— Какво има? Горкото момче падна. — Заподозреният лежеше неподвижно в краката му. След първото завъртане не беше помръднал. Лейтенантът погледна над покрива на патрулката към Медрано и Петри: — Закарайте този боклук в полицията, докато се събуди.
Петри отново се обърна към партньора си. Нито един от тях не себе сблъсквал с Глицки преди и лейтенантът ги впечатли — той явно не беше един от модерните милозливи служители на реда и обществото. По-младият полицай прочисти гърлото си и лейтенантът изръмжа:
— Какво?
Петри преглътна и най-после проговори:
— В участъка ли, сър?
— Защо, какво има?
Медрано пое инициативата:
— Това момче май се нуждае от медицински преглед, лейтенант. Мисля, че първо трябва да го заведем при съдебните лекари.
Глицки знаеше, че това означава заподозреният да изкрънка оставане в болница, където има специални стаи за затворници, които се нуждаят от медицински грижи. Перспективата не го привличаше особено:
— Това пък защо?
Медрано сви рамене. Не че имаше някакво лично притеснение, но предложението на лейтенанта беше в разрез с протокола. А ченгето искаше да си върже гащите:
— За да го изчистят, преди да го заведем където и да било, да започне детоксикация, докато не е изпаднал в наркотичен глад.
Глицки имаше стар белег, който преминаваше през устата му и при сегашното му яростно изражение белегът запламтя като отворена рана под орловия нос над издадената брадичка. Майка му беше афроамериканка, а баща му евреин, затова и лицето му беше тъмно, мрачно и някак зловещо.
— Откъде знаем, че има нужда от медицински грижи?
Медрано се осмели да погледне към свития до задната врата мъж. Беше почти в безсъзнание, мръсен, все още кървящ там, където главата му се бе ударила в настилката.
— Не знаем, сър. Но съдебните лекари са тук. За всеки случай…
Глицки прекъсна ченгето:
— Просто е пиян. Искам го в участъка. Закарайте го там. Край на споровете.
Петри и Медрано се спогледаха и замълчаха. Бяха прекалено изплашени, за да направят друго, освен да кимнат, да вкарат мъжа в колата и да подкарат към Съдебната палата.
Ридли Бенкс си прехапа езика. Глицки ясно беше казал, че настоява да остави заподозрения да премине през наркотичен глад, преди да признае, че има някакъв проблем. Това ще осигури на мъжа преживяване поне на част от онова, което се смята за най-кошмарния ад под небето и заповедта се стори на Бенкс безмилостно жестока. Нещо повече — това съвсем не беше правилно. Нито пък случката с отварянето на вратата преди малко. Сержантът знаеше, че ако заподозреният е в хероинов глад, съдебните лекари и хората от градските служби щяха да го установят за нула време. Така щеше да избегне агонията на абстиненцията. Можеха да получат по-добри признания от един стабилизиран заподозрян в болницата на Сан Франциско, отколкото от болен потящ се наркоман в наркотичен глад в Съдебната палата. Ако беше просто пиян, до обед щеше да е в килията си. Във всеки случай щяха да имат безпроблемен разпит в един разумен период от време. Заповедите на Глицки не водеха до нищо добро.
Докато гледаше как патрулката се отдалечава на заден ход по Мейдън Лейн, Ридли се чудеше какво друго може да се е случило. Двамата с Ейб познаваха Илейн Уейджър, бяха работили с нея като многообещаваща млада звезда в офиса на щатския прокурор. Самият Ридли усети, че стомахът му се свива много повече от обикновено при установяването на самоличността на жената. Жертвата беше една от тях, не само част от правораздавателната система, но и от афроамериканската общност. Въпреки че се занимаваше с убийства, от това го заболя.
Но реакцията на Ейб беше доста отвъд болката. Ридли бе опознал повечето настроения на лейтенанта, които обичайно преминаваха през цялата гама от цупене до навъсеност, но никога не го бе виждал като тази вечер — в спокойна и безпричинна тиха ярост Глицки пренебрегваше собствените си свещени правила за затворниците и законността.
