само тук-там проблясващите изпод стъклената обвивка бели камъни го водеха надолу, все надолу. Знаеше, че му предстоят най-малко още три километра такъв път. Беше невъзможно да пресметне каквото и да било при това уморително тичане, но все пак хвърляше от време на време поглед към червеникаво пулсиращата скала на индикатора. Можеше да остане тук всред приведените и разтрошени от анихилацията скали още около час — тогава дозата нямаше да бъде повече от двеста рентгена. Даже час и петнадесет минути; после — ако не стигне до началото на пустинята — няма да има за какво да бърза.
След около двадесет минути започна кризата. Чувствуваше сърцето си като нещо жестоко и непобедимо, което разпъва и притиска отвътре гърдите му, кислородът пареше гърлото и гръкляна му с живия си огън, пред очите му святкаха искри; най-лошото беше, че започна да се препъва. Наистина радиоактивността спадна малко, индикаторът светеше в мрака като загасващ въглен, но и при това положение той знаеше, че трябва да бяга, да бяга оттук, но краката му вече не го слушаха. Всяка фибра на тялото му беше преуморена, всичко в него крещеше да спре, да застане за момент, дори да се хвърли на толкова хладните и безопасни на вид плочи напукана глеч. Когато погледна нагоре, за да види звездите, се спъна и падна, разперил ръце. Пое въздух, като се давеше. Надигна се, стана, изтича няколко крачки, залитайки настрани, после необходимият ритъм се възвърна и го понесе. Вече изгуби чувство за времето. Как ли се ориентираше в този мрак? Забрави за всички умрели, които беше намерил, за застиналата усмивка на Бенигсен, за Реняр, погребан под камъните край простреляния арктан, за обезглавения, когото не успя да разпознае, забрави дори за облака. Целият се беше присвил; очите му лютяха от тъмнината, напразно се вглеждаше с надеждата да намери голямото звездно небе на пустинята, чиято пясъчна пустош му се струваше спасителна; бягаше слепешката, с облени от солена пот клепачи, понесен от сила, която неизменно оставаше в него и на моменти дори й се учудваше. Това тичане, тази нощ сякаш нямаха край.
Вече не виждаше нищо; изведнъж краката му започнаха да се движат все по-тежко, да потъват, почувствува последен пристъп на отчаяние, вдигна глава и внезапно разбра, че се намира вече в пустинята, видя звездите над хоризонта, после, когато краката сами се огънаха под него, потърси с поглед скалата на индикатора, но не я видя; беше потъмняла, мълчеше, невидимата смърт беше останала назад, в дъното на застиналото корито от лава; това беше последната му мисъл, защото в момента, когато почувствува на лицето си грапавия хлад на пясъка, изпадна не в сън, а в някакво вцепенение, в което цялото му тяло продължаваше отчаяно да работи; гърдите му се повдигаха, сърцето биеше силно, но през мрака на крайното изтощение потъна в друг, още по-дълбок, мрак и изгуби съзнание.
Стресна се внезапно, без да знае къде се намира. Размърда ръце, почувствува под тях студения пясък, който струеше между пръстите му; седна и неволно изохка. Беше задушно. Той се съвзе окончателно. Фосфорната стрелка на монометъра показваше нула. Във втората бутилка налягането беше осемнадесет атмосфери. Стана. Беше един часът през нощта. Звездите рязко се открояваха на черното небе. Намери правилната посока по компаса и тръгна право напред. В три часа взе последната таблетка. Точно преди четири му се свърши кислородът. Тогава захвърли кислородния апарат и продължи, като отначало недоверчиво пое дъх, но когато студеният, предутринен въздух изпълни дробовете му, започна да крачи по-живо, като се стараеше да не мисли за нищо друго освен за пътя през дюните, в които потъваше понякога до колене. Вървеше като пиян, но не знаеше дали това е от действието на атмосферните газове, или е просто от умората. Пресметна, че ако върви с четири километра в час, ще стигне до кораба в единадесет през деня.
