щеше да се ожени с рожденото си име и оттук нататък щеше да бъде Шоз Савидж и никой друг.
Обвит в тъмнина, той се усмихна. За пръв път от много години се чувстваше свободен. Щастлив и свободен.
Едно от кончетата писна от страх. В този момент Шоз надуши остра миризма във въздуха. Сърцето му се сви и той се извърна. Взря се стреснато в огромното бяло ранчо. Приземният етаж бе пламнал.
Шоз побягна.
50
Люси бе заспала на дивана в библиотеката. След като баба й си легна, тя разбра, че е твърде развълнувана заради сватбата, за да си прави труда да се качва горе в спалнята си. Пийна си коняк. Скоро се успокои и осъзна, че е напълно изтощена — емоционално и физически — не само от подготовката за сватбата, но и защото най-после намери Шоз и осъществи най-смелите си мечти. Унесе се в тежка дрямка. Стори й се, че баба и я вика, но бе толкова уморена, че не пожела да се събуди. Когато най-сетне го стори, замаяна от умора, в първия момент си помисли, че е сън. Но не беше, а в гласа на Миранда звучеше страх.
Почувства дима.
А една ярка светлина на прозореца я накара да се обърне.
Люси ахна, когато видя огромния стар дъб навън пламнал. В следващия момент огънят тръгна бързо по пода под вратите, откъдето тръгваха стените.
Люси се задъха, започна да се задушава от дима, който изпълваше библиотеката, и се извърна с гръб, опрян в дивана. Пред очите й се разкри страховита гледка — половината от далечната стена бе в пламъци, а заедно с нея и масивната махагонова врата — единствен път за бягство, Люси изпищя.
Виковете „Пожар! Пожар!“ разцепиха въздуха, когато работниците от околните бараки разбраха, че ранчото се е подпалило. Напрегнат до крайност, Шоз тичаше, както никога преди по хълма, докато пламъците пълзяха към верандата и отстрани по стените на къщата, все по-високо и по-високо. Почти бе стигнал, когато Дерек излезе с трясък, понесъл Роберто на ръце, и се хвърли на влажната трева. Момчето бе увито в одеяло, а като по чудо пижамата на Дерек бе само опърлена.
Шоз стигна до тях и сграбчи сина си.
— Добре ли си?
— Да, татко — отвърна Роберто с разширени от ужас очи.
— Къде е Миранда? — извика Дерек, като се изправи на крака.
— Не знам.
— Изпратих я да вземе Люси — трябва да са излезли преди мен.
Шоз сграбчи стареца, за да му попречи да се хвърли обезумял обратно в огнения ад. Точно тогава Миранда изскочи от къщата, бягайки, а бялата й нощница пръскаше пламъци.
Дерек се спусна върху нея, за да потуши с тяло пламъците. Шоз видя как огънят обхваща панталоните му и си свали сакото, за да го изгаси. След секунди възрастната двойка лежеше, задъхана и кашляща, но невредима, на тревата. Шоз хвана за ръцете старата жена.
— Къде е Люси?
— Не знам. Не е в стаята си — мислех, че е с теб!
Шоз грабна сакото си, преметна го през главата и тръгна по стълбите в пламъците.
— Библиотеката! — изкрещя Миранда след него. — Оставих я в библиотеката!
Огънят облизваше ботушите му, краката му се сгорещиха. Той мина през пукащите пламъци към преддверието. Огънят беше стигнал до първите стъпала нагоре. Шоз почувства как коляното му пламва и задуши огъня с голи ръце.
Втурна се през салона, като крещеше името на Люси.
Огънят го преследваше по петите.
— Люси! — Той гледаше как стената до него пламва и от бяла се превръща в ярко червена. Стигна до вратата на библиотеката точно навреме — там чу вик.
Без да се спира, той се хвърли към вратата и влезе с трясък вътре.
Всичко стана толкова бързо, че Шоз само се опърли. Завесите вече горяха в алено-златни отблясъци, а килимите тъкмо лумваха. Горяха и первазите. Димът се спускаше на талази. Люси стоеше по средата на стаята и нямаше къде да избяга. Видя го и се хвърли в ръцете му.
Един бърз поглед навън му подсказа, че не може да се избяга нито през прозорците, нито през стъклените врати. Като я пазеше с тялото и дрехите си, той се вряза във вратата. Пламъците опърлиха коленете и хълбоците му.
Спусна се към изхода — пръстите на краката му като че горяха, сякаш стъпваше върху огън. Никога не бе бягал по-бързо — пламъците вече облизваха плата на дънките му. Преминаха бързо през преддверието и навън на горящата веранда.
Не усети как падна. Ала наистина беше на земята заедно с Люси, когато го заляха с вода. За миг остана на земята бездиханен, но облекчението от водата бързо отмина — коленете, бедрата и бузата му сякаш горяха. Люси. Той се надигна и обхвана с ръце лицето й.
— Люси!
Тя се закашля. Кашляше, превиваше се и се притискаше към него, а Шоз сякаш окаменя.
Дерек обикаляше покрай тях, докато десетки други мъже се бореха със стихията с маркучи и кофи.
— Добре ли сте? — попита той разтревожен. — Шоз, Люси, добре ли сте?
Шоз се втренчи в Люси, докато тя се бореше за въздух.
— Да — рече тя дрезгаво и отново се закашля. — Шоз?
— Тук съм. — Той се обърна по гръб и пое ръката й. Двамата се притиснаха един в друг.
Шоз не се възпротиви, когато ръцете на стареца опипваха тялото му за контузии.
— Късметлия — отбеляза Дерек. — Ботушите и чорапите ти са изгорели, а предполагам, че на пръстите на краката ти са излезли една-две пришки. Един въглен е опърлил бузата ти, а на коленете има няколко изгаряния. Но иначе си добре.
— Бабо? — попита Люси, докато се изправяше изтощена.
— Тя е добре. Заведе Роберто в лятната кухня.
Шоз също се поизправи. Тримата бяха с лице към къщата. Тя бе истински ад и нямаше никаква надежда за спасение. Пламъците я обгръщаха и се устремяваха към небесата. Младият мъж погледна по- възрастния и го видя как се взира с напрегнато и мъртвешки бледо лице. Люси го хвана за ръка и двамата с Шоз се спогледаха.
— О, дядо.
Той не отговори. Не можеше да пророни и дума.
Шоз гледаше как къщата гори и си мислеше как този силен мъж бе довел младата си съпруга тук през 1840 година и бе построил всичко наоколо с двете си ръце, с кръв, сълзи и пот на челото. Бе се борил дръзко със земята, за да остави наследство на жена си и децата си. Така бе завладял много повече от поначало предвиденото — бе създал империя, династия. Шоз се изпълни с огромно уважение, но заедно с това и с невероятна тъга.
На зазоряване огънят най-сетне угасна. Останаха само овъглените греди и почернелите камини и комини. Никой не спа тази нощ, а сега всички се разотиваха, за да се захванат с работата за деня. Люси и Шоз останаха заедно, прегърнати през кръста и загледани в останките от къщата.
— Наистина ли мислиш, че е започнало от кухнята? — попита Люси.
— Така изглежда. — Една от прислужниците призна през сълзи, че е останала последна предната
