност в специалност, докато накрая взе диплома за генно инженерство, преминал преди това и през новите биотехнологии. И през още какво ли не, само и само да завърши.
Искаше да си намери работа, лесна и добре платена, ако е възможно и през ден, за да бъде напълно свободен поне четири дни от седмицата. Идеята на Бог да почива само в неделя не му се нравеше, той е бил старец, докато Рей пращеше от енергия, разпънала младото му тяло. Жените го харесваха, мъжете го харесваха, децата и животните го обожаваха.
Беше очарователен, никой не можеше да устои на чара му и той го осъзнаваше.
Всичките му интервюта минаваха успешно, неприемливи оставаха условията, които поставяше накрая.
А трябваше да се живее от нещо.
Познаваше изключителната доверчивост на хората, слабостите им, които ги правеха уязвими, и той се възползваше винаги от тях, за да се наслаждава на живота ден за ден, като птичка Божия, никъде не свиваше гнездо, никъде не се заседяваше, летеше от град на град с очукания си пакард, купен на старо още през студентските му години. Преспиваше при старци или самотни жени, които разкриваха сърцето си пред подкупващата му усмивка, а сутринта отново се мяташе на пакарда, за да продължи напред, все едно къде, все едно при кого.
Но и това започна да му омръзва.
Нужно му бе да направи удар.
Не да открадне, не да убие, о, не, човек можеше да преживява прекрасно, използвайки сивите си клетки, и то без да се обвързва с каквито и да било отговорности. Четеше много, предимно вестници и списания, търсейки на страниците пикантерии, капризите на звездите, мъже или жени, все едно, еднакво добре можеше да очарова и едните, и другите.
Обърна посоката. Към Холивуд. Към Холивуд…
Бе си изработил стратегия.
Бе си набелязал жертвата…
Жертва ли, засмя се, и двамата щяха да бъдат доволни един от друг. Бе я проучил отвсякъде, харесваше му, че освен красива, е и млада, че освен талантлива, вече е успяла да натрупа богатство. Как, не го интересуваше, не го интересуваше също през колко легла е минала, за да бъде това, което е в момента. А идеята му беше страхотна. И нямаше да му струва никакво усилие.
Позвъни на вратата й още в девет сутринта. Отвори му икономка, която не устоя на усмивката му. Зададе му рутинни въпроси, на които отговори с куп лъжи, но тя ги прие до една за истини. Махна на някого зад гърба си и Рей мярна някаква сянка. Все още се колебаеше дали да съобщи на Луис, защо не дойдел малко по-късно, Луис обичала да пие сама кафето си, съвсем неглиже. Зная, прекъсна я Рей, а тя зяпна от учудване. Пристъпи към вратата, икономката се отмести напълно несъзнателно, за да му направи път, без да съобщи на Луис, толкова се бе шашнала. Рей се ориентира бързо към дневната, видя звездата в гръб в прозрачна дреха, красиво оформените й рамене бяха голи. Предупреди я за присъствието си с леко покашляне, Луис подскочи и рязко се обърна срещу усмивката му, която я обезоръжи от вика й.
— Кой сте вие? — очите й още излъчваха страх и гняв, тя ги вдигна към икономката, успяла да го догони. Успели бяха да го догонят и бодигардовете й.
— Много по-красива сте от снимките, а аз имам доста ваши снимки…
— Нахален фен? — опитваше се сама да си отговори на въпроса, но гневът й бе насочен към икономката. — Колко пъти да ти казвам, Карън, че… — Обърна се с гняв и към бодигардовете: — Отварянето на вратата е ваша работа!
Мъжете виновно мълчаха.
— Тя не е виновна — опита се да я защити Рей, — не успя да ме спре, а и не трябва, нали? — усмихна се още по-широко, за да я обезоръжи напълно. Усмивката му подейства, тя винаги бе действала на всеки, видя, че Луис се отпуска и става приветлива. Покани го да седне срещу нея, предложи му кафе и така отпрати за миг виновницата Карън. А и двамата бабаити.
