— Остави го тук, Бетси. Сигурно ще е гладна, когато се събуди.
— Да, сър.
— Цял ден ли беше в леглото?
— Спа през повечето време, сър, горкото момиче.
Последва тишина, после Сторм чу стъпки и затваряща се врата. Подуши бифтек. Отвори очи, очаквайки да бъде сама. Но не беше. Брет седеше, небрежно разкрачен в едно кресло, обут в тесни бричове за езда, лъскави ботуши до коленете и свободна ленена риза. Косата му беше разрешена и докато гледаше през прозореца, предоставяше на Сторм съвършения си профил. Тя го погледа разсеяно, като започна с класическия, изваян профил. После отклони очи и се усети, че оглежда краката му. Беше ги виждала обути в мека кожа само веднъж и то за кратко. Не като сега, когато незабелязано можеше да зяпа. Бедрата му бяха твърди и мускулести и изглеждаха достатъчно мощни да я пречупят на две — ако попаднеше помежду им. Пазеше ярък спомен от първия път, когато се бяха целували на плажа, за твърдата му и настоятелна уста, за мъжката му коравина, притисната жадно в корема й. Погледът й несъзнателно последва посоката на мислите й. Сега там нямаше твърда, тръпнеща подутина, само едно загатнато хълмче…
Тя преглътна, усещайки галопа на сърцето си, и отново погледна лицето му. Ахна и се оцвети във всички оттенъци на червеното, защото той я гледаше, заинтригуван и развеселен. Искаше да умре. По-добре смърт отколкото да я заловят, че го гледа така безсрамно.
— Будна си — каза той.
— Да.
— Не исках да те събудя.
— Няма нищо.
— Мислех да стоя при теб, докато вечеряш.
— Чудесно — машинално отвърна тя, неспособна да го погледне право в очите.
— Да ядеш сам е… — Той се поколеба. — Самотно.
Тя го погледна. Не можеше да си го представи самотен, но пък и не можеше да си го представи мъртво пиян. Или като малко момче, продадено от майка си…
Той се усмихна широко. Тя се хвана, че му се усмихва в отговор. Постави таблата на скута й и отхлупи ястията. Сторм не беше много гладна, не и след като цял ден беше спала. Почовърка в яденето.
— Зле ли ти е?
— Не, добре съм.
Той я подкачи:
— Винаги ядеш като кон.
Тя се почуди дали да се обиди.
— Спах през целия ден.
— Знам, Бетси ми каза.
Тя знаеше, че той знае. Тъкмо щеше да отмести подноса, когато видя някаква увита кутийка отгоре му.
— Какво е това?
Той се подсмихна. Тя му хвърли един поглед, но разкъса хартията. Беше кутийка с шоколадови бонбони. Тя обичаше шоколад. Той беше рядкост, децата го ядяха най-много веднъж в годината и тя направо се разтопи от удоволствие.
— Само бонбони — каза той, но се усмихваше.
— Обичам шоколад, а никога не мога да си намеря. Благодаря ти!
Тя засия и хвърли едно бонбонче в устата си.
— Искаш ли?
— Не, мерси — каза той. — Хубави ли са?
— Много — усмихна се тя отново.
— Такова просто нещо — промърмори той и поклати зачудено глава. — Да поседя ли при теб за малко?
Тя се поколеба. Искаше да каже да, изненадана, че желае присъствието му, но твърде горда, за да го признае. Кимна.
Той започна да й разказва местните новини и клюки. Сам Хендерсън, пришълец от Ню Йорк, бе инвестирал в хиляда акра северно от града за лозе. Общото мнение било, че е луд. Продадена била фирмата Потърс Импориъм, но неизвестно на кого. А миналата нощ имало голям бой в някакъв салон със съмнителна репутация, в края на който двама мъже се оказали мъртви, а петима — сериозно наранени. Барбара Уоткинс чакала дете, Лиан Сейнт Клер била ухажвана от Джеймс Брадфорд, утре имало парти у Денофови, но, разбира се, те не можели да идат. Бил се отбил у Пол и му казал за злополуката и Пол щял да дойде в момента, когато това е възможно, тоест след два дни.
— Казал си му? — ахна ужасена Сторм.
— Казах му, че си паднала от коня.
Тя го погледна, като че ли беше луд.
— Отидох и у Грант и му казах същото — и двамата ме гледаха както ти сега. Както и да е, не е тяхна работа, че падна от дърво.
— Искаш да кажеш, от дървото на любовницата ти.
— Да.
Сговорът помежду им изчезна за миг и на негово място се настани остро напрежение. Сторм имаше чувството, че Брет чака извинението й. Щеше да се извини — когато адът замръзнеше. Накрая той стана.
— Изморявам те.
— Можеш да идеш у Денофови без мен.
— Предпочитам да не ходя. — Той спря на вратата. — Ще се видим утре сутринта.
— Приятно прекарване. — Тя не беше планирала значението или тона на забележката, но той спря и се обърна към нея.
— Какво означава това? — Мислеше, че е разбрал. Никога преди не беше чувал такова грухтене от жена, но когато я погледна, изражението й беше ангелско. С изключение на искрящите сапфирени очи.
— Означава да си прекараш добре — каза тя небрежно, но се изчерви.
— Какво точно значи, по дяволите?
Тя вирна брадичка.
— Значи, че знам точно къде отиваш.
— О, така ли? — Гласът му беше леден.
— Да.
— Та осветли ме тогава накъде съм тръгнал — рязко я изкомандва той.
— У нея.
Мускулите на лицето му се свиха.
— Но не ми пука — радвам се. Само да ме оставяш на мира.
Той преброи до десет, след това до двайсет.
— За твое сведение — бавно каза той, — отивам долу в кабинета си да прочета вестниците, които оставих за сега — защото изгубих цял час да ти донеса закуска тази сутрин. — Очите му бяха като черни огньове. За миг тя не намери какво да каже, но той продължи, напълно изгубил дълго контролираното си самообладание:
— Защо, Сторм? Защо всеки път ме докарваш до ръба? Защо въобще я споменаваш? Защо рушиш разбирателството, което тъкмо се зароди помежду ни?
— О? Значи, ако не я споменавам, тя ще изчезне?
— Това ли искаш?
— Не! — изкрещя тя. Лъжеше и го знаеше. — Аз те пращам при нея! Върви! Върви да спиш с нея — не ми пука!
Брет стоеше неподвижен със стиснати юмруци.
— Може би това е проклетият проблем.
Тя се разплака.
