Слейд я пронизваше с блестящите си очи.
— Да не би да ревнуваш? — Реджина бе изумена. Бе се изплашила, че Слейд преследва истината, че се е усъмнил в нея, както и тя самата се съмняваше. Но той просто я ревнуваше от Едуард!
Той не й отговори.
Сърцето й препускаше с шеметна скорост. Слейд я ревнуваше, задето бе прекарала деня с брат му! Почувства се приятно изненадана и развълнувана. Без значение какво говореше или вършеше, Слейд не беше безразличен към нея, защото в противен случай нямаше да я ревнува. Но не искаше той да ревнува. Не искаше да вижда непоносимата болка в тъмните му очи.
— Имах нужда от някои неща. Това е всичко. Наистина, Слейд. — Тя докосна колебливо голото му рамо. Пръстите й се натъкнаха на напрегнати мускули и опънати до скъсване сухожилия. — Едуард просто ме придружи.
— Обзалагам се, че е така. — Погледът му се спусна към нейната ръка, твърде бяла и бледа на фона на загорялата му от слънцето кожа и натрапчиво крехка в сравнение с грубата мъжка сила, която бликаше от цялото му същество.
Той вдигна поглед. Очите им се срещнаха.
— Опитваш се да ме излъжеш — каза меко той. — Това не ми харесва. Никак не ми харесва.
— Не! Не е вярно!
— Кажи ми истината! — Преди Реджина да има време да се осъзнае, той сключи здраво ръце около талията й и напълно я обездвижи. — Той целуна ли те? Защото, ако го е направил, може и да го убия! Или ще го убия, или ще постъпя като истински благородник и ще ви оставя да живеете щастливо.
Реджина се гърчеше, болезнено пронизана от острия му безпощаден поглед.
— Слейд, ние сме сгодени. — Гласът й беше напрегнат, отчаян, в тон с чувствата, които бликаха от неговия поглед. — За мен това не е само празно обещание. Моята дума не е празно обещание. Никога няма да целуна друг мъж. Никога! Никога няма да те предам.
Той се взираше сляпо в нея.
— А иска ли ти се да го направиш?
Реджина трябваше да стисне здраво устните си, за да сдържи думите, които упорито напираха на езика й. Искаше й се да му каже истината, цялата истина. Искаше й се да му признае, че се бои, че има ужасни подозрения, че в действителност не е тази, за която я мислят, че в багажа й няма булчинска рокля и че е трябвало да отиде до града, за да си осигури тоалет за тяхната сватба. Искаше да му каже и още неща, още много неща. Едва се сдържаше да не му признае, че е влюбена в него самия, а не в очарователния му брат.
— Не, Слейд — пророни тихо тя. Боеше се от огромните му длани, които притискаха здраво талията й, боеше се от неудържимата му мъжка сила. В последен, отчаян прилив на смелост тя вдигна влажните си длани и обгърна нежно лицето му. — Не искам Едуард, никога не съм си го и помисляла. Искам само теб.
Тишината се проточи. Лицето му изгаряше дланите й. Очите му се разшириха. Реджина дочуваше бесните пулсации на сърцето му толкова ясно и отчетливо, колкото и тези на своето. И двамата бяха напрегнати и бездиханни. Ако някога изобщо този мъж щеше да я целуне, то това бе сега. Реджина едва понасяше това мъчително очакване. И тогава Слейд се отдръпна от нея, а от устните му се изтръгна накъсан дъх.
— Аз съм негодник. Прости ми. Наистина те ревнувах.
Реджина почувства шеметна вълна на облекчение да залива цялото й същество. Но тя бе последвана от разочарование. Лицето й пламна. Като последната глупачка тя се бе хвърлила право в ръцете му, а той не отвърна на поканата й.
— Слейд?
— Прощавай. — Лицето му беше мрачно. — Мога да разчитам на твоята вярност и преданост, нали?
— Да — извика тя. — Да!
Изражението му сякаш просветля.
