— Какво… какво искате от мен?
Непознатият я прониза с поглед.
— Цял ден те търся. Всички се притеснихме. Имаш голяма подутина на главата и няколко драскотини.
Реджина почувства облекчение. Макар да не познаваше този човек, тя разбра, че е дошъл да й помогне, а не да й навреди.
— Какво се случи?
Въпросът му я изненада. Тя премигна озадачено.
— Казаха ми, че си скочила от влака. Ръцете и коленете ти са ожулени. — Гласът му бе напрегнат.
Реджина продължаваше да го гледа втренчено.
— Ранена ли си?
Тя не можеше да отговори. Дишането й стана накъсано. Мислите й се объркаха.
Той отново приклекна до нея. Слънцето още не бе излязло от пухеното си покривало, лицето му бе съвсем близо — тъй болезнено съвършено — и Реджина бавно осъзна, че срещу нея стои изключително привлекателен мъж. Тази констатация не я заинтригува особено. Не и сега, когато този човек й задаваше плашещи въпроси, не и сега, когато той взираше напрегнатия си поглед в нея.
— Ранена ли си? — повтори непознатият.
Тя го погледна с празен поглед, от очите й внезапно бликнаха сълзи и замъглиха образа му. Слейд я гледаше въпросително.
Реджина успя да отмести поглед от него и го насочи към безкрайните железопътни релси, които прорязваха заоблените хълмове и се губеха в далечината. Цялото й тяло трепереше.
Слейд си наложи да смекчи тона си.
— Имаш ли нужда от лекар?
Още един влудяващ въпрос. Този мъж не само я изпитваше, той я притискаше в ъгъла, затваряше я в някакъв капан, а това никак не й харесваше. Искаше й се да гледа където и да е другаде, само не и в тъмните му очи, но беше безпомощна да откъсне погледа си от него. Не искаше да отговаря на объркващите му въпроси.
— Не знам. — Тя се поколеба. — Мисля, че не е необходимо.
— Какво означава това, „мисля, че не е необходимо“?
— Стига! Моля ви, спрете! — извика отчаяна тя.
Ръцете му се сключиха около раменете й в желязна, но не и болезнена хватка.
— Това не е първокласно частно училище за млади дами! Не е и лондонско парти! Това е жестокият реален свят! Твоят влак влезе в града и докара тълпа истерични хора, около половин дузина ранени, включително и една жена, а ти не беше там! Десетина човека са те видели да скачаш и да се приземяваш тежко. Ако не искаш да ми кажеш какво се е случило, можеш да разкажеш на шерифа или на лекаря, когато стигнем в Темпълтън.
— Не знам какво се е случило! — извика в отговор Реджина. А после, когато осъзна какво е изрекла, думите й я ужасиха, защото проумя, че това е самата истина.
Слейд я гледаше невярващо.
Тя простена, ужасена от собственото си откритие.
— Какво каза?
— Не знам — прошепна Реджина, после затвори очи и впи пръсти в твърдата почва под себе си. Не знаеше. Не знаеше нищо за никакъв влак и за никакъв обир, не знаеше защо ръкавиците й са разкъсани, а ръцете — охлузени и нямаше представа защо се намира сама насред някаква обширна и пуста местност.
— Не си спомняш какво се е случило?
Реджина още не се осмеляваше да отвори очи. Изпаднала бе в ужасна ситуация, но не се осмеляваше да го признае дори пред себе си. Затова продължаваше просто да седи и да се опитва да не чува думите на този непознат мъж и изобщо да не разсъждава.
— По дяволите, Елизабет — изръмжа раздразнен Слейд. — Наистина ли не си спомняш какво се е случило?
На нея й се искаше да крещи. Знаеше, че Слейд отново е приклекнал до нея, знаеше също, че няма да я остави сама и че ще продължава да й задава въпроси, докато разкрие цялата ужасяваща истина. Реджина отвори очи. В този момент ненавиждаше този мъж.
— Не! А сега се махайте! Моля ви, оставете ме на мира!
Внезапно той се изправи на крака и се наведе над нея. Слънцето се бе изплъзнало от перестите облаци и тялото му хвърляше дълга безформена сянка върху земната повърхност.
— Може би така е по-добре. Може да е за добро, че не си спомняш какво се е случило.
— Не си спомням абсолютно нищо — промълви отчаяно тя.
— Какво?
— Вие ме нарекохте Елизабет.
Очите му бяха черни, огромни, невярващи.
— Аз така ли се казвам?
Слейд бе напълно неподвижен.
— Елизабет ли се казвам?
— Загубила си паметта си?
Тъмните му очи я гледаха изумено. Реджина притисна лицето си с ръце. Пулсациите на тила й ставаха все по-чести. Заедно с тях нарастваше усещането й за безпомощност, объркване и отчаяние. Това чувство беше съкрушително. Истината бе неопровержима. Съзнанието й представляваше празен екран. Не знаеше какво се с случило, а най-лошото беше, че нямаше представа коя е — не знаеше дори собственото си име.
— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.
Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.
— Моля ви! Елизабет ли се казвам?
Слейд не й отговори.
Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.
— Елизабет ли се казвам?
Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.
— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.
— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!
— Нищо ли не си спомняш?
Реджина клатеше глава като обезумяла.
— Дори жената, която те е придружавала?
— Не!
— Не си ли спомняш, че си била на влака?
— Не!
Той се поколеба.
— А Джеймс? И него ли не помниш?
— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.
Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й.
