— Дано Петрелката е добра към него! — въздъхна малката Ида.
— Положително ще бъде! — заяви Емил.
Беше 10 юни, когато Емил издигна малката Ида на мачтата за знамето и излапа всичката наденица. Може би накрая искате да чуете нещо и за:
НЕДЕЛЯ, 8 ЮЛИ,
КОГАТО ЕМИЛ ГО УДАРИ НА ЖИВОТ НА ПАНАИРА В ХУЛТСФРЕД
Алфред — ратаят, който работеше в Катхулт — много обичаше деца. Особено Емил. Емил вършеше пакости и беше непослушник, но за Алфред това нямаше значение. Той все пак си обичаше Емил и взе, че му издялка чудесна пушка. Тя приличаше досущ на истинска пушка, но с нея, естествено, не можеше да се стреля. Обаче Емил крещеше „бум-бум“ и все пак стреляше, та врабците в Катхулт няколко дни не смееха да си покажат човките навън. Емил много заобича своята пушка и искаше нощем да спи с нея в леглото си.
— Искам си пушкътъ! — крещеше той и никак не се зарадва, когато майка му веднъж не чу добре и дотърча с „шапкътъ“ му.
— Не искам ШАПКЪТЪ! — развика се той. — Искам си ПУШКЪТЪ! И наистина я получи.
Да, Емил обичаше пушката си, но още повече обичаше Алфред, който му издялка пушката. Затова никак не е чудно, че Емил се разплака, когато Алфред един ден най-неочаквано замина за Хултсфред на опълченски сбор. Вие сигурно не можете да си представите какво се прави на опълченски сбор, но едно време в Швеция така казвали, когато мъжете отивали да ги обучават за войници. Всички ратаи от Льонеберя, и отвсякъде наоколо, трябваше да ходят на опълченски сбор да се учат да станат войници.
— Но защо трябваше да стане това тъкмо когато ще прибираме сеното?! — роптаеше таткото на Емил.
Много беше недоволен, че му взимат Алфред посред сенокоса, защото тогава в Катхулт имаше много работа. Но, уви, не таткото на Емил, а кралят и неговите генерали решаваха, кога да заминат за Хултсфред ратаите от Льонеберя, за да ги обучават за войници. Освен това, Алфред щеше да се върне щом като се обучи, а то не траеше дълго. Та Емил всъщност нямаше защо да плаче толкова, но той все пак плачеше и Лина му пригласяше. Защото Емил не беше единственият, който обичаше Алфред.
Самият Алфред не плачеше. Той каза, че в Хултсфред човек можел да „го удари на живот“ и да се весели колкото си иска. А когато каруцата по тегли и всички застанаха тъжни да му махат за сбогом, Алфред изведнъж се опери и взе да пее и подвиква, за да не им е толкова мъчно. Ето какво запя той:
След това гласът на Алфред не се чуваше повече, защото Лина ревна да реве колкото й глас държеше, а подир малко каруцата с Алфред изчезна зад завоя.
Майката на Емил се опита да утеши Лина:
— Хайде, не плачи, Лина — подхвана тя. — Изчакай до осми юли, тогава в Хултсфред има панаир и ще отидем да посетим Алфред.
— И аз искам да отида в Хултсфред и да го ударя на живот и да посетя Алфред — обади се Емил.
— И аз! — добави малката Ида. Но майката на Емил поклати глава.
— Такива панаири не са забавни за малки деца — каза тя. — Само се губят в навалицата.
— А на мен ми се струва много забавно да се загубя в навалицата — възрази Емил, но и това не му помогна.
Сутринта на осми юли таткото и майката на Емил заминаха заедно с Лина на панаира в Хултсфред и оставиха Емил и малката Ида у дома да ги наглежда Кроса-Мая, една стара бабичка, която често идваше в Катхулт да помага с туй-онуй.
Малката Ида беше добро дете. Веднага седна в скута на Кроса-Мая и я накара да й разкаже най- страшните си приказки за призраци — туй й стигаше да е доволна и щастлива.
Но с Емил беше друго. Той се разхождаше по ливадата зад конюшнята, стиснал пушката в ръка и фучеше от яд.
— Тази работа няма да я бъде — мърмореше Емил. — Ще отида в Хултсфред да го ударя на живот като всички останали и толкоз! Ясно ли ти е, Юлан?
Последните думи се отнасяха до старата кобила, която пасеше из ливадата. В Катхулт имаха и млад кон — той се казваше Маркус. Но Маркус беше на път за Хултсфред с таткото на Емил и майката на Емил и Лина — да-да, някои хора ходеха по широкия свят и се забавляваха!
— Но сега двама така ще се втурнат да ги догонят, че вятърът ще свисти край ушите им — говореше Емил, — а това ще сме ти и аз, Юлан!
Така и стана. Емил сложи оглавника на кобилата и я изведе от ливадата.
— Няма от какво да се боим — обърна се той към Юлан. — Алфред ще се зарадва като отида, а ти сигурно ще си намериш някоя друга стара добричка кобила да си цвилиш с нея, ако нямаш сили да го удариш чак толкова на живот.
Той изтика Юлан до оградата, защото трябваше да се покатери върху нещо, за да яхне кон. Хитро беше момчето, не може да се отрече!
— А сега, давай! — викна Емил. — Трали-трала, трали-тралала! С Кроса-Мая ще се сбогуваме, когато се върнем.
И Юлан припна надолу по хълма с Емил на гърба си, а той седеше изпънат и наперен, с пушката пред себе си — да, той държеше да вземе и пушката си в Хултсфред! Щом като Алфред ще става войник, няма Емил да остане назад, я! Алфред си имаше пушка, а също и Емил — е, по-малка, наистина, но не беше ли все едно? Двамата щяха да станат войници, както му беше редът — така поне му се искаше на Емил.
Старичка беше Юлан. Не може да се каже, че припкаше бързо, а за да не се разколебае, Емил реши да й пее:
Както и да е, Юлан припкаше, креташе и подтичваше в тръс и най-сетне двамата с Емил пристигнаха в Хултсфред.
— Ура! — викна Емил, — сега ще го ударим на живот!
Но веднага млъкна и ококори очи. Чувал беше, че по света имало много хора, но че всичките ще се стекат на полето край Хултсфред, не знаеше. Никога не бе виждал толкова много хора; те се трупаха с хиляди по голямото поле, а на едно равно място по средата бяха строени войниците и се упражняваха да мятат пушките на рамо и да правят кръгом на дясно и на ляво и разни други неща, дето ги правят войниците. Някакъв дебел и сърдит малък дядка яздеше насам-натам, перчеше се и крещеше на войниците какво да правят, а те го оставяха да се разпорежда и послушно правеха каквото той искаше. Това много
