— Златен медал от първенството на Флорида по спортно карате, никому нищо лошо не правим — каза той. Явно помнеше съветите на Соколов. — Сребърен медал от местното първенство в Атланта. Тренирам от петнайсет години.
Накарах го да разкаже на заседателите, че освен това се занимава с вдигане на тежести, китайски бокс, джудо и айкидо.
— Вие сте много силен, нали? — попитах аз.
— Горе-долу.
Каква скромност.
— Смятате ли се за добър каратист?
— Щом казвате.
Мъчеше се да увърта.
— Погледнете тази купчина плочки. Мислите ли, че можете да ги счупите с един удар?
— Кой знае?
— На видеозаписа от първенството на Флорида чупите цяла купчина дъски като клечки за зъби. Да го изгледа ме ли?
Соколов скочи да възразява.
Съдията Крейн, по-измъчен от когато и да било, ни гледаше отвисоко и личеше колко е отчаян, че трябва да се намеси. Озърна се към журналистите, но никой не му подсказа как да отсъди.
— Мистър Соколов, водим дело за тежко престъпление и не желая да ограничавам защитата. А вие, мистър Ласитър, карайте по същество. Възражението се отхвърля.
Аз погледнах свидетеля и повиших глас.
— Истината е, че не ви бива чак толкова, та да строшите двайсет плочки с един удар, нали?
— Ъ? — озадачи се Серхио. Сигурно често му се случваше.
— Вероятно Шигеру Фунакоши може да го направи — подхвърлих аз. — Нали той ви би в Атланта?
— Местни интриги. Съдиите бяха двама корейци и един японец.
— Но така или иначе вие не можете да счупите тези двайсет плочки, нали?
— Ти майтапиш ли се? С ръка, с крак, с глава. Детска игра.
Сбогом, скромност. Соколов кривеше физиономия, въртеше се на стола и едва се удържаше да не скочи.
— Нека видим — казах аз. — Попилейте ги. Нали това казахте, че можете да сторите на доктор Солсбъри? Да го попилеете.
Соколов отново се озова на крака.
— Ваша светлост, той тормози свидетеля. Както сам казахте, свидетелят не може да бъде принуден да върши нещо против волята си. Мис Логан ми препоръча няколко прецедента във връзка със съдебните демонстрации и бих желал да ги представя. Ако ми отделите внимание, в делото „Милс срещу щата Флорида“…
Соколов пристъпи към подиума, но аз останах до свидетелското място. Съдията щеше да ме отреже. Трябваше да рискувам. Може би щеше да се наложи още веднъж да му сплескам носа. Можеше да пострада и моят. Можеше да си докарам най-суров упрек от съдията, но това не ми е за пръв път. А можеше и да спечеля процеса.
Приведох се и прошепнах на Серхио:
— Не бързай да си ходиш, дребосък. Ще покажа на запис как се забавляваш с приятели. Нищо чудно, че на оная кучка й трябват трима. Не стига, че мозъкът ти е като на бръмбар, ами и pinga имаш колкото него.
Соколов продължаваше да цитира Върховния съд на Флорида. Нямаше как да чуе глухото ръмжене, излетяло от гърлото на Серхио. Краля на каратистите се люлееше на стола, пръстите му стискаха парапета до побеляване. Но не ставаше. Приведох се още по-близо. Трябваше да импровизирам.
— Много си се напомпал — прошепнах аз, — peru pinga chiquita, no pinga grande38.
В Маями е много важно да владееш езици.
Жестоките очички на Серхио се разтвориха, доколкото позволяваше недоразвитият му мозък. Още не можеше да повярва, че му се подигравам. И беснееше, че го правя от височина, която самият той можеше да достигне само с асансьор. Но ми трябваше още нещо, за да ударя в най-болезненото местенце на мъжката му гордост. Нещо, което да вбеси човек, прекарващ часове наред с наперени мускули пред огледалото в гимнастическия салон.
— А пък най-много ме изненадва — прошушнах в ухото му аз, — че караш на два фронта. Сменяш резбата, както си щеш. Роджър казва, че не смеел да се наведе, когато стоиш до него.
Той избухна. Нададе първобитен рев. Соколов се завъртя и застина с широко разтворени очи. Серхио скочи, смъкна сакото и го захвърли на пода. Отдолу беше по риза с къси ръкави, издути до пръсване. Прескочи парапета и се хвърли към мен. Побягнах заднишком по тъч линията. Исках камарата плочки да остане между нас.
Серхио ме погледна. После погледна плочките. Сега щеше да ми покаже.
—
Той стовари саблен удар по купчината. Гръм, хиляди натрошени парченца, облак прах над пода, тътнещо ехо между четирите стени. Шеста степен по скалата на Рихтер.
Серхио не спря дори за миг. Още две крачки и се озовахме лице срещу лице. От дясната му ръка стърчеше окървавено парченце керамика. Продължих да отстъпвам, докато опрях гръб в съдийската маса. Той напредваше. Прекалено бързо. Ако искаше да постигне успехи в ръкопашния бой, трябваше да се научи да овладява чувствата си.
За Роджър Солсбъри би било най-добре, ако оставех Серхио да ме удари. Както рече баба, да го видят хората какъв е дивак. А аз съм готов да сторя какво ли не за клиента. Бих стоял три нощи без сън, за да подготвя свидетелите или да напиша изложение до съда. Бих се подмазвал най-безсрамно на съдии с два пръста чело. Но не бих оставил някакъв напомпан със стероиди урод да ми цепне главата като зряла диня.
Той изстреля въртелив ритник и аз отскочих надясно. Кракът профуча край ухото ми като експрес. После насочи към гърдите серия бързи удари с ляв юмрук. По-късно Чарли щеше да обясни, че това се наричало
Той се опита да пробие отгоре с въртелив десен удар
Тогава се гмурнах напред и забих лакът под брадата му. Същевременно се отблъснах с крака. Лакътят се вряза над гърлото и го вдигна във въздуха. За такова нещо на терена тутакси вадят червен картон. Серхио се огъна назад и зяпна като риба на сухо. Замахнах с ляво кроше към челюстта. Не бях във форма и малко се позабавих, но нямаше страшно. Серхио си стоеше намясто. Ударът го улучи точно където трябваше. Той отхвръкна назад, строши масата на секретарката и навсякъде се разлетяха веществени доказателства. Унищожаване на държавно имущество.
Съдията блъскаше с чукчето. Не го бях чул в суматохата. Но сега го видях. Пердашеше здравата, а в другата ръка стискаше магнума, измъкнат изпод масата. Изведнъж настана мъртва тишина. Съдията погледна първо чукчето, после револвера. Слиса се. Стрелна поглед към видеокамерата на канал 10, после към фотографа от „Хералд“, който щракаше като луд. Запечатваше сцената за вечни времена, или поне до следващите избори.
Полагайки усилия да запази достойнство, съдията се обърна към ложата на заседателите.
— Съдебните заседатели да не взимат предвид последния… ъ-ъ-ъ… разговор между свидетеля и адвоката на защитата.
Все едно съветваше жителите на Помпей да не обръщат внимание на вулкана.
После съдията Рандолф Крейн вторачи насреща ми яростен поглед и бавно изръмжа:
