изведнъж аз открих липсващото парче от мозайката. Там, където си беше през цялото време — във видеозаписа. Онази следа върху тялото на Силвия Кориган можеше да е от най-обикновена инжекция в болницата преди смъртта й. Но не беше.
О, Сюзън Кориган, била си толкова права. Аз съм по-тъп, отколкото изглеждам.
Подпрях длани на коленете си и приведох лице към Роджър. Разговор насаме. Исках да го погледна в очите. Около него се носеше кисел мирис на пот и повръщано.
— Роджър, вече знам всичко. Ти ме излъга за запознанството с Филип Кориган. Каза, че било след смъртта на жена му. Не искаше да говориш на тази тема, дърпаше се като от огън. Но ми каза истината за сукцинилхолина. Имал си го две години преди да умре Филип. Наистина си съкратил с него мъките на старото си куче. И на една стара жена, за която забрави да споменеш. Ти си убил Силвия Кориган и още преди да увехнат цветята върху гроба, четиримата вече се забавлявате на „Кори“.
Ти, Филип, Мелани и онзи урод. Празнично пътешествие. Филип си играе на режисьор. Ти си играеш с Мелани на чичо доктор. След прегледа я потупваш по задника. Поне така изглежда на записа, защото не държиш нищо. Мелани смята, че си изпаднал в истерия. Филип Кориган едва не изпуска камерата от смях. А всъщност се перчиш, показваш им как си убил Силвия.
Той се взираше в пустотата и лицето му не изразяваше нищо — нито радост, нито болка. Чарли ми кимна, значи добре разигравах картите. Баба бе открила кристална гарафа с портвайн и грамаден бокал. Най-приятното средство да прогони печал и скръб.
— Само едно не ми е ясно — продължих аз, — дали сте го планирали от самото начало. Убивате Силвия, Мелани се омъжва за Филип. Изчаквате, колкото се полага, после пращаш и него на оня свят.
— Никога не бих убил Филип — прошепна той. — Филип ми беше приятел. Никога не съм имал приятели. Филип ме научи да споделям Мелани. Не съм и сънувал, че бих могъл да го сторя. Но Мелани искаше той…
— Да умре — довърших аз. — Тя иска Филип да умре. Ти се разкъсваш. Между жената, на която никога не си отказвал, и приятеля, за когото копнееш. Тя ти казва да го убиеш. Ти обещаваш. Както предния път. Но не искаш.
— Не можех — глухо избъбри той, сякаш езикът му беше подпухнал от жажда. — Филип споделяше с мен най-скъпото си. Гледах го как лежи в болницата, знаех какво иска онази жена, но не можех…
Той млъкна и пак се унесе в незнайни мисли. Аз продължих разказа.
— Изскачаш с куфарчето от болничната стая. Сестра Инграм те забелязва. Слизаш по стълбището до фоайето. Твоите приятели Серхио и Мелани чакат добрата вест. Но няма никаква вест. Мелани е бясна. Серхио сигурно те нарича cobarde, страхливец. Много е доволен — ти страдаш, а той може да стане герой. Даваш му куфарчето и той го пъхва под якето. Мелани тръгва с него, за да замаже нещата, ако го забележат. Но той е нервен. Тая работа не е като да си инжектира стероиди. Трябва да извърши убийство, а отвън седи медицинска сестра. Прибързва и забравя да напълни спринцовката. Или я напълва, но разплисква лекарството навсякъде, само не и във Филип Кориган. Забива иглата на сухо. За негов късмет и за беда на Филип Кориган има и друг начин да убиеш легнал човек.
Той мълчеше. Какво ли би казал Чарли? Cum tacent clamant41. Мълчанието е признание за вина. Не в съда, разбира се, само в човешките отношения. Роджър се разтресе, обгърна с ръце раменете си и стисна, сякаш бе готов да се разцепи на две. Очите му ту се замъгляваха, ту се избистряха, играеха като из мътна мараня над брега, гледан откъм морето.
— Знаел си, че е Серхио — казах аз. — Защо не ми каза?
Той размърда беззвучно устни. Опита отново.
— Защото заплашваха да разкажат на Соколов за Силвия. След скандала в съда решиха, че съм ти казал за удара. Иначе как си се сетил?
Чарли се усмихна едва забележимо.