Докато се връщаше към мястото в началото на алеята, където сред кръг от хора лежеше тялото, Ридли реши да рискува с въпрос:
— Добре ли си, Ейб?
Лейтенантът се закова. Под пронизващите очи ноздрите на лейтенанта се разшириха — Ридли веднага си представи изплашен кон. Ейб бавно издиша, след това вдиша и погледна надолу към тялото:
— Да, разбира се — каза той. — И защо не? — Пауза. — Само една шибана кучка.
Ейб бе издал нареждане за избягване на вулгарността. Той дори беше чел конско на инспекторите, с цел ограничаване на обичайните нецензурни изрази. Известно беше, че зад гърба му сержантите му се подиграваха. Така че Ридли се изненада и това вероятно бе изписано на лицето му. Очите на лейтенанта — се присвиха:
— Проблем ли имаш, Ридли?
— Не, сър — отвърна той. Каквото и да беше, явно беше сериозно. — Няма никакъв проблем.
2
През същия ден, понеделник, първи февруари, малко след пет следобед, Дизмъс Харди се обади на свой колега адвокат от Сан Франциско. С вдигнати на бюрото крака изслуша сигнала и, след съобщението на телефонния секретар, чу пиукането:
— Господин Логан — започна той, — отново е Дизмъс Харди. Ако пазите записите, това е четвъртото ми съобщение. Ще съм благодарен, ако ми отговорите. Номерът е същият, който оставих предишните пъти.
След като затвори, Харди се поколеба около трийсет секунди, после се изправи и излезе от офиса си на последния етаж на „Фримън Билдинг“ на Сатър Стрийт в центъра на Сан Франциско. Това беше единственото помещение на последния етаж и той реши да слезе по стълбите до фоайето на долния.
Харди наследи офиса си направо от Дейвид Фримън и беше единственият адвокат в сградата, който не е работил за фирмата на Фримън.
Старият адвокат наближаваше седемдесетте. Бе нисък, почти дебел, винаги небрежно облечен; беше страхотен почитател на жените и имаше няколко любовници, като се вземе предвид, че притежаваше невероятна и почти митична грозота — рошава коса, буйни бели вежди с твърди косми, нос като чушка, набразден с червени вени от алкохола, увиснали бузи и нацупени устни. Но имаше и титаничен, едва ли не даден от Бога чар. Освен това бе неоспоримо, че Фримън бе брилянтен юрист, който живее за работата си. След смъртта на Мел Бели, той беше станал най-известният адвокат в града.
Рецепцията заемаше средата на фоайето. На телефона седеше Филис, привлекателна застаряваща вещица, с която Харди водеше неспирна борба за достъп до кабинета на Фримън. В този момент Филис се опитваше да поддържа няколко разговора едновременно. Харди се промъкна край нея. Дори кимна учтиво, като се опитваше да направи още няколко стъпки към дългия коридор, в който се намираха кутийките на съдружниците във фирмата. Всичко това бе изпипана хитрина — смяташе да обезпокои Фримън, без да се налага да дава обяснения на Пазителя на Неговите двери. Дори за момент, наклонен силно наляво и почти притиснат до вратата на великия мъж, Дизмъс си помисли, че би могъл да мине незабелязано.
Но не му било писано.
— Той е зает, господин Харди. Не трябва да бъде безпокоен.
Харди спря. Филис бе обърната на другата страна. Как би могла да го види? Още едно доказателство, че има връзка с дявола. Тя би могла да завърти главата си на 180 градуса като някоя циркова акробатка.
Сега го фиксираше с най-любимото си изражение, непреклонно и неумолимо. Той й отвърна с обезоръжаващата си печеливша ирландска усмивка, изкопирана от Де Ниро:
— На мен ли говорите?
Телефоните бяха забравени. Тялото й се завъртя, повдигна се и се отмести от стола само с едно плавно движение. Тя не се отправи към Харди, а директно към вратата на Фримън. Изглеждаше готова да препречи входа с тялото си, ако има нужда да защити неговата неприкосновеност.
