— Чудя се дали тези пътища са винаги така пусти — отбеляза с усилие Джоана.
— Естествено, че са — бодро каза Люси, опитвайки се да прикрие собственото си притеснение. — В колко часа напуснахме Сан Антонио?
— В два — отвърна Джоана и механично погледна осемнайсет-каратовия си джобен часовник — Сега е близо четири и половина. — Сякаш не бяха карали само два часа и половина, а цяло денонощие. У Люси започнаха да се прокрадват съмнения, които тя отказа да приеме.
— Виждаш ли как препуска времето. Ще бъдем в Парадайз, преди да се усетиш.
Люси забеляза един пътник. Внезапно у нея се надигна тревога. Пешеходец толкова далеч от града? Бяха се оказали на път, който не водеше никъде. Човекът носеше седло, но тази подробност не я успокои. По това време цели армии от скитници се разкарваха по пътищата заради Депресията. Само преди година тези свирепи безработни без постоянно местожителство бяха стигнали чак до Вашингтон. Моментът изискваше благоразумие и решителност. За да осигури на непознатия достатъчно широка ивица от пътя, Люси свърна внимателно в другия му край и се приземи право в една дълбока дупка. Джоана наддаде глух стон, когато машината се разтресе. Люси хвърли един поглед към мъжа. Той носеше избелели дънки, ботуши и риза, която се ветрееше свободно около гърдите му. Погледна ги през рамо и спря, за да изчака приближаването им. Люси си каза, че внезапният и страх е смешен, но въпреки това й се прииска да ускори.
— Люси — прошепна Джоана, без да изпуска непознатия от очи, — човекът иска да го вземем. — Люси прималя, когато мъжът я прикани да спре с вдигнатия си палец. — Недей да спираш, изглежда опасен — напомни й Джоана.
Люси изшътка, докато се изнизваха покрай странника, защото не искаше той да ги чуе. Мислено се съгласи с Джоана и го заклейми като скитник или крадец.
— Не бъди глупава, навярно е каубой в някое ранчо — каза Люси, защото усети истинския, непресторен ужас на приятелката си.
Скоро стегнатите в тесния панталон мускулести крака и разкошен бронзов торс на непознатия останаха далеч назад. Люси въздъхна дълбоко. Наслаждаваше се на един див заек, който се шмугна пъргаво в сянката на някакъв храст. Погледът й се върна на пътя точно когато автомобилът се натресе здраво в една огромна дупка и отпрати двете момичета върху контролното табло. Едно необичайно изтракване им подсказа, че този път повредата е сериозна. Люси почувства как нещо се влачи по земята. Спря колата и се отпусна тежко на волана.
Бяха карали цяла вечност, надлъж и нашир нямаше нито една постройка, а и тя се оказа пълна глупачка с целия този план. Думите на майка й натрапливо се загнездиха в съзнанието й. „Просто спри и помисли, преди да действаш, Люси“.
Тя пое дълбоко въздух, усмихна се насила заради Джоана и слезе от машината. Погледна автомобила и забеляза, че дясната предница е клюмнала. Нещо с положителност не беше наред, но дори и да откриеше повредата, как би могла да я отстрани? Заобиколи автомобила. От другата страна всичко изглеждаше наред, ако не се брояха драскотините. Разгледа отново хлътналото шаси.
— Нещо се е счупило — каза тя, като се опитваше да не прозвучи обезверена.
— Какво смяташ да правиш?
— Нямам представа.
Люси се взря в автомобила, докато обмисляше. Първото нещо, което й хрумна, бе да тръгнат пеш. Две млади жени без придружител и закрила, пременени по нюйоркска мода. Изключено! Дори ако успееха да преодолеят всички препятствия по пътя и пристигнеха благополучно във фермата, баща й щеше да я убие. Да пътуваш с влак или автомобил беше едно, а пеш — съвсем друго нещо. Ами багажът? Как щяха да оставят всички дрехи за ваканцията? Докато дядо Дерек изпратеше някой да им прибере нещата, те щяха отдавна да са изчезнали.
