копчетата закопчани както дойде — явно доказателство, че тези, които са ме обличали, нямат никакво понятие от земни дрехи. На всичко отгоре изтръсках от чорапа си парче останала в бързината опаковка. Дъхът ми спря. Телефонът внезапно звънна…
— Търся ви вече за четвърти път — обади се момичето от КККС, — професор Зазул иска да се видите днес.
— Кой? Професорът ли? — повторих аз, като събирах с най-голямо усилие мислите си. — Добре, а кога?
— Когато пожелаете, може и веднага.
— Тогава отивам при него още сега! — реших се внезапно аз. — И… моля да ми приготвите сметката.
— Отивате ли си вече? — учуди се момичето от КККС.
— Да, налага се. Не се чувствам добре! — поясних и оставих слушалката.
Преоблякох се и слязох долу. Под въздействието на последните събития казах адреса на професора, без дори да трепна, макар че един метеор направи хотела на парчета точно когато сядах в еборета. Професорът живееше в един краен градски квартал, сред приятно сребреещи възвишения. Спрях еборета доста далече от дома му, щастлив да се поразходя след нервното напрежение през последните часове. Вървях по пътя и видях нисък стар ардрит, който караше без да бърза нещо като количка с капак. Той ме поздрави учтиво и аз му отвърнах. Тръгнахме заедно. Зад завоя се показа живият плет, разположен около дома на професора. Оттам към небето се издигаха разпокъсани облаци дим. Ардритът, който вървеше с мене, се спъна и тогава под капака се чу глас:
— Стигнахме ли?
— Не още — отвърна ардритът с количката.
Това малко ме учуди, но не казах нищо. Когато наближихме заграждението, бях удивен, че димът се издига от мястото, където би трябвало да се намира домът на професора. Казах това на ардирта с количката и той кимна с глава.
— Да, падна метеор, долу-горе преди четвърт час.
— Какво!!! — извиках поразен. — Но това е ужасно!
— Сега ще дойде мазницата — отвърна ардритът, — никога, да ви кажа, не бързат за крайните квартали. Друго нещо сме ние.
— Стигнахме ли? — чу се отново предразнелият гласът от количката.
— Не още — каза ардритът и се обърна към мене. — Ще бъдете ли така любезен да ми отворите вратичката?
Направих това машинално и попитах:
— И вие ли отивате при професора?…
— Да, докарах резервата му — отвърна ардритът и се залови да вдига капака. Със затаен дъх видях старателно овързан голям пакет. На едно място хартията беше скъсана и оттам гледаше живо око.
— При мене ли идвате… а… при мене ли идвате — захриптя старчески глас от вързопа, — аз сега… ей сега… заповядайте в беседката…
— Д… да… веднага отивам… — отвърнах. Ардритът подкара товара си по-нататък, а аз се обърнах, прескочих плета и хукнах с всички сили към летището. След час вече се носех сред звездните простори. Надявам се, че професор Зазул не ми се е обидил за това.
Информация за текста
© 1956 Станислав Лем
© 1984 Павел Николов, превод от полски
Stanislaw Lem
Podroz czternasta, 1956
Източник: http://pavelnik.narod.ru (през http://sfbg.us)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1545]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:41
