Една кана мляко
Един супник, пълен със сутляш
Една тава баница
Една купа захаросани сини сливи
Една тава с ябълкова пита
Една купа разбита сметана
Една купа сладко от ягоди
Една купа захаросани круши и
Едно цяло печено прасенце, гарнирано с какво ли не.
Мисля, че това беше всичко. Не може да съм забравила повече от три, най-много четири неща — хайде, в краен случай да речем пет, но иначе смятам, че изброих всичко.
И те седяха около масата, всичките съсухрени сиромаси от бедняшкия приют в Льонеберя, седяха много търпеливо и чакаха, но след всяка чиния или поднос, които се донасяха, очите им все повече овлажняваха.
Най-сетне Емил каза:
— Заповядайте, яжте до насита!
И те започнаха да ядат, честна дума, така се разядоха, че нищо друго не се чуваше!
Алфред и Емил, и малката Ида също седнаха да ядат. Но Ида не можа да преглътне повече от две кюфтета, защото се замисли. Отново започна да се пита, дали все пак това не беше пакост. Внезапно си спомни, че утре — олеле! — утре, на третия ден на Коледа в Катхулт бяха канени всички роднини от Ингаторп! А ето, че цялото ядене изчезваше безвъзвратно! Тя се заслуша как всички около масата хрускаха, хрупкаха, мляскаха и сърбаха. Звучеше, сякаш глутница диви зверове са се нахвърлили върху тавите, подносите и чиниите. Малката Ида разбираше, че по този начин ядат само много изгладнели хора, но въпреки това й стана страшно. Тя дръпна Емил за ръкава и му пошушна на ухото, за да не чуе никой друг.
— Сигурен ли си, че туй не е пакост? Помисли, защото утре ще дойдат всички от Ингаторп!
— Те са достатъчно дебели — отговори Емил спокойно. — Не е ли по-добре храната да отиде там, където ще има полза от нея?
Но той все пак се поразтревожи, защото както вървяха нещата, нямаше изгледи след угощението да остане дори и половин кървавица. Онова, което не влизаше в устата, тайничко се пъхаше в торби и джобове и докато се обърнаха, съдовете се изпразниха.
— Сега опустоших свинското филе — обади се Кале Спатията и набучи последното парче свинско филе.
— Аз пък опустоших маринованата скумрия — добави Фия Хитрушата.
„Опустоших“, казваха те, а то означаваше, че са взели всичко и чинията е останала празна.
— Сега вече опустошихме всичко — заяви накрая Лудия Никлас и едва ли някога е изричал по-верни слова. Затова на туй угощение в Катхулт по-късно винаги му викаха „Голямото опустошение в Катхулт“, защото трябва да знаете, че за него се говори дълго не само в Льонеберя, но и в околните общини.
Остана едно единствено нещо и то беше цялото печено прасенце. Стоеше си то на масата и гледаше тъжно с очи от захарна глазура.
— Олеле, това прасе ми прилича на таласъмче — каза Фия Хитрушата. — Просто не смея да го докосна!
Тя за първи път виждаше цяло печено прасенце и останалите — също. Затова сякаш изпитваха някакво уважение към това прасе и не се докосваха до него.
— Случайно да има още малко наденица? — попита Кале Спатията, след като всички чинии останаха празни. Но тогава Емил заяви, че в цял Катхулт в този час имало една единствена наденица, а тя била забучена с клечка върху неговата вълча яма. И там щяла да остане като примамка за вълка, който той отдавна чакал, та нито Кале Спатията, нито който и да било друг нямало да я получи.
Изведнъж баба Виберг нададе страшен писък.
— Салия Амалия! — викна тя. — Ето, че я забравихме!
Тя се заоглежда объркано и очите й се спряха на прасето.
— Бива ли да й занесем това, на Амалия? Въпреки че прилича на таласъм. Какво ще кажеш, Емиле?
— Хайде, занесете й го! — въздъхна Емил. Всички бяха толкова сити, че не можеха да се помръднат, а да се довлекат пешком до приюта просто не биха били в състояние.