— Защо уби Серхио? — попитах аз.
— Той не спираше да ме заплашва. Ще кажа на ченгетата това, ще им кажа онова, ще ти сплескам главата.
Говореше напевно, като малко дете. Сменяше ролите една след друга.
Сграбчих го за раменете.
— Кой уби Сюзън?
— Серхио. С отровна риба или нещо подобно. Мелани го накара. Сама ми разказа, смееше се.
Говореше тъй спокойно. Една жена мъртва, друга се смее. Гледах как Роджър се разпада и яростта ми бавно изгасваше. Вече знаех кой и как. Удържах думата си пред Сюзън. Серхио беше мъртъв. Оставаше само да заглуша смеха на Мелани. Мелани Кориган, изворът на злото. Три убийства, две извършени от Серхио по заръка на Мелани. Едно от Роджър, пак по нейно нареждане.
Оставих Роджър и поговорих с Чарли. Той щеше да откара баба до моята къща. Аз оставах да спя при Роджър на канапето.
Роджър извърна към мен очи като бездънни ями.
— Ще ми помогнеш ли пак, Джейк? Както миналия път. Нали знаеш, все ме обвиняват несправедливо.
Не знаех какво да кажа. Но Чарли знаеше.
— Ще ти помогнем — каза той. — Познавам един много добър лекар. Утре сутрин ще му се обадя.
Чарли и баба излязоха, натовариха Силвия Кориган в багажника на кадилака и потеглиха.
Роджър ме гледаше. Едва осъзнаваше какво става. Казах му, че ще го сложа да си легне. Той не се съгласи, но и не възрази, просто стана, когато го дръпнах и тръгна накъдето го поведох. Изглеждаше някак смален. Слаб и изчерпан. Босите му нозе се тътреха по плочките. Седнах на стол до леглото и го гледах, докато заспа. Помислих си, че отровата вече е изцедена от него. Оставаше само празна човешка обвивка, без воля и без оръжие. Неспособна да стори зло.
30
Страхотни ръце
Събудих се както винаги в шест без петнайсет. Уморен, но с ясен ум. Усещах в стаята нещо странно. Има някакво шесто чувство, което ни подсказва промените. Някой е минал през пространството около нас. Нашите сензори — чувствителни като наблюдателни спътници — засичат невидимото движение.
Разгънах се, станах от канапето и проверих в спалнята.
От Роджър нямаше и следа.
Чаршафите още бяха топли. Къщата — празна. Надникнах в гаража. Поршето го нямаше.
Обадих се у дома и събудих Чарли, който сигурно делеше леглото с баба. Той каза спокойно:
— Отивам в дома на Кориган. Ти стой там, за в случай, че се върне.
Не вярвах да се върне. Едва ли беше отишъл до денонощния магазин за плодов сок и яйца. След двайсет минути Чарли ми се обади от уличен телефон. В къщата на Кориган нямало никого.
Поръчах такси. В Маями това е като лотария. Шофьорите идват от разни карибски островчета с по едно крайбрежно шосе и една планинска пътека. Просто не могат да се оправят с адресите. Позвъних в кабинета на Роджър и оставих съобщение на телефонния секретар. Не се надявах на отговор и бях прав. Нито обаждане, нито такси. След двайсет и пет минути излязох.
Побягнах по Маями Авеню надолу към магистралата за Кий Бискейн, после завих надясно по Корал Уей. Асфалтът още бе хлъзгав от снощния дъжд. Кабинетът на Роджър се намираше на улица Хиралда в Корал Гейбълс. Някъде около осем километра. Нямам нищо против атлетиката, но в момента не разполагах с време.
Озъртах се към минаващите коли. Повечето ме заобикаляха отдалече, две-три се опитаха да ме блъснат. Нямаше кандидати за компанията на здравеняк с мрачна физиономия и потна сива тениска. На последните двеста метра би трябвало да намаля темпото, но аз се опитах да наваксам. Със спринт. Краката едва ме държаха, сърцето ми блъскаше лудо. Стар бях вече за маратонски изпълнения.
Черното порше турбо на Роджър блестеше отзад на паркинга. До него беше зеленият ягуар на Мелани. Добре. Значи Мелани бе дошла доброволно, сигурно след обаждане на Роджър. Докато тичах насам, през
