— Мисля, че така не бива да се прави — започна той да имитира Дребосъчето. — А, според теб, какво трябва да се прави в такъв случай? Може би да се изхвърли кесията, пълна с развалени яйца? И това ли е някоя от странните приумици на майка ти?
Той полетя към Дребосъчето и тупна пред него на земята.
— Ти и майка ти сте най-странните хора в целия свят — заяви Карлсон и потупа Дребосъчето по бузата. — Но колкото и да е чудно, аз все пак ви обичам.
Дребосъчето се изчерви от удоволствие. Колко чудесно беше, че Карлсон го обича и че одобрява дори майка му, макар това не винаги да си личеше.
— Да, и аз самият съм изненадан — продължи Карлсон, като потупваше Дребосъчето. Той продължи да го потупва, и то все по-силно и по-силно. Последното потупване беше почти като плесница и когато Карлсон рече: „Ах, колко съм добричък! Най-добричкият в целия свят. И затова предлагам сега да си поиграем на нещо добричко, не си ли на същото мнение?“ — Дребосъчето бе съгласен и веднага започна да размишлява: каква добра игра би могъл да играе с Карлсон?
— Например — заяви Карлсон — можем да играем, че ужким масата е нашият сал, на който се спасяваме от голямото наводнение… а то ей сега идва!
Той посочи една струйка вода, която бавно се процеждаше изпод вратата.
Дребосъчето се задъха.
— Ти не затвори ли крана в банята? — попита той ужасено.
Карлсон наклони глава и го погледна кротко.
— Можеш да гадаеш три пъти дали съм го затворил, или не?
Дребосъчето отвори вратата към вестибюла; да-а, Карлсон беше прав. Голямото наводнение наистина беше дошло. Банята и вестибюлът бяха залети с вода, в която човек би могъл да джапа, стига да поиска.
Карлсон искаше. Той възхитено скочи трупешката право в цялата тази мокротия.
— Хой-хой — провикна се той, — има дни, когато се случват само приятни неща.
Но след като Дребосъчето затвори крана в банята и изпразни препълнената вана, се отпусна на един стол във вестибюла и отчаяно заоглежда бедствието.
— Ох — простена той, — ох, какво ще каже мама? Карлсон прекъсна подскоците си и отправи възмутен поглед към Дребосъчето.
— Знаеш ли какво — каза той. — Докога майка ти само ще хленчи! Това е само малко чиста вода!
Той скочи отново трупешката, дори опръска Дребосъчето.
— И то много приятна вода — заяви той. — Човек безплатно си измива краката. Но може би майка ти не обича да си мие краката?
Той подскочи и пак опръска Дребосъчето още повече.
— Тя изобщо ли не си мие краката? Или по цели дни само хвърля една подир друга саксии от прозореца?
Дребосъчето не отговори. Той мислеше за съвсем други неща. Най-после се раздвижи — ох, всичко трябваше да се забърше, преди да се върне майка му.
— Карлсон, трябва да побързаме — рече той и скочи от стола. Сетне се затича към кухнята и скоро се върна с два големи парцала.
— Карлсон, помогни ми! — поде той, но внезапно забеляза, че Карлсон го няма никакъв — нито в банят, нито във вестибюла, нито пък в стаята. Дребосъчето се втурна към прозореца и зърна нещо, което напомняше на къс дебел салам, да профучава край него.
— Летящо буре или нещо подобно — промълви Дребосъчето.
Не, какво ти летящо буре! Просто Карлсон на път към своята зелена къщичка на покрива.
В този миг и Карлсон съзря Дребосъчето. Той се спусна стремглаво и така шеметно прелетя край прозореца, че въздухът изсвистя. Дребосъчето размаха енергично парцала, а Карлсон му помаха в отговор с пълната си ръчичка.
— Хой, хой — провикна се той, — ето го десетхилядикроновия Карлсон, хой-хой!
След което изчезна. А Дребосъчето се върна в хола с по един парцал във всяка ръка и се залови да бърше водата.
