Шампионът

Ричард ЛеймънШампионът

— Никъде няма да ходиш — каза мъжът, застанал пред вратата.

Той бе по-дребен от Хари Барлоу, не бе достатъчно едър и здрав, за да звучи убедително. Но от двете му страни стояха още двама души. Хари сметна, че сигурно би могъл да се справи и с тримата, но реши да не опитва. Подобно на повечето здравеняци, той цял живот бе нападан от хора, желаещи да докажат силата си. Бе му писнало от това. Не искаше повече да се бие.

— Моля, мръднете — обърна се той към мъжа.

— Само през трупа ми, пич. Оставаш тук. Това е твоята голяма нощ.

Целият ресторант избухна в аплодисменти. Хари се обърна бавно, оглеждайки лицата около себе си. Повечето бяха мъже. Странно, но не бе забелязал това, докато се хранеше. Всъщност почти нищо не бе забелязал, като изключим вкусното говеждо филе. Когато за пръв път видя „Барът на Рой“ и „Печено на скара“ се учуди от многото коли на паркинга. Градчето, скрито в отдалечен район из гористата провинция на северна Калифорния, изглеждаше твърде малко за толкова много автомобили. Щом опита невероятните пържоли, обаче, реши, че повечето сигурно са прекосили километри, за да вечерят в бара. Радваше се, че се е отбил. Досега. Сега просто искаше да си тръгне.

Направи крачка напред към тримата, препречващи пътя му.

— Спри — извика някой зад него.

Хари се обърна. Вече бе виждал този човек. По време на вечерята непознатият бе обикалял масите, смеейки се и бъбрейки с клиентите. Бе разменил няколко думи и с Хари.

— Аз съм Рой — бе му казал. — За пръв път ли си тука? А отде си? Как е хапването? — Изглеждаше учтив и любезен човек.

Сега бе насочил ловджийска пушка срещу него.

— За какво е това? — попита Хари.

— Не мога да ти позволя да си тръгнеш — отвърна Рой.

— И защо?

Освен кратките, заглъхващи звуци от сребърните съдове, тишина огласяше ресторанта.

— Ти си опонентът — осведоми го Рой.

— Какво опонирам? — попита Хари. Изчака, усещайки първите симптоми на страха.

— Не какво, а кого.

Хари дочу тих смях. Озъртайки се той видя, че всички го гледаха. Потри ръце о меките си кадифени панталони.

— Добре — каза. — Кого опонирам?

— Шампиона.

— Така ли?

Пак смях.

— Точно така. Не си ли чувал досега за Съботните нощни боеве? Е, тук — в „Барът на Рой“ и „Печено на скара“ — имаме наша си версия.

Бурни аплодисменти се понесоха с ръмжене из ресторанта. Рой даде знак с ръка да замълчат.

— Първият, който пристигне тук след девет часа в събота вечер, е опонентът. Ти дойде в девет и три.

Хари си спомни групата от седем-осем души, които стояха навън пред вратата и разговаряха тихо, но оживено. Някои го бяха погледнали особено, щом пристъпи. Сега вече знаеше защо бяха там. Бяха дошли в девет. Понеже знаеха правилата, мъдро бяха изчакали достатъчно дълго, докато някой глупак влезе пръв.

— Вижте — каза Хари, — не искам да се бия с никой.

— Повечето са така.

— И нямам намерение да го правя.

— Бяхме хванали един тип преди две години — разказа Рой. — Беше някакво пацифистко шубе. Не искаше да се бие с шампиона. Просто не искаше. Побягна към вратата. — Рой се ухили и размаха дулото на пушката. — Свалих го. Ще сваля и теб, ако се опиташ да избягаш.

— Това е лудост — промърмори Хари.

— Просто така си изкарваме яко. — Рой се обърна към тълпата: — Добре, момчета. Сега ще обясня на новите за Съботните нощни боеве.

Една келнерка застана до него, държейки купа пълна с червени билети.

— В купата има сто билета. Върху всеки билет е написан трисекунден период от време, стигайки до пет минути. Досега не сме имали бой, продължил повече от това. Плащате по пет кинта за всяка възможност. Победителят прибира сумата. Непродадените билети остават за нас. — Той потупа по ръката жената, която държеше купата. — Това тук е Джули, тя ще ви „пази“ времето. Аз съм съдия. Боят свършва, щом един от двамата състезатели умре. Някакви въпроси?

Нямаше въпроси.

— Елате и си купете билети. Боят започва след десет минути.

През следващите десет минути, докато клиентите вадеха от джобовете си пари, теглейки си билети от купата, Рой беше нащрек. Хари обмисляше възможността да побегне към вратата. Но прецени, че ще е по- разумно да се изправи срещу шампиона, отколкото срещу оръжието на Рой. За да му мине по-бързо времето той преброи колко бяха продадените билети.

Седемдесет и два.

По пет долара парчето излизаше, че се събират към $360.

— Боят започва след една минута — обяви Рой. — Последна възможност да си купите билет.

Нямаше повече желаещи.

— Елмър?

Кльощав плешив старец кимна и отиде до задната врата.

— Шампионът всеки момент ще дойде, приятели. Дали някои биха ми помогнали да разкараме тия маси оттука…?

Шест маси от центъра на помещението бяха преместени встрани, отваряйки място в средата, което на Хари му се струваше ужасно малко.

Тълпата изведнъж започна да аплодира и свирка. Гледайки право към задната врата, Хари видя Елмър да влиза. Зад него вървеше висок, мършав мъж.

— Дами и господа! — провикна се Рой. — Шампионът!

Шампионът погледна навъсено към тълпата и, накуцвайки, застана в центъра. Изглеждаше така, сякаш досега много пъти се е бил — широкото му чело бе пресечено от белег. Носеше превръзка на лявото око. Част от ухото му липсваше. А също и показалеца на лявата ръка.

Поглеждайки надолу, Хари видя каква бе причината за непохватната походка на шампиона. Еднометрова верига се влачеше между окованите му нозе.

— Няма да се бия с този човек — заяви Хари.

— О, напротив — каза му Рой. — Елмър?

Слабият старец коленичи. Отключи катинара, махайки прангите от единия крак на шампиона.

Хари направи крачка назад.

— Стой мирен — нареди му Рой.

— Няма как да ме накараш да се бия с този човек.

— Онези с по-малките номера ще се радват да чуят това.

— Точно така! — провикна се някой от тълпата.

— Ти просто стой там — обади се друг.

Още хора се присъединиха към виковете, едни го насърчаваха пасивно да чака мига на смъртта, други пък настояваха да се бие.

Елмър погледна към желязото върху лявото коляно на Хари. Веригата сега го свързваше с шампиона.

— Колко е? — попита Рой.

Виковете секнаха.