— Той си е отишъл — продума Дребосъчето. — Той си е отишъл!
Но изведнъж…
— Пип! — долетя до Дребосъчето някакъв странен писък.
Дребосъчето обърна глава. На кревата редом с възглавницата под одеялото мърдаше някаква малка топчица и пищеше:
— Пип! Пип!
А после изпод одеялото се подаде лукавото лице на Карлсон.
— Хи-хи! Ти каза: „Той си е отишъл“, „Той си е отишъл“… Хи-хи! А „той“ съвсем не си е отишъл — „той“ се беше само скрил… — провикна се Карлсон.
И в същия миг зърна чинийката в ръцете на Дребосъчето и моментално натисна копчето на корема си. Моторът забръмча. Карлсон полетя от кревата право към чинийката с кюфтета. И както си летеше, сграбчи едно кюфтенце, стрелна се към тавана, направи малък кръг под лампата и почна да дъвче доволен.
— Прекрасни кюфтенца! — извика Карлсон. — Рядко вкусни кюфтенца! Можеш да помислиш, че ги е приготвил най-добрият в света специалист по кюфтетата!… Но ти, разбира се, знаеш, че това не е така — добави той.
Карлсон се спусна отново към чинийката и взе още едно кюфтенце.
В този миг от кухнята се чу гласът на майката:
— Дребосъче, сядаме да обядваме, веднага си измий ръцете!
— Аз трябва да вървя — рече Дребосъчето на Карлсон и сложи чинийката на пода. — Но ей сегичка ще се върна. Обещай ми да ме чакаш.
— Добре, ще те дочакам — каза Карлсон. — Но какво да правя през това време? — Карлсон се спусна на пода и застана до Дребосъчето. — Докато те няма, аз трябва да се занимавам с нещо интересно. Наистина ли нямаш повече машини?
— Не — отговори Дребосъчето. — Машини нямам, но имам кубчета.
— Покажи ми ги! — каза Карлсон.
Дребосъчето извади от долапа, дето стояха играчките, сандъче със строителни части. Това беше наистина великолепен строителен материал — разнообразни части с различна форма. Можеха да се съединяват една с друга и да се строят всевъзможни неща.
— Ето, забавлявай се — каза Дребосъчето. — От тия части можеш да направиш и автомобил, и подемен кран, и всичко, каквото поискаш…
— Може ли най-добрият строител в света да не знае — прекъсна Карлсон Дребосъчето — какво може да се построи от тоя строителен материал!
Карлсон лапна още едно кюфтенце и се спусна към сандъчето с кубчетата.
— Сега ще видиш — продума той и изсипа всичките кубчета на пода. — Сега ще видиш!…
Но Дребосъчето трябваше да обядва. С какво удоволствие би останал тука да погледа как работи най- добрият строител в света! От прага Дребосъчето още веднъж погледна Карлсон и видя, че той седи вече на пода до кубчетата и радостно си тананика:
Ура, ура, ура! Прекрасничка игра! Красив съм аз и умен, и сръчен съм, и силен! Обичам да играя… И да си хапвам зная.
Последните думи той изпя, като поглъщаше четвъртото кюфтенце.
Когато Дребосъчето влезе в трапезарията, майка му, татко му, Босе и Бетан вече седяха на масата. Дребосъчето се промъкна на своето място и върза кърпата на врата си.
— Обещай ми нещо, мамо! И ти, татко! — каза той.
— Какво трябва да ти обещаем? — попита майката.
— Не, първо обещайте!
Бащата беше против това да се обещава слепешката.
— Ще вземеш пак да поискаш куче — каза той.
— Не, не куче — отговори Дребосъчето. — Макар че можеш и кученце да ми обещаеш, ако искаш! Не, това е съвсем друго нещо и никак не е опасно. Обещайте, че ще ми обещаете!
— Добре де, добре — каза майката.
— Значи вие обещавате — радостно подхвана Дребосъчето — да не говорите нищо за парната машина на Карлсон, който живее на покрива…
— Интересно — намеси се Бетан, — как ще могат те да кажат или да не кажат нещо за парната машина на Карлсон, когато никога не се срещат с него?
— Не, ще се срещнат — отговори спокойно Дребосъчето, — защото Карлсон е в моята стая.
— Олеле, ей сега ще се задавя! — извика Босе. — Карлсон ли седи в твоята стая?
— Да, представи си, седи! — и Дребосъчето тържествуващо погледна настрана.
Нека по-скоро се наобядват, тогава ще видят…
— Ще ни бъде много приятно да се запознаем с Карлсон — каза майката.
— И Карлсон мисли така — отговори Дребосъчето. Най-после доядоха компота. Майката стана от масата. Настана решаващият миг.
— Елате всички — предложи Дребосъчето.
— Няма защо да ни подканяш — каза Бетан. — Аз няма да мирясам, докато не видя тоя твой Карлсон.
Дребосъчето вървеше напред.
— Само да изпълните това, което обещахте — каза той, като стигна до вратата на своята стая. — Нито дума за парната машина!
После той натисна дръжката и отвори вратата.
Карлсон не беше в стаята. Тоя път наистина го нямаше. Беше изчезнал. Дори в леглото на Дребосъчето не мърдаше никаква топка.
Затова пък на пода се извисяваше кула от кубчета. Твърде висока кула. И макар че Карлсон, то се знае, можеше да построи от кубчетата подемни кранове и какви ли не щеш други неща, тоя път беше наредил кубчетата просто едно върху друго, така че в края на краищата се беше получила една дълга-предълга и тясна кула, увенчана на върха с нещо, което трябваше да изобразява купол: на най-горното кубче имаше малко, кръгло кюфтенце.
Карлсон играе на палатка
Да, това беше твърде тежка минута за Дребосъчето. Разбира се, майка му съвсем не хареса това, дето нейните кюфтета украсяват кула от кубчета, и тя не се съмняваше, че това беше работа на Дребосъчето.
— Карлсон, който живее на покрива… — започна Дребосъчето, но баща му строго го прекъсна:
— Стига, Дребосъче! Не искаме повече да слушаме твоите измислици за Карлсон! Босе и Бетан се разсмяха.
— Пък и хитрец е тоя Карлсон! — каза Бетан. — Той изчезва тъкмо тогава, когато ние пристигаме.
Огорченото Дребосъче изяде изстиналото кюфтенце и събра кубчетата си. Не си струваше сега да се говори за Карлсон. Но колко лошо постъпи с него Карлсон, колко лошо!
— А сега да отидем да пием кафе и да забравим за Карлсон — каза бащата и потупа за утеха Дребосъчето по бузата.
Кафе пиеха всякога при камината в гостната. Там седнаха и сега, макар че вън беше топло, ясно пролетно време и липите на улицата се бяха покрили с дребни лепкави зелени листенца. Дребосъчето не обичаше да пие кафе, но обичаше много да седи така с майка си, татко си, с Босе и Бетан пред огъня, който гореше в камината…
— Мамо, обърни се за минутка — помоли Дребосъчето, когато майка му постави върху малката масичка пред камината подноса с кафеничето.
— Защо да се обърна?
— Ти казваш, че не можеш да гледаш, когато хрускам захар, а пък аз ей сегичка ще си взема една бучка — каза Дребосъчето.
Дребосъчето трябваше да се утеши с нещо. Той беше много огорчен, че Карлсон избяга. Наистина не
