Пътят към Омаха

Робърт ЛъдлъмПътят към Омаха

На Хенри Сътън, кръстник, прекрасен актьор, незаменим приятел и велик човек.

Предговор

Преди няколко години долуподписаният написа роман, озаглавен „Пътят към Гандолфо“. Той беше построен въз основа на едно смайващо предположение, чието осъществяване би могло дълго време да отеква в паметта на поколенията… Това трябваше да бъде история за демони, за легиони на Сатаната, които извършват едно гнусно престъпление, което би ужасило света, смъртоносен удар за всички вярващи мъже и жени, независимо коя религия изповядват, защото би извадило на показ уязвимостта на великите духовни водачи в наше време. Накратко, ставаше дума за отвличането на Римския Първожрец, папа Франческо Първи.

Следите ли мисълта ми? Имам предвид, че това е наистина тежко престъпление. Щеше да бъде, но не стана… Случи се друго. Вашият покорен слуга, разказвачът, изведнъж реши да надникне от обратната страна на монетата и тогава беше разтърсен от неудържим смях. Може би смятате, че един сериозен човек не би могъл да се отнася по такъв начин към подобна налудничава идея! За нещастие, Вашият покорен слуга не можа да стори нищо; започна да размишлява, а това винаги е опасно за един писател. И така, синдромът „какво-щеше-да-стане-ако“ се включи в действие.

Какво щеше да стане, ако подстрекателят на това ужасно престъпление все пак не е отрицателен герой, а, да предположим, човек-легенда във военните кръгове, низвергнат от политиците, защото на всеослушание се е противопоставил на лицемерието им… и какво щеше да стане, ако обичаният Папа не би имал нищо против отвличането си, докато в това време неговият братовчед-двойник, един не особено умен статист от Миланската „Ла Скала“, заема мястото му. В такъв случай истинският Първожрец би могъл да избяга от неимоверната отговорност за паството си, като просто се отдалечи и остави зад гърба си постоянните интриги на клериците във Ватикана и безкрайната поредица от благословии, раздавани на просители, убедени, че пътят към Рая минава през дискоса1. И ето, че се получи друга история.

В годините, изминали от излизането на „Пътят към Гандолфо“, множество читатели са ме питали с писма или по телефона: „Какво се случи с онези шутове?“ (Извършителите, а не драговолната жертва.)

Честно казано, онези „шутове“ чакаха друга такава ужасяваща възможност. И късно една нощ преди година, най-невзрачната от моите скромни музи изписка: „За Бога, ето го!“

Във всеки случай, ако предположим, че Вашият покорен слуга си е позволил известна волност в областта на религията и икономиката в „Пътят към Гандолфо“, то той доброволно си признава, че в тази книга си е дал същата свобода, съобразена, естествено, със законите и обичаите на страната.

А кой не го прави? Разбира се, моят адвокат и вашият адвокат не го правят, но за останалите е повече от сигурно!

Прецизното романизиране на автентична, но недокументирана история от съмнително естество повелява на музата да се въздържа от някои пътища в търсенето на хипотетични истини. И особено, ако историята засяга Блекстоун2.

Не се безпокойте, има и поука:

Стойте по-далеч от съда, освен ако не сте купили съдията. Или пък, ако, колкото и невероятно да звучи, не сте наели моя адвокат, което е невъзможно, защото той е прекалено зает да ме държи вън от затвора.

Робърт Лъдлъм

Пролог

Пламъците се извисяваха към нощното небе, а огромните им сенки играеха върху изрисуваните лица на индианците около кладата. И тогава вождът на племето, облечен подобаващо на сана му, с корона от пера, спускаща се по изключително високото му тяло чак до земята, извиси глас с царствено величие.

— Изправям се пред вас, за да ви кажа, че греховете на белия човек не му носят нищо друго, освен сблъсък със злите духове! Те ще го обсебят и ще го изпратят в огъня на вечното проклятие! Повярвайте ми, мои братя, сестри и дъщери, денят на разплатата е пред нас и ние ще триумфираме!.

Единственият проблем за мнозина сред публиката на вожда беше, че той е бял човек.

— От какво гърне изскочи пък този? — прошепна един възрастен индианец от племето уопотами на жената до него.

— Шшт! — каза индианката. — Той ни е донесъл цял камион сувенири от Китай и от Япония. Не оплесквай хубавото нещо, Орлови очи!

Глава 1

Малкият запуснат кабинет на последния етаж в правителствената сграда не беше използван от цели шестдесет и четири години и осем месеца. Не че в стените му имаше зазидани някакви мрачни тайни или пък злобни призраци от миналото кръжаха под занемарения таван. Много просто — никой не искаше да го използва. Трябва да бъде изяснено още нещо. Всъщност кабинетът не беше на последния етаж, а над него и дотам се стигаше по тясна дървена стълба.

През летните месеци в кабинета беше много задушно, защото имаше само един малък прозорец. През зимата цареше ужасен студ, защото дървената му черупка не осигуряваше никаква изолация, а прозорецът тракаше непрекъснато и пропускаше всички ветрове, като че ли са си у дома. Накратко, тази таванска антика с оскъдна мебелировка от началото на века, представляваше тукашният Сибир за правителственото учреждение, в чиято сграда се помещаваше. По документи последният наемател, който се е трудил тук, един компрометиран американски индианец, имал наглостта да се научи да чете на английски и да заяви на шефовете си, които от своя страна едва сричали, че някои ограничения, наложени в резерватите на народността навахо, са прекалено жестоки. Казват, че умрял в този тавански кабинет в студения януари на 1927-ма и не бил открит чак до май, когато времето се стоплило и въздухът внезапно засмърдял. Въпросната правителствена служба беше, естествено, Щатското бюро по индианските въпроси.

За настоящия обитател гореописаното не представляваше пречка, а по-скоро стимул. Самотната фигура в банален сив костюм, разположена върху бюрото, което трудно можеше да се нарече така, защото всичките му чекмеджета липсваха, беше генерал Макензи Хоукинс, легенда във военните среди, герой от три войни и два пъти носител на Медала за заслуги на Конгреса. Този огромен мъж със стройна мускулеста фигура, неподхождаща на годините му, със стоманени очи и загоряло, насечено от бръчки лице, отново беше влязъл в схватка. Но сега, за пръв път в живота си, той не воюваше с враговете на любимите му Съединени американски щати, а със самото правителство на Щатите. Заради нещо, което се беше случило преди сто и дванадесет години.

„Не е от значение кога е станало“ — помисли си генералът, обърна се върху въртящия се старомоден стол и се придвижи към близката маса, отрупана с подвързани в кожа счетоводни книги и карти. Това си бяха същите шибани говнари, които го бяха унизили, бяха му свалили униформата и бяха прекратили съществуването му като военен. Същите бяха, проклети да са, без значение дали са облечени в натруфени фракове отпреди стотина години или с префърцунени раирани костюми. Всичките са шибани говнари. И нямаше значение времето, а единствено борбата с тях!

Генералът наведе зеленикавата подвижна лампа от началото на двадесетте години и започна да изучава картата с голяма лупа в дясната ръка. След това се завъртя отново към разпадащото се бюро и