— Не мога да ти опиша колко копнеех да чуя това от теб. — Той пъхна колебливо ръце в джобовете на панталоните си, сякаш не смееше да им се довери. — Не мога да ти опиша.
Как й се искаше да излее всичките чувства, които бушуваха в наранената й душа! Но гордостта, а донякъде и страхът й я възпряха да го стори. Има някои истини, които трябва да останат завинаги скътани в най-потайните кътчета на човешката душа.
— Аз съм ти предана, Слейд. Завинаги!
Той се отдръпна от нея.
— Но дали ще бъдеш все така предана към мен, когато си възвърнеш паметта?
Реджина простена болезнено. Призрачната фигура на Джеймс отново заставаше между тях. За миг й се стори, че почти е в състояние да различи силуета му.
Слейд се усмихна горчиво. Погледът му се плъзна напрегнато по чертите на лицето й, сякаш искаше да проникне отвъд завесата на изгубените й спомени.
— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.
— Може би никога няма да си спомня — прошепна тя, но беше твърде късно. Слейд вече се бе отдалечил в мъглата в безмълвните сенки на нощта.
Едуард шпионираше.
В прикритието на неосветената трапезария той напрегнато се вслушваше и вглеждаше в двата силуета отвън. Когато разговорът се насочи към него, той се намръщи.
Трябваше много да внимава никога повече да не флиртува с нея. Отношението му към Реджина беше безобидно, не влагаше нищо в думите и действията си, но Слейд нямаше как да знае това. Досега не беше предполагал, че Слейд е толкова дълбоко хлътнал и ще ревнува, задето е придружил годеницата му до града и двамата са прекараш заедно деня. Но дори и да беше подозирал, че брат му ще позеленее от гняв, нямаше как да й откаже помощта си в такъв труден за нея момент.
Едуард видя как Слейд се оттегли и поклати неодобрително глава. Беше чул всяка думичка от разговора. Какво ли му ставаше на Слейд? Реджина стоеше сама сред тъмните сенки на нощта и безнадеждно се взираше след своя годеник. Слейд трябваше да я целуне, да й даде доказателство за любовта си. Тя очакваше той да стори точно това. Момичето беше влюбено в него; това поне бе очевидно. Едуард се запита дали не е наложително да се намеси, но реши да остави нещата да се развият по естествените закони на природата.
Тя се обърна и безшумно потъна в сумрака на своята стая. Едуард извади от джоба си някакъв книжен пакет и безмълвно го разкъса на парчета. Миг по-късно хартията пламна в ръцете му, а той вдиша дълбоко аромата на дим и впери поглед в гъстите кълба нощна мъгла, които уверено се спускаха над потъналия в мрак двор.
Щеше да бъде по-добре, ако Реджина му бе разкрила истината. Но тя не го направи. Не посмя да разкрие пред Слейд, защо двамата с брат му бяха заминали спешно за града. Не за пръв път Едуард се запита дали тя наистина имаше амнезия, дали не знаеше цялата истина. До тази сутрин той твърдо вярваше, че тази жена страда от загуба на паметта. Сега вече не беше чак толкова сигурен; в действителност, струваше му се, че истината е съвсем различна. Но това беше без значение. Едуард вече бе взел своето решение.
Надяваше се, че постъпва правилно, като премълчава истината. Не той трябваше да бъде този, който да разкрие, че тази жена не е Елизабет Сейнт Клер.
От самото начало в главата му се навъртаха известни съмнения. Джеймс и Слейд никога не бяха харесвали еднакъв тип жени. И все пак тогава той пренебрегна съмненията си. От очите му не убягнаха първите искри, които припламнаха между Елизабет и Слейд. Мигновеното привличане, което възникна между двама им, мигновено задълбочи подозренията му.
Съвсем случайно, два дни след влаковия обир Едуард се озова в Темпълтън — по същото време, когато Брет Д’Аршан издирваше изчезналата си племенница. Темпълтън беше малък град, така че заможният чужденец, който се затвори за продължителен разговор с шерифа, незабавно стана обект на
