твърде често казваше обидни думи, но ми беше много симпатичен, и чувството беше взаимно.
— И какво нещастие те е сполетяло? — Григорий ми наля коняк, при това по-скъп, отколкото заслужаваха жалките ми кредити. — Каква мъка удавяме?
Отпих безмълвно, а с крайчето на окото си наблюдавах кръчмата. Засега не се беше събрал много народ. Някои играеха на разни игри в спортната зала, други се веселяха в басейна — всичко това можеше да се види през двете стъклени стени на кръчмата откъм вътрешността на клуба. Другите две стени бяха от дървени греди, както е прието в кръчмите.
— Предложиха ти първокласна перла, а ти нямаше вода? — предположи чичо Гриша. Погледнах го объркано. — Какво, така ли е?
Седналите наоколо започнаха да ме поглеждат с любопитство. Очакванията им се бяха оправдали. Още след десет минути аз, потвърждавайки прогнозата на Огарин, разказах цялата история.
Кононов подсвирна и ми наля пълна чаша. Още по-скъп и качествен коняк.
— За сметка на заведението. Така или иначе ще се напиеш, така че позволи ми да направя махмурлука ти по-лек. Нищо, Льоша, случва се.
Кимнах. Вече ме потупваха със съчувствие по раменете, казваха ми, че такива работи се случват и рано или късно късметът ще дойде. Започнаха да си спомнят как някакъв търсач на перли се отказал от дребна перла и скоро купил по-голяма и как аборитата идвали при един и същ човек ден след ден и всеки път му носели все по-големи перли… Започна нормален и приятелски разговор, в който наред с искрената симпатия (всички ние тук сме свои и, общо взето, добри хора) се прокрадваше и подигравателно облекчение. Не съм аз! Друг е направил тази глупост — четеше се по лицата им.
Пих много, но изобщо не се напивах — явно от мъка. А може би заради скъпите коняци, от които само те загрява отвътре, но не губиш способността си да разсъждаваш трезво. Едва когато станах от високия въртящ се стол и краката ми започнаха да се преплитат, осъзнах как съм се подредил.
— Ех, натежал си, Льошка — каза, подхващайки ме, Ромка Цой, мой връстник, слабо, но жилаво момче, подобно на корейските си прадеди. — Пияница…
Не го каза с лоши чувства. И никой не би обърнал внимание на тази дума, ако не беше неотдавнашния ми разказ…
— Льошка пияницата — въздъхна някой. Имаше се предвид вече не напиването, а срамната история с манерката.
И докато излизах с Ромка от бара, аз осъзнах, че този прякор ще ми остане до края на живота. Заедно със Скулптора, Дезертьора, Екскурзовода и останалите подигравателни епитети, зад всеки от които се криеше един или друг позор.
Капитан Огарин отново се оказа прав. Във всичко.
— Ромка, защо… защо съм такъв? — попитах с преплитащ се език.
— Сега ще подишаш чист въздух, ще ти мине — миролюбиво отговори Ромка.
Стана ми смешно.
— Не… Кореец, ти си глупак… Не говорех за това…
Ромка само пъшкаше, измъквайки ме от клуба. Градските хлапетии, играещи си в басейна, се кикотеха. Крачещият насреща ни отец Виталий, новият ни свещеник, наскоро придобил сан, се намръщи с неодобрение. Но учтиво си замълча, извади цигара с марихуана и се направи, че е съсредоточил цялото си внимание в търсенето на запалката.
Изведнъж си дадох сметка колко често в последно време хората извръщаха поглед при срещата си с мен.
— Ето, сега ще изтрезнееш — каза Ромка, стоварвайки ме на пейката до входа. Добре, че на улицата нямаше никой — хората или бяха в клуба, или си седяха по къщите. Повечето бяха в клуба, естествено… — Нищо, Льошка, не се ядосвай…
— Изобщо не се ядосвам!
Ромка въздъхна и седна до мене.
— Правилно. Няма за какво да се ядосваш. На всеки може да се случи. Може би е време да се ожениш?