— Е, и кой все пак сте вие? И защо сте тук?
Не бързаше да й отговори. Изчака Карън да донесе кафето и отново да излезе. Отпи една глътка и вдигна към лицето на Луис изумрудените си очи, като ги задържа дълго на него.
— Искам да знаете, че съм дошъл първо при вас и правя предложението си първо на вас заради изумителната ви красота, тя не бива да изчезне…
— Застрахователен агент ли сте? — усети отново настръхването й. Беше вече готова да го отпрати, но любопитството й надделяваше, а и рядко, дори в Холивуд, можеше да срещне толкова очарователен млад мъж. Усмивката му отново й подейства като усмирителна риза. Зачака търпеливо.
— Бързате като малко момиченце, каквото сте и всъщност — засмя се Рей. — Ще изплюя камъчето, нека изпия кафето си.
— Тогава… — засмя се и тя, — пийте го бързо, в десет имам снимки, за разлика от другите не обичам да закъснявам.
Той само кимна. Отпи и започна. Изложи простичко идеята си, забеляза вниманието, с което го изслуша, блясъка в очите й, замечтаването й по едно бъдеще, което само той знаеше, че не е възможно, както и знаеше, че е поел правилно оттук и от най-красивата и най-суетната… Дали щеше да започне да се пазари за цената? Едва ли… Твърде лесно получаваше парите си и навярно лесно ги харчеше.
— Колко? — запита го тя.
— Като за вас… двеста хиляди.
Изправи се и я видя гола под прозрачната дреха, тялото й изумяваше със съвършенството си, тръгна към една от стаите с походката на императрица, съзнаваща цялата си власт над другите. Вървеше бавно и гъвкаво, като му даваше време да се наслади на красотата й и да осъзнае верния си избор, а той неистово я пожела. Стисна зъби, за да не се издаде, знаеше, че може да я има, ако прояви поне малко търпение. Нито една жена досега не бе устояла на чара му. Луис изчезна като видение зад една от вратите. И се забави дълго.
Когато влезе, беше вече облечена с бял панталон и бяла трико блуза, очертала безупречните й гърди. Подаде му чек за парите, а той задържа пръстите й.
— Бих искал да ви видя отново! Такава красота, Бог ми е свидетел, не съм срещал! — Беше искрен и за първи път съжали, че предложението му е една измама, колко хубаво би било да е истина. Поне за нея, поне за нея. А защо не и за него? Засмя се.
Тя освободи пръстите си, излезе отново и се върна с малка касетка, която му подаде с усмивка.
— Колко сме разсеяни и двамата, та нали току-що ви платих заради нея. Вътре е и името ми. За да не стане грешка. — Замълча за миг и го погледна. — А оттук… при кого отивате, агенте на космоса?
— Казвам се Рей — усмихна й се и отговори веднага на въпроса й, назовавайки името на звезда, което си припомни първо. Слава Богу, беше на мъж…
— Ще клъвне — заклати, смеейки се, глава Луис и наистина заприлича на малко момиченце. — Не е по-малко суетен от мен, но е скръндза. Колко ще му вземете? — Не изчака, а допълни: — Колкото може повече, странно кое в него е по-силното, жаждата да се повтори или парите? Ще ми кажете, нали? Искам да науча и аз…
Значи щеше да я види отново.
— Кога? — запита я направо.
— Снимките свършват в шест. Защо не тук? Ще ви отделя време до седем…
Разбра, не искаше да я виждат с него, подозираше ли го, че я мами или изчакваше да види как ще захапят другите предложението му. За да не се окаже тя единствената глупачка. Рей беше сигурен, че ще захапят, а и тя не каза ли същото по повод на колегата си? Навярно си имаше някой, който не биваше да разбере. Някой любовник. Или няколко любовници. Освен мъжа, който й осигуряваше целия този лукс. Или мъжа, който я тласкаше все напред в кариерата й. Все едно, толкова леко бе успял да я убеди.
Надяваше се на същия успех и при другите.
Тя тръгна.
