млад мъж с ведри сини очи и лютня в ръката. Той пристъпи вътре и рече:
— Ама че веселба пада тук, приятели! Каква несправедливост, да не съм поканен там, където има веселба? И няма ли някой да ми даде нещо за хапване?
— Ние си мислехме, че вече сте вечеряли — отвърнах бързо аз.
— Освен това решихме, че гъбите няма да ви се отразят добре — добави Ева. — Впрочем кой сте вие?
— Алберт, кой друг — отвърна бодро синеокият. — От няколко седмици — най-близкият ви съсед!
— Приятно ми е — кимна Ева.
— Стоя си вече от доста време в моята стая и ви слушам — продължи Алберт. — Чувахте се отлично, уверявам ви. Но после някой от вас, хитреци такива, започна да говори толкова тихо, че разбирах само всяка втора дума, а така не можех да схвана връзката. И тогава реших, че ще е по-добре да дойда при вас.
— Ами, разбира се — кимна отново Ева.
В този момент обаче Ян се свести от първоначалната изненада. Той изгледа натрапника от горе до долу, гостоприемен като отворен гроб.
— С какво право… — започна той.
— Почакай малко, Ян — намесих се аз предупредително. — Това е моето жилище и аз с удоволствие ще поканя Алберт на гъби.
— В името на обичта към ближния — допълни Ева и донесе четвърта чиния.
— Е, щом настоявате… — не можа да откаже Алберт.
Той остави настрани лютнята и седна на масата без повече превземки. Беше весел, непринуден и шумен и никак не се стресна от доста враждебното отношение на Ян.
Алберт ни разказа, че държи стая при възрастната двойка, която живееше непосредствено до нас. Бил артист и наскоро се завърнал от дълго турне из провинцията. Спомнихме си, че сме виждали из вестниците снимки от неговите роли. Алберт разказа, че играел бащата в пиеса на Стриндберг. А Ян заяви, че щом горката провинциална публика е видяла Алберт в ролята на бащата, то скучният й живот след това сигурно е бил двойно по-потискащ.
Но Алберт само се засмя и си взе още една кнедла.
Лютнята все така си стоеше в ъгъла като мрачна заплаха за хубавото ни настроение.
— Мислиш ли, че ще иска да пее? — прошепнах плахо.
— Не знам как би могла да му попречиш — отвърна ми Ян също шепнешком.
Всъщност изпълненията в акомпанимент на лютия са божествени — дори само защото е толкова прекрасно, когато свършат. Обаче повечето от певците, които си акомпанират с лютня, полагат всевъзможни усилия да отложат колкото се може по-дълго този блажен момент. Пък и доста потискащо е, когато големи силни мъже с тела на професионални боксьори застават пред публиката, подрънкват с лютнята и пеят:
— Аз съм девойка, която ходи в дрипи… — и след малко „тра-ла-ла, тра-ла-ла!“ продължават: — А сега да донесем бира, да, бира, да, бира…
Ева обаче, която явно проявяваше известен интерес към Алберт, пък и знаеше как най-успешно да поласкае самочувствието на един мъж, издебна удобен момент да го подкани да запее, докато ние с Ян подреждахме на масата сервиза за кафе. Тогава Алберт се надигна и заяви с престорена плахост:
— Помолиха ме да попея.
— Кой ли идиот го е сторил? — попита Ян.
Алберт обаче не се поддаде на провокацията. Той запя с ентусиазъм, а Ева седеше до него с блеснали очи. Накрая той наистина се провикна: „Бира, да, бира.“
Тогава вече ние с Ян избягахме в кухнята и сложихме на печката водата за кафето. Ян ме целуна и каза, че ако не бях толкова вироглава, неразбрана малка глупачка, сега вече щяхме да бъдем женени и да си имаме собствен дом, без свирачи на лютня, и всичко щеше да бъде прекрасно. В този миг наистина бях влюбена в Ян и той ме държа в ръцете си, докато водата кипна, и аз си помислих, че май не съм постъпила много правилно. В стаята Алберт продължаваше да възхвалява бирата и ние с Ян се почудихме дали не е по-добре да уведомим за това Дружеството на въздържателите.