— Мръсна работа — каза ядно Люси.
Налагаше се да поправи колата сама. Твърдо решена, Люси започна да сваля иглите, придържащи шапката й. Ужаси се при вида на умрелите буболечки, които се бяха заплели в изкуствените цветя, а страните й поруменяха, щом си помисли за впечатлението, което трябва да е направила на каубоя. Захвърли шапката настрани без съжаление.
Главата й грейна като злато на слънцето. Кокът й се бе разхлабил и кичурите се спускаха по лицето й. Лице, което пленяваше и хипнотизираше мъжете навсякъде. Красиво беше слабо определение. То имаше овална форма и високи скули и можеше да мине за класическо. Очите й бяха големи и сапфирено сини, миглите — дълги и извити, а веждите се открояваха поразително на фона на кожа с цвят на слонова кост. Тенът й бе безупречен, а носът — малък и прав, с изключение на леката извивка при върха. Устата беше сочна и разкошна, с коралови устни, които не даваха мира на мъжете.
Люси застана на колене и погледна под автомобила. Беше вече тъмно и не се виждаше нищо. Тя запълзя на ръце, като се напрягаше да различи нещо в мрака. Джоана се закиска. Люси ядосано вирна глава и се удари в шасито.
— Изглеждаш толкова смешно със задник, опрян о небето. Ако Леон можеше да те види в този момент!
Люси седна в прахоляка побесняла, а главата й пулсираше от удара. Изведнъж погледът й се съсредоточи. Непознатият от преди малко идваше право срещу тях.
Дъхът й секна. Тя не го чу да се приближава, а в момента той беше толкова близо, че тя можа да види за първи път лицето му. То беше грубо изсечено, решително, мъжкарско. Кожата му бе бронзова, а очите — толкова светли, сякаш бяха от сребро. Контрастът беше зашеметяващ. Тя остана запленена за един безкраен миг. Беше неспособна да помръдне. Джоана също се вкамени, но мъжът дори не я удостои с поглед. Вниманието му се съсредоточи изцяло върху Люси. Втренченият му взор се насочи към устните й и се спря там. После продължи да се спуска лениво надолу. Сърцето й заби лудо. Никой друг мъж не я беше гледал така. Той оцени заоблеността на гърдите, които бяха успели да разтворят елечето на пътническия костюм, стигна набързо до скъпите обувки е перлени копчета и пое обратно нагоре. Мъжът намести седлото на рамо и продължи пътя си. Изоставяше ги. Люси замига невярващо.
— Навярно би могъл да помогне — зашепна припряно Джоана.
Люси се загледа в полюшващата се по мъжки походка.
— Или да ни убие. Дори нещо по-лошо.
Даже и да я бе дочул, мъжът не наруши ритъма на крачката си. Люси претегли набързо всички възможности. Че беше скитник, в това нямаше съмнение. Но не им бе сторил нищо. Тя чевръсто се затича подире му.
— Почакайте! Господине, почакайте!
2
Той нито се спря, нито забави крачка. Продължаваше да се отдалечава, сякаш думите й не го засягаха. Люси остана шокирана. Никой досега не я бе пренебрегвал така. В прилив на решителност тя повдигна полите си и се запрепъва след него.
— Спрете! Господине! Сър!
Обръщението й го закова на място. Той се извърна, издаде напред якото си бедро, подпря седлото върху него и зачака.
Люси се поспря, все още на значително разстояние от непознатия. Лицето му оставаше безизразно. Начинът, по който се държеше, беше така арогантен… Тя се намръщи и пристъпи към него толкова, колкото да не й се налага да вика, но остави достатъчно разстояние помежду им, за да му се изплъзне, ако се наложеше.
— Извинете — вкара тя в ход ослепителната си усмивка, без да получи очаквания резултат, — мислите ли, че можете да ни помогнете?
Мъжът я загледа втренчено. Люси си почувства неловко, когато не последва отговор, и сериозно се усъмни дали трябваше да се обръща за помощ към този бездомник. Погледът му я жигосваше като дамга и я