КАРЛСОН СЕ СЕЩА, ЧЕ ИМА РОЖДЕН ДЕН
Всъщност Карлсон имаше късмет, че си беше отишъл, когато майката на Дребосъчето се върна от туристическото бюро, защото тя наистина много се ядоса и за мушкатото, и за наводнението, въпреки че Дребосъчето беше успял да забърше повечето вода.
Майката разбра веднага кой се е подвизавал и разказа всичко на бащата, когато той се прибра за вечеря.
— Знам, че е срамота — каза майката, — всъщност започнах горе-долу да свиквам с Карлсон, но понякога ми се иска да платя 10 000 крони от своя джоб, само и само да се отърва от него.
— Ужасно! — възмути се Дребосъчето.
— Хайде, да не говорим повече за това — предложи майката, — защото когато човек яде, трябва да му е приятно.
Майката винаги така казваше: „Когато човек яде, трябва да му е приятно“. Дребосъчето беше на същото мнение. И наистина им беше приятно, както бяха насядали всички заедно около масата, вечеряха и разговаряха за всевъзможни неща. Дребосъчето говореше повече, отколкото ядеше, особено когато имаше варена риба, зеленчукова супа или кюфтета от херинга. Но днес за вечеря имаше телешки котлети и ягоди, защото лятната ваканция току-що бе започнала, а Босе и Бетан се готвеха да заминат — Босе на курс по ветроходство, а Бетан отиваше в едно земеделско стопанство, където отглеждаха коне. Разбира се, по този случай трябваше да се устрои малко прощално тържество, а майката обичаше от време на време да урежда такива семейни празници.
— Но ти не тъгувай, Дребосъче — обърна се към него бащата, — мама, ти и аз също ще заминем.
И той съобщи голямата новина. Майката отишла в туристическото бюро, за да поръча билети за пътуване по море с точно такъв параход, какъвто Дребосъчето беше видял във вестника. След една седмица щяха да потеглят и цели четиринайсет дни щяха да обикалят с белия кораб всевъзможни пристанища и градове.
— Нали ще бъде весело? — попита го майката. А после и бащата.
Накрая Босе и Бетан също попитаха:
— Нали ще бъде невероятно весело, Дребосъче?
— О, да — съгласи се Дребосъчето и почувствува, че може би наистина ще бъде весело. Но той смътно усещаше, че нещо не е наред, и веднага схвана кое е то: Карлсон! Как би могъл да остави Карлсон сам тъкмо сега, когато приятелят му има истинска нужда от него? Дребосъчето беше мислил по този въпрос, докато заличаваше следите от голямото наводнение. Макар че Карлсон не беше никакъв шпионин, а само Карлсон, пак можеха да му се случат ужасни неща, ако хората започнеха да го преследват, за да спечелят 10 000 крони. Кой знае до какво биха прибягнали — може би щяха да сложат Карлсон в клетка в Скансен1 или пък да измислят друго ужасно нещо. Във всеки случай нямаше да го оставят да си живее в къщичката на покрива, по това не можеше да има и съмнение.
Затова Дребосъчето реши да си остане у дома и да бди над Карлсон. Той обясни това много ясно, както си седеше край масата и дъвчеше котлета си.
Босе се разсмя.
— Карлсон в клетка в Скансен… вай, вай! Я си представи, Дребосъче, че отидеш там с твоите съученици, обикаляш парка, разглеждаш животните и четеш табелките пред всяка клетка. Прочиташ: бели мечки, лосове, вълци, бобри и Карлсон.
— Шт — обади се Дребосъчето. Босе се закикоти.
— „Карлсон — това животно не бива да се храни“ Помисли си колко ще се разсърди Карлсон, ако напишат подобно нещо на табелката му.
— Ама че си глупав — ядоса се Дребосъчето наистина!
— Но, Дребосъче — възрази майка му, — ако ти не искаш да дойдеш с нас, и ние не можем да заминем,