Но като не се брои лютнята, Алберт си беше съвсем нормален и наистина много мил, и дори Ян накрая взе да се сприятелява с него. Пуснахме грамофона и танцувахме, докато навън започна да се съмва.
Тогава взехме такси и отидохме в зоопарка, седнахме на една пейка на Розендалската тераса и мръзнахме, докато слънцето изплува от утринната мъгла и една мъничка червеношийка до нас поде първата си песен за деня.
Четвърта глава
Кой е казал, че в кантората трябва да бъде скучно? В нашата кантора се забавляваме здравата, дори понякога става опасно за живота. Колежката ни Барбро веднъж така се смя, че падна от стола си зад пишещата машина и си счупи реброто.
Когато ние с Ева, Барбро и Агнета се смеем с пълна сила, от стаята си пристига Кукумявката и се втренчва в нас. Кукумявката е госпожица Фредериксон, касиерката. За нея не е никакъв проблем да бъде сериозна. Струва ми се, че така се е родила — със сериозни възгледи за живота и с две дълбоки бръчки на челото.
Ние с Агнета, Барбро и Ева сме се родили повесели и оптимистични. Вероятно тъкмо това има предвид Кукумявката, когато казва, че никога досега не е срещала четири толкова кискащи се момичета. Бръчките по челото й винаги стават по-дълбоки, докато преминава през тъмницата, където са нашите пишещи машини.
„Тъмница“ вероятно звучи като нещо много голямо и зловещо, но това съвсем не е така. Това е една съвсем обикновена стая. Нашите четири бюра са наредени едно до друго в средата на помещението, така че остава място само за четирите пишещи машини и за самите машинописки. Всяка от нас е секретарка на един от адвокатите. „Приятно е да се работи в адвокатска кантора, ако можеш да се освободиш от безумната мисъл, че адвокатите са хора“, казва Ева. Защото те не са хора. Те са работни машини и държат секретарките им да са същото. Както каза веднъж Ева, след като се наложи да работи до два през нощта:
— Защо в Русия крепостното робство е било премахнато още през 1861 г., а по нашите земи това става толкова бавно.
Като цяло обаче ние си харесваме работата и адвокатите. Но най обичаме нашите адвокати, когато са в съда или на заседание или закусват продължително някъде навън. Защото те нямат толкова развито чувство за хумор като нас. Искам да кажа, че според тях човек не бива да се смее през цялото работно време. Понякога и ние осъзнаваме това. Когато например стенографските ни бележници са изпълнени с писма с приложения, които трябва да са готови преди пет часа, заедно с деветдесет и девет нотариално заверени преписа, тогава на човек не му е до смях. А на всичкото отгоре телефоните сякаш нарочно звънят като пожарни сирени! Пишеш, пишеш и пишеш, така, че клавишите на машините прегряват, и всеки път, когато телефонът звъни, проклинаш Александър Греъм Бел3 и обясняваш безжалостно, че господин адвокатът няма време преди следващата седмица.
А иначе ние сме страшно любезни с клиентите. Нали и те са хора, които имат грижи, грижи, които с благодарност прехвърлят на нас, ако адвокатите липсват. Агнета е специалистка по утешаване на бедни плачещи жени, дошли при нас с посивели лица, защото искат да се развеждат.
Но има и жизнерадостни клиенти, големи бизнесмени, които са много любезни и ти казват, че си хубава като роза, и са изумени, че не сме се срещнали по-рано и питат дали не бихме могли да вечеряме заедно на някое уютно местенце. Ние пък казваме, че не ни е възможно. И това е самата истина.
Случвало се е вече самите адвокати да правят подобни предложения, по-точно адвокатът на Ева, а не някой от милите, коректни типове, за които работим ние, другите. Адвокатът на Ева обаче един ден внезапно престана да бъде работна машина и превключи на друга програма, от вида „шеф започва флирт с прелестната си секретарка“. Вероятно беше моментно хормонално разстройство, така предположи Ева. Само да знаеше той как се забавлявахме на следващия ден през обедната почивка — седяхме си там с нашите
