Последният им спор — за това дали ще решат да имат дете и заедно да създадат ново семейство — беше напрегнат. Всичко приключи, когато тя си тръгна от дома му доста след полунощ, без намерение да се връща.
Сега, около седем часа в първия ден на лятото, той застана в нишата на вратата на нейната сграда, звънна на външната врата и зачака. Пак натисна бутона и изчака още малко. Никакъв отговор.
— Чудесно — каза си Ейб.
Обърна се и се върна на тротоара, погледна улицата нагоре и после пак надолу. Вечерта бе разкошна, небето бе синьо и вечерното слънце хвърляше дълги сенки. Глицки стоеше в сянката на блока от другата страна на улицата. От топлия бриз той усети аромата на нещо приятно от един от ресторантите на няколко преки надолу по Клемънт — чесън, джинджифил, свинско.
Отново се завъртя нерешително. Можеше да се върне. Да се обади по телефона. Да си уговори среща за по-късно.
Но не. Знаеше, че трябва да остане тук и да чака. Беше изключително важно.
Върна се и седна на бордюра. Около половин дузина почитатели на физическите занимания — тичаха, караха колела или практикуваха спортно ходене — прииждаха към него от различни посоки и изразяваха различна степен на удоволствие или болка. Двама мъже вървяха след кучето си и оживено спореха. Четири хлапета изскочиха от една от вратите на половин пресечка надолу — почти сянка на момчетата на Глицки — и започнаха да играят на топка на средата на улицата. Не беше сезонът, но усети аромата на варени раци.
Най-сетне той се изправи и тръгна към ъгъла. Вечерното небе очевидно се бе смрачило — високите облаци блестяха в пурпурно и червено. Сега сградата на Трея бе напълно в сянка и над върховете на покривите срещу него се показа Венера.
Знаеше, че е тя, преди още да я е разпознал. Бе почти на две пресечки от него и вървеше с някого — дъщеря й? — и бе обгърнала рамото й. Притаил дъх, Глицки още веднъж премисли решението си.
Добре. Щеше да го направи.
Той се насочи към тях.
Когато го видя, тя спря. Глицки също. Между двама им все още имаше половин пресечка разстояние. Тя се обърна към Рейни и й каза нещо. Дъщеря й отговори кратко, протегна ръка, докосна рамото й, след това се насочи към Глицки.
Когато приближи, момичето се забави, срещна погледа му със своите мрачни очи и кимна.
— Моля те, бъди уверен — каза тя и отмина, преди мъжът да може да обмисли подходящ отговор.
И двамата тръгнаха напред. Когато се приближиха на няколко крачки, спряха.
Той отново усети, че е невероятно привлечен от физическото й присъствие — косата й бе силно опъната назад, за да открие силното ъгловато лице. Бе облечена в изтъркани дънки и тениска без ръкави с лого на „Ню Йорк Янкис“ от лявата страна. Тениската сякаш се повдигаше от дишането й и вероятно от нейното сърцебиене.
— Някога мразех Янките — започна той, — преди да се появи Дерек Джетър.
Устните й бяха присвити, но кимна.
— И аз. Но сега ги харесвам. Рейни ми я купи за последния ми рожден ден. Не ми се случва да я нося много често.
— Сигурно — съгласи се Глицки. — Не си представям друго. — Сан Франциско бе град, в който се носеха пуловери — блузките без ръкави не се обличаха, преди всичко да се покрие с пух от тополи. Почти цяла вечност той стоя пред нея, без да може да помръдне. Най-сетне каза: — Орел ще се премести след две години. Той е последният. Приключих. Свърших тази работа.
— Досега си бил баща само на момчета. Може да е момиче. Не си се грижил за момиче.
Ако нещата бяха различни… Споменът за Илейн го връхлетя, едва ли не го събори.
— На петдесет и две съм — най-сетне каза той.
— Знам това.
— Ще бъда най-малко на седемдесет и три, когато нашето дете ще стане на двайсет. Осъзнаваш ли това?
— Разбира се. Ще бъда на петдесет и четири. И какво от това?
— Ами много неща…
Тя се втренчи в него с очакване и ярост.
— Вече минахме през този разговор, Ейб.
— Знам, знам…
— Така че, ако ще последва същият отговор, няма нужда да се повтаряме.
Той кимна. Времето напълно бе спряло да съществува. Глицки си наложи да проговори:
— Не дойдох тук със същия отговор.
Тя чакаше.
— Дойдох, за да ти кажа да, ако все още… — Той спря, хванат в капана на думите и в желанието си да изрече правилните. — Да — беше всичко, което можа да изрече.
Очите й започнаха да се пълнят и двамата се приближиха един към друг. Ръцете му се сключиха около нея.
— Може да е непоносимо трудно — прошепна Ейб. — Може да не живея толкова дълго. Ние може…
Тя се отдръпна достатъчно, за да постави пръст върху белега на устните му. Очите й обхождаха лицето му, а устните й бяха извити в ъгълчетата от усмивка.
— Каква беше тезата ти? — попита Трея, докато затваряше устата му с целувка.
Информация за текста
© 2001 Джон Лескроарт
© 2001 Боряна Йотова, превод от английски
John Lescroart
The Hearing, 2001
Сканиране: strahotna, 2009
Разпознаване и редакция: ultimat, 2009
Издание:
Джон Лескроарт. Предварително изслушване
Редактор: Вихра Манова
Художник: Валентин Киров
Издателство „Весела Люцканова“, 2001
ISBN 954–8453–62–2
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13620]
Последна редакция: 2009-10-03 15:30:21
1
Съдебни заседатели, които решават дали даден въпрос да се предаде на съда. — Б.пр.
2
На английски означава „шест“. — Б.пр.