— Какво? — изобщо не виждах връзката.
— Нали знаеш, някоя умна жена… — той замълча, съобразявайки, че се е разприказвал, но беше късно.
— Това всеобщото мнение ли е? — попитах. Ромка ме погледна учудено — започна да разбира, че съм по-трезвен, отколкото изглеждам.
— Да. Всеобщото. Не се обиждай, но наистина ти е време да улегнеш.
Самият той беше женен вече от четири години и гледаше две деца, при това по-голямото вече мъкнеше на кръста си обменна манерка. И Ромка го уважаваха в града.
— Разбери, Льошка — Ромка ме погледна с известно смущение, — всички ние те обичаме. Нали това ни е силата на нас, православните? В любовта, в единението! Не само да сме добри хора, но и добри членове на общността. И всички ги боли за теб, повярвай ми. Когато направиш поредната глупост, може и някой да се засмее, но всъщност в душата му го боли за теб! Когато човек е сам, той… пфу… — Ромка се изплю и размаза плюнката с крак — нищо не струва! И на себе си е в тежест, и на общността. Може би наистина ти е нужна някоя до теб, за да спрат неуспехите?
— И коя ми препоръчва общността? — попитах.
Ромка се смути. Но вече не беше толкова лесно да се измъкне от разговора.
— Олга Нонова.
Не се сетих веднага какво да отговоря:
— Олга Петровна? Ромка… в първи клас всички ние бяхме влюбени в даскалицата! Но нали тя вече е над четирийсет! Много над четирийсет!
Слава богу, че не каза, че е „само на четирийсет и пет“ или че зрелите плодове са най-вкусни. Мълчеше, извърнал поглед. Аз се опитвах да смеля чутото. Значи в града ме смятаха за толкова непоправим хаймана, че освен застаряващата, надута и самовлюбена учителка, която на възраст можеше да ми бъде майка, никоя не би могла да се погрижи за мен.
За това дали аз съм способен да се погрижа за някоя изобщо не ставаше дума.
— Ще отлетя, Ромка — казах. — Където и да е. По границата, на миньорските планети. Не мога повече така. Да се скитам и да чакам някое абори да ми предложи късче от фекалиите си…
— Перлите не са фекалии! — обиди се Ромка. Той беше неуморен търсач на перли и, общо взето, му вървеше.
— Дори и да са бъбречни камъни — повторих злорадо думите на Огарин. — Това е безумие! Да живееш, надявайки се, че ще ти излезе късметът и ще ти подарят никому ненужно късче чужда плът! Какво ще си спомняш, когато дойде времето да умреш? Как си бродил с манерка из джунглата?
Ромка настръхна. С него бяхме добри приятели, но сега явно бях минал всякакви граници. Той се изправи и се наведе над мен.
— Не бързам да умирам! И ще заработя за подмладяване! И дори сега да умирам, ще намеря какво да си спомня — за четирийсет и трите си перли, за жена ми, децата! А ти, Льошка, какво ще си спомниш? Детските си скулптури? Между другото, от какво ги правеше, разобличителю? А и те бяха едни… Ако истинските художници на Тера знаеха… не биха ги докоснали!
Мълчах. Затова и престанах, няма защо да крия. Когато разбрах какво са всъщност срещащите се в гората кехлибарени заоблени парчета, от които е толкова интересно да се дялат — да се дялат, а не да се правят — красиви, блестящи на слънчевата светлина статуетки… веднага престанах да се занимавам със скулптура.
— Мизерник! — свирепо изрече Роман. — Може би общността ще ти събере пари за билет? Ти сам никога няма да ги спечелиш, тебе и без това всички те издържат!
Скочих — земята под краката ми се разлюля, но устоях и бързо тръгнах колкото се може по-надалеч от клуба. Алкохолът май престана да ми действа, очевидно в кръвта ми се беше влял прекалено много адреналин. Ромка, който рядко се разпалваше и бързо се успокояваше, замълча и извика неуверено подире ми:
— Ей, стига де, не се обиждай от истината!
