поведе към леглото, когато се озоваха в хотелската стая.
— Наистина ли ме обичаш? — запита той и повдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите.
— Да — разтопи се моментално Люси.
Този отговор беше жизнено необходим за Шоз.
Той я целуна несдържано с цялата си енергия и жар, след което я люби продължително с познатата страст. Всички опити на Люси да се възпротиви бяха начаса пометени от бурната лавина на желанието. Тя познаваше и обичаше същия този Шоз, и когато бяха заедно, както в този момент, съмненията й губеха смисъл.
Двамата посрещнаха зората в кроене на планове. Нямаше да живеят в Долината на смъртта.
— Мястото не е подходящо за моята съпруга — заяви сериозно той. — Ще се отправим на юг, навътре в Мексико. С парите от тази сделка ще мога да купя някаква земя. Още няколко подобни продажби и ще сме добре.
— С какво се занимаваш, Шоз?
Той отбягна загрижения й поглед.
— По добре да не знаеш, Люси.
Сърцето и се сви.
Когато двамата се доберяха благополучно до вътрешността на Мексико, щяха да известят родителите на Люси за случилото се. При мисълта за близките стомахът й стана на топка. Тя ги обичаше с цялата си душа и ужасно мразеше да ги наскърбява. Вестта за женитбата й с Шоз щеше да ги съкруши. Ако само можеха да го опознаят…
Единственото нещо, което тя искаше на този свят, бе да отведе Шоз в бащиния си дом в Ню Йорк, за да се срещне със семейство Браг и да стане част от него. Това никога не можеше да се случи. Въпреки че не той беше откраднал жребеца на дядо й, в момента Шоз се занимаваше с далавери, а освен това притежаваше криминално досие и беше избягал от затвора. Люси се страхуваше да го попита какво беше извършил в Ню Йорк.
Решиха, че първо ще се върнат в Долината за Роберто. Шоз никога нямаше да изостави момчето. Беше решил да го осинови, сигурен, че ще може да откупи с пари съгласието на Кармен. Люси беше по- скептична, но се надяваше момчето да стане техен син. Тя накара Шоз да пази брака им в тайна, сигурна, че Кармен никога няма да пусне Роберто, ако научи истината.
Чак призори заспа непробудно, уверена в бъдещето, и сънува идилични семейни сцени в ранчо някъде из Централно Мексико. Шоз не свали поглед от нея през цялото време. Беше започнал да вярва, че наистина ще успеят. Люси беше импулсивна и свикнала да прави каквото си иска, но той я познаваше достатъчно добре, за да вярва, че за тях има надежда.
Той не можеше да й осигури нещата, за които тя си мечтаеше, и живота, който й беше отреден по рождение. Дали щеше да се превърне в свадлива и кисела съпруга, след като заслепението й от него изчезнеше? Той трудно си я представяше уседнала в Мексико, но навремето си бе мислил същото и за Долината на смъртта.
След като вече му беше жена, мястото не беше от значение. Връхлетя го мощно и неопределимо чувство. Беше се оженил за нея, защото не беше готов да я освободи. Сега вече нямаше никога да я пусне.
Мисълта го обезпокои, защото не бе изпитвал собственическо чувство към никоя друга жена.
С пукването на зората той се отказа от сън, надяна синята памучна риза и джинсите и тихо излезе от стаята. Върху ризата носеше тънко кожено яке, за да скрие револвера, закрепен към бедрото. По някое време през деня Лопес трябваше да акостира на пристанището и Шоз възнамеряваше да се срещне с него. Оръжието служеше само като предпазна мярка, тъй като той не очакваше усложнения.
Докато се спускаше надолу по широките стълби, по гърба му полазиха мравки. Той надуши предстоящата опасност и забави крачка, защото се уповаваше на инстинктите си твърде много, за да не се вслуша в тях. Шоз не влезе във фоайето, а се прилепи към стената и надникна иззад ъгъла. Помещението беше безлюдно с изключение на рецепцията.
