— Ник — рече Дерек и докосна с пръст ръката на момченцето. Ник веднага сграбчи протегнатия пръст, а мъничката му ръчичка се уви около него. Дерек се засмя, като се опита да дръпне ръка, но бебето не го пускаше. — Я го виж само! Какъв силен малък юнак.
Миранда се засмя.
— Мисля, че ме харесва — рече Дерек, а удоволствието се изписа по лицето му, докато Ник продължаваше да стиска пръста му.
Миранда нямаше намерение да казва на Дерек, че доколкото й е известно всички бебета имат този инстинкт да хващат. Само се усмихна. Никога в живота си не се бе чувствала по-прекрасно и спокойно.
— Как си? — попита Дерек, като насочи вниманието си към жена си. Видя, че очите й са затворени и тя вече е заспала. Наведе се напред и я целуна нежно, а после се спря, за да погледа бебето. То също бе заспало. Той се усмихна, хвърли поглед към вратата, за да се увери, че Елена няма да нахълта в този момент и целуна Ник по челцето. После се вмъкна в леглото от другата страна на жена си и потъна в дълбок сън.
ЕПИЛОГ
Западен Тексас, 1850
— Тате, тя ни следва!
Дерек се усмихна.
— И издава достатъчно шум, за да заглуши стадо бизони — рече той меко. Но преувеличаваше — всъщност много се гордееше с дъщеря си. Сторм се движеше почти безшумно, докато следваше Дерек и Ник през гората. Не само бе тиха като сърна, но и толкова бърза. Ами че тя можеше спокойно да се мери с брат си. Дори малкият Рейт се движеше като апах. Дерек бе изпълнен с гордост.
— Тате — прошепна кратко Ник, а кафявите му, изпъстрени със златисто очи проблясваха. И двамата стояха неподвижни, вперили поглед в мечката гризли, която стоеше като закована — беше клекнала и душеше. Усети ги.
Дерек докосна рамото на Ник и му даде безмълвен знак, като знаеше много добре къде стои Сторм. Щеше да я накаже, задето не се подчини на нареждането му и ги последва, когато тръгнаха на лов за мечката-убиец, но сърце не му даваше. Поне Рейт бе прекалено малък, за да се забърква в такива бели, но в момента, в който си го помисли, осъзна, че не е истина. Момчето вечно вършеше някоя поразия.
Ник и Дерек се промъкнаха към мястото, откъдето можеха да се прицелят добре и държаха пушките си готови за стрелба. Мечката се изправи, изръмжа и ги видя. Ник бе застанал до Дерек. Двамата се изправиха и насочиха машинално пушките си. Мечката нададе заплашителен рев и тръгна към тях.
И двамата не помръднаха, дори не трепнаха. Мечката стигна в обсега на куршумите им. Бронзовото лице на Ник бе като изсечено — толкова силно се бе концентрирал. Той се прицели между очите на звяра и стреля.
Мечката нададе смъртоносен рев и направи още две крачки, преди да се строполи.
— Страхотен изстрел! — извика Дерек, като потупа Ник по гърба. — Точно между очите. Ник, гордея се с теб!
Ник се ухили, изчерви се от похвалата на баща си и отметна кичур черна коса от очите си.
— Аз щях да се справя по-добре — заяви Сторм, като изскочи от дърветата зад тях.
Ник изсумтя.
— Стрелям точно толкова добре, колкото и той — извика тя. — Не е ли тъй, тате?
— Иска ти се — отвърна Ник, но се усмихна развеселено, както и Дерек. Двамата си размениха погледи и едновременно избухнаха в смях.
— Никога не съм срещал друго момиче, което да се хвали повече от петима мъже, взети заедно — рече Дерек на дъщеря си, като се опитваше да изглежда строг.
— Но аз стрелям добре, добър следотърсач съм, а на езда нямам равна! — Сторм, облечена в кожени дрехи, сложи ръце на кръста, а от сините й очи захвърчаха искри. С изключение на очите, тя бе наследила невероятния златист тен на Дерек. Ник се усмихна.
— Загазила си, Сторм — каза й той. — Тате, нима ще я оставиш да се отърве току така?
— Тц — поклати глава Дерек. — След като така и така си тук, можеш да помогнеш на Ник да одере и да нареже мечката.
Сторм направи кисела физиономия. Ник се ухили, а Дерек наглеждаше двете си деца, докато те му се подчиниха.
Малко по-късно тримата тръгнаха с конете през долината и се изкачиха до голямата къща на два етажа в ранчото, заобиколена от хамбари, обори, две къщи за работниците и една сушилня. Земята бе зелена, а наоколо имаше дъбове, ели и диви цветя. Преди пет години бяха продали ранчото на Джон и бяха построили ново — тяхното.
Слязоха от конете и Дерек спря Ник, докато Сторм се втурна нагоре по стъпалата и прекоси верандата. Ник погледна баща си въпросително.
— Днес надмина себе си — каза му Дерек и прехвърли ръка през рамото на момчето. Ник се ухили и влязоха вътре заедно.
— Тате — Извика Сторм, като се втурна през фоайето да ги посрещне на предната врата. — Имаме гости! Дядо и един братовчед на мама!
— По-бавно — рече Дерек, като последва двете си развълнувани деца в дневната.
Миранда веднага се изправи на крака и както винаги, той усети как през него премина топлина, когато я видя. На двайсет и седем години тя бе позакръглена, по-пищна от когато и да било, невероятно красива жена. Той се усмихна и веднага усети безпокойството и. Много отдавна Миранда му бе разказала за себе си всичко, което трябваше да знае.
— Дерек, това е баща ми, лорд Шелтън. И братовчед ми, Пол Лангдън.
Двамата мъже се изправиха. Шелтън пристъпи напред — висок, красив мъж със сребриста коса и тъжни очи.
— Браг, за мен е удоволствие.
Здрависаха се.
— Удоволствието е мое — рече Дерек. — Толкова се радвам, че най-накрая се срещнахте след толкова години.
Шелтън се усмихна. Дерек казваше истината. Сега, след като бе станал баща, искаше да види как Миранда се одобрява с нейния.
Ник пристъпи напред и протегна ръка.
— Радвам се да се запозная с вас, сър — рече той с присъщата си настойчивост.
— И аз съм развълнуван да се запознаем — отвърна му Шелтън, като се вгледа в него, а после отмести поглед към Дерек.
Дерек усети как у него се надига гняв, като защитна реакция. Знаеше, че всеки път, когато го сравняват със сина му, се чудят дали той е бащата и това никак не му харесваше. Косата на Ник бе синьочерна, по-тъмна от тази на Миранда, а кожата му издаваше и индианска, и мексиканска кръв. Когато Ник отстъпи, Дерек инстинктивно докосна рамото на момчето и остави ръката си там.
— А вие трябва да сте Анджелина — рече Шелтън усмихнат.
— Сторм — рече тя, като се ухили. — Никой не ме нарича Анджелина. Освен мама, когато е наистина бясна.
Шелтън се засмя.
— Одрала си кожата на баща си, но имаш очите на майка си — тъмносини, почти виолетови. Баба ти имаше точно същите — гласът му се пропи с тъга.
Миранда видя и чу мъката му, когато заговори за майка й и се изненада. Не можеше да сбърка дълбочината на скръбта му, след толкова години. В този момент тя усети, че не е била справедлива към