— Ще тръгнем с дърварската шейна — реши Емил. Така и стана. В Катхулт имаха дърварска шейна, голяма и дълга, която наричаха Влекача. На Влекача можеха да натоварят колкото си искат сиромаси, макар и в момента да бяха по-дебели от обикновено.
Беше се стъмнило, по небето блестяха звезди, освен туй имаше и пълнолуние, и пресен сняг и меко, тихо време — изобщо, прекрасна вечер за пътуване с шейна.
Емил и Алфред с общи усилия натовариха всички на Влекача.
Най-отпред седеше баба Виберг с прасето, после останалите по ред на номерата, а най-отзад — малката Ида и Емил, и Алфред.
— Да тръгваме! — викна Емил.
И те се понесоха надолу по склоновете на Катхулт, та снегът се вдигаше зад тях като прах, а всичките бедняци викаха от удоволствие, защото отдавна не бяха се возили на шейна, ей, как викаха, само прасето си мълчеше най-отпред между ръцете на баба Виберг и се пулеше като призрак на лунната светлина.
Ами Командоршата, тя какво ли правеше? Да, и това ще научите. Много ми се иска да можехте да я видите като се прибираше от своята банична разходка до Скорпхулт! Представете си как приближава, увита в сивия си вълнен шал, тлъста и доволна, как измъква ключа и го пъха в ключалката — тихичко се изкикотва, като си мисли какви ли са станали кротки и покорни всичките дрипльовци там вътре, да, да, нека знаят занапред кой заповядва тук — Командоршата и никой друг!
А после завърта ключа, прекрачва прага, влиза в предверието…, но защо е толкова тихо? Да не би да спят вече бедняците, или просто седят и се цупят? Луната грее през прозорците на приюта и осветява всяко ъгълче — защо тогава тя не вижда жива душа? ЗАЩОТО ТАМ НЯМА НИКОГО! Да, да, Командоршо, там няма жива душа!
Изведнъж Командоршата се разтреперва от главата до петите, никога през целия й живот не я е хващал такъв страх. Кой може да минава през заключени врати? Само ангелите небесни… да, такава ще е работата! Тия жалки нещастници, които тя измами и им открадна надениците, кървавицата и емфието, тях именно ангелите небесни са отнесли на някое по-добро място от приюта. Само нея са оставили тук в беда и нищета, ох, ох, ох! Командоршата започва да скимти като куче.
Но изведнъж долита глас откъм единия нар, където нещо мъничко и жалко лежи свито под завивките.
— Какво си се разхленчила? — пита Салия Амалия.
Ех, колко бързо се окопитва Командоршата! Колко бързо изтръгва със заплахи цялата истина от Амалия! Умее ги тези неща Командоршата!
А след това поема бегом към Катхулт. Сега ще ги прибере, своите дрипльовци, и то трябва да стане бързо и трябва да стане тихо, за да не се вдига много шум около тази работа в Льонеберя.
Катхулт лежи тъй красиво под лунната светлина! Тя вижда, че през прозорците на кухнята свети, сякаш са запалени много свещи. Изведнъж я досрамява и не може да се реши да влезе. Иска първо да надзърне през единия прозорец и да види, дали там наистина гощават нейните сиромаси. Но й трябва сандък или нещо друго, върху което да се покатери, защото иначе не достига до горе. Командоршата се отбива към дърводелската барака, за да си намери нещо. И наистина намира. Но не сандък. Намира наденица. Как може такова нещо, една разкошна шпекова наденичка се мъдри забучена на клечка насред снега, огряна от лунна светлина. Вярно, че Командоршата в момента се е натъпкала с баница до пръсване, но тя знае колко бързо човек огладнява отново, а да оставиш цяла наденица да стърчи там и да стане зян би било просто безумие, смята Командоршата. И тя прави една крачка. Една единствена дълга крачка.
Ей така едно време ловяха вълци в Смоланд. Именно в този миг, когато Командоршата падна във вълчата яма, приключи угощението в Катхулт и всички бедняци излязоха и насядаха в шейната, за да се приберат. Тогава откъм вълчата яма не се чу никакъв звук, защото Командоршата отначало не искаше да