В този ранен час служителят трябваше да е одрямал и със зачервени от безсънието очи след нощната смяна. Вместо това тоя не само беше нащрек, но и не беше от персонала на хотела. Въпреки че не го беше виждал преди, Шоз подуши представителя на закона отдалеко. Нямаше съмнение, че лицето зад тезгяха на рецепцията е таен агент.
Външно Шоз остана невъзмутим, но адреналинът му се вдигна бясно, а под коженото сако тялото му започна обилно да се поти.
Така или иначе, властите бяха информирани.
Той безшумно се изкачи обратно нагоре, пришпорил мисълта си докрай. Кой го надуши — федералните служби или семейство Браг? По-скоро първите, защото фамилията просто не би могла да научи неговите координати в Матаморос. Той влезе тихо в стаята и заключи след себе си. Приближи се до прозореца, оставен отворен заради свежия полъх на бриза, без да се отлепя от стената, за да не го видят и да не стане плячка на някой притаил се стрелец.
Градът тъкмо се събуждаше. Чуваха се крясъците на чайките и подвикванията на рибарите на пристанището. На отсрещната страна на улицата имаше малка закусвалня, от която се разнасяше ухание на силно кафе и пържен бекон. В напречната уличка, разделяща пощата и банката, някой се дръпна назад, за да не го забележат.
Шоз беше сигурен, че това е бащата на Люси, Рейд Браг.
Разсъдъкът му го озари като светкавица. Щом по петите му бяха Брагови, а не федералните, значи търсеха Люси. В случай че бяха наели детектив, които да слухти във фоайето, значи бяха наясно къде се намира тя, тъй като не беше проблем да извлекат подобна информация от който и да е хотелски служител. Шоз беше сигурен, че са пристигнали в града същата сутрин или под прикритието на нощния мрак. В противен случай не би могъл да ги пропусне.
Семейството беше тук първо заради нея. Той оставаше на заден план. Би могъл да я зареже и да побегне сам. Или да я използва като заложница и да я изтъргува срещу свободата си. Според първоначалния план, помисли си мрачно той. Сега вече беше твърде късно за това, защото той нямаше да я изостави.
Как ли го бяха открили в Матаморос и бяха успели да изникнат точно в последния ден от престоя му? Дали не беше станал жертва на предателство? От Лопес може би? Или от някой негов човек? Шоз моментално изключи последната възможност. Тогава кой? Най-вероятно Брагови работеха в сътрудничество с федералните. Хипотезата за това го смрази.
— Ставай!
Люси се събуди стреснато, когато той й подхвърли другия си чифт джинси и риза.
— Облечи ги — нареди й припряно той.
— Какво става? — пребледняла и напълно разбудена го запита тя.
— Обличай се, защото се махаме веднага — каза той, без да я погледне. — Сложи моите дрехи и се постарай косата ти да не се вижда под шапката.
— Мили боже! — възкликна тя, докато се бореше с джинсите му. — Открили са те, нали?
От прозореца той зърна отново баща й с пушка в ръка в малката уличка. Мъжът гледаше право в неговата посока. Шоз беше готов да се закълне, че за един кратък миг погледите им се срещнаха. Когато се извърна към нея, Люси приключваше с последните копчета на ризата.
— Искаш ли да те оставя?
Тя се вкамени и го загледа втренчено.
Той закопча последните копчета вместо нея и напъха ризата в джинсите, придружавайки действията си с ругатни. Люси все още нямаше момчешки вид. Той й даде якето си, за да прикрие бушуващата от вълнение гръд. В неговите дрехи и с набързо прибрана под шапката коса тя приличаше на безполово същество. Оставаха единствено малките, боси нозе, но за тях не можеше да се направи нищо, защото той разполагаше само с един чифт ботуши.
Шоз я сграбчи за рамото с такава сила, че я накара да извика от болка. Ако не беше толкова ангажиран с бягството, сигурно би се размислил защо тя не беше отговорила на краткия му въпрос.