Опита се да провери темпото с крачкомера, но нищо не излезе. Небосклонът беше разделен на две неравни части от огромната белезникава ивица на Млечния път. Вече така беше свикнал със слабата светлина на звездите, че това му позволяваше да заобикаля по-големите дюни. Все вървеше и вървеше, докато изведнъж видя на хоризонта някакъв силует. Без още да разбира какво е това, се насочи натам, започна да тича, като потъваше все по-дълбоко, докато най-после, с протегнати напред ръце — като слепец, се блъсна в твърд метал. Беше празен всъдеход, без хора; един от всъдеходите, които бе изпратил предишната сутрин Хорпах, а може би беше друг, изоставен от групата на Реняр; не помисли за това, просто стоеше задъхан и прегръщаше с две ръце плоската муцуна на машината. Умората го теглеше към земята. Да легне до машината, да заспи там и на сутринта, като изгрее слънцето, да тръгне на път…
Бавно се покатери на бронирания капак, пипнешком намери дръжката на люка и го отвори. Светнаха лампички. Той се отпусна на седалката. Да, сега вече знаеше, че е замаян, отровен навярно от този газ, защото не можеше да намери шалтера; не помнеше къде се намира, не знаеше нищо… Най-после ръката му сама напипа дръжката, натисна я, моторът измяука леко и заработи. Отвори капачето на жирокомпасите; сега знаеше със сигурност само една цифра — курса за връщане. Известно време колата се движеше в тъмнина. Рохан бе забравил фаровете…
В пет часа беше още тъмно. Тогава видя точно пред себе си, някъде далече всред белите и сини звезди, една рубинена звезда, която висеше ниско над самия хоризонт. Тъпо примигна с очи. Червена звезда… Няма такива… Стори му се, че до него седи някой, сигурно Ярг; поиска му се да го попита що за звезда може да е това и внезапно се свести като от удар. Това беше носовата светлина на кръстосвача. Караше право към тази рубинена капчица в мрака, тя постепенно се издигаше, докато се превърна в ярко светеща топка, от чийто блясък връхната броня менеше цвета си. От часовниците се раздаде звън, който сигнализираше близост на силово поле. Рохан изключи двигателя. Машината се спусна по склона на дюната и спря. Не беше сигурен, че ще успее да се качи обратно в колата, ако слезе веднъж от нея. Протегна ръка и извади ракетния пистолет от шкафчето. Понеже той се тресеше в ръцете му, Рохан се опря с лакът на кормилото, прихвана китката си с другата ръка и натисна спусъка. В тъмнината излетя светла, оранжева ивица. Тя внезапно се разсипа по стената на силовото прикритие като по прозрачно стъкло. Непрекъснато стреляше и накрая ударникът сухо изщрака. Магазинът се беше изпразнил. Но и без това вече го бяха забелязали; сигурно първи бяха вдигнали тревога дежурните в командния пункт, защото под върха на кораба почти едновременно блеснаха два големи прожектора и като лизнаха пясъка с белите си езици, се кръстосаха върху всъдехода. В същото време се запалиха светлините на пандуса и като студен огнен стълб пламна шахтата на целия асансьор. Стълбите мигновено се изпълниха с тичащи хора и по дюните край кърмата също светнаха прожектори, които се въртяха и така люлееха хвърляните от тях снопове светлина; накрая пламна шпалирът от сини светлини, който показваше отворения проход към вътрешния периметър.
Ракетният пистолет падна от ръката на Рохан; той не разбра кога се спусна по студената броня на машината и с неравна, прекалено голяма крачка, неестествено изправен, стиснал юмруци, за да надвие непоносимото треперене на пръстите си, тръгна право към двадесететажния кораб, който, целият залян от светлини, така величествено се извисяваше на фона на бледнеещото небе, сякаш наистина беше непобедим.
Информация за текста
© 1964 Станислав Лем
© 1969 Боян Биолчев, превод от полски
Stanislaw Lem
Niezwyciezony, 1964
Източник: http://todorginchev.data.bg (през http://sfbg.us)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1541]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:41
