2
В Темпълтън имаше само един хотел и той се намираше на главната улица — „Мейн Стрийт“, въпреки че единственият ресторант в града също предлагаше стаи под наем. Хотелът — нова тухлена постройка с гръб към улицата — беше в съседство с ресторанта. Никоя от сградите нямаше име. Обикновените табели с надписи „Хотел“ и „Ресторант“ очевидно бяха достатъчни както за собствениците, така и за клиентите.
Един-единствен дъб хвърляше сянка в южната част на града. По улиците вместо тротоар имаше дъсчена пътека и липсваше всякакво осветление. Главната улица беше широка и прашна. Железопътната линия се простираше успоредно през един квартал разстояние от нея, от същата страна на пресъхналата река Салинас.
От другата страна на хотела имаше малка хлебопекарна и кафене. В търговската част на града имаше също малък универсален магазин, месарница, офис на „Уест Кост Ланд Къмпани“, бръснарница и няколко други ателиета за търговия на дребно. Повечето от сградите бяха дървени и съвсем нови. Между тях бяха пръснати големи участъци свободна земя. Целият град се състоеше от около две дузини къщички.
Слейд обясни на Реджина, че преди две години тук избухнал пожар, който унищожил почти цялата централна част на града. По онова време Темпълтън вече бил изживял своя кратък разцвет. С настъпването на ерата на железниците градът се оживил и бил надушен от проницателни предприемачи, които изкупили самобитните мексикански ранчо и си ги разпределили помежду си. След пожара обаче повечето от собствениците предпочели да се преместят другаде, вместо да строят отново. В момента Темпълтън се приличаше лениво на жаркото калифорнийско слънце, притихнал и призрачно пуст.
Градът обаче имаше своето очарование. Обгърнат от необятни хълмове и прозрачно синьо небе, осеяно с пухкави облаци, Темпълтън олицетворяваше красотата, магията и необятността на калифорнийския пейзаж.
Реджина стоеше безмълвна и неподвижна посред хотелската си стая. Слейд бе излязъл само преди миг, за да търси градския лекар.
Реджина не искаше да остава сама. Трепереше. Плашеше се от самотата. Присъствието на Слейд й носеше успокоение; сега бе обгърната от празнота. И от тревога. Чувстваше се непоносимо самотна в хотелската стая, непозната за самата себе си.
Как само копнееше за присъствието на Слейд, сякаш й беше стар приятел. А бяха само бегли познати. През онзи един час, в който пътуваха с коня към града, не бяха задълбочили познанството си. След като той й призна, че Джеймс е мъртъв, двамата продължиха по пътя си в пълна тишина. Реджина ясно долавяше скръбта му. Знаеше, че няма право да се намесва в такива дълбоки чувства. Но сърцето я болеше за него.
Внезапно тя се втурна и спусна резето на входната врата. Нервите й бяха разклатени и заключената врата й действаше успокоително. Реджина се обърна и огледа хотелската стая. В единия ъгъл бяха струпани пет огромни куфара. Най-горният от тях беше отворен. Ако разполагаше с камериерка, би предположила, че някои е разопаковал багажа й. Но тя нямаше камериерка, така че й оставаше да мисли само най-лошото — че някой се е ровил в нещата й.
Реджина се разтрепери отново. Каква причина би имал някой да бърника в личните й вещи? Тези куфари бяха нейна собственост. Макар да нямаше и най-бегла представа, какво се съдържа в тях, тя имаше чувството, че е станала жертва на насилие. Но най-важното в момента беше дали изобщо ще успее да разпознае нещата си. Дали паметта отново щеше да й изневери, или най-сетне ще си спомни коя е?
Сама в хотелската си стая, в момента Реджина изпитваше отчаяно желание да опознае себе си. Но се страхуваше. Страхуваше се, че ще погледне в куфарите и за пореден път ще се натъкне на празна дупка в съзнанието си. Реджина не се помръдна.
Вместо това погледът й обходи стаята. Беше малка и неугледна. Стените бяха покрити с приятни розови тапети, които обаче се нуждаеха от солидно почистване. Имаше също старо бюро, разнебитен гардероб и два тапицирани стола, които не се връзваха с останалата част от мебелировката. Леглото представляваше тясна кушетка с тънък дюшек, а на пода беше проснат ръчно тъкан килим, който очевидно бе видял безброй посетители. Но Реджина се удивяваше не от стаята, а от собственото си отношение към обстановката. Явно този хотел не отговаряше на изискания й вкус. Значи Елизабет Сейнт Клер бе свикнала с по-добри условия на живот.
И тогава погледът й попадна на огледалото. Тя се втурна нетърпеливо към него. Подутият глезен я заболя силно, но Реджина не му обърна внимание. Тя спря пред отражението си в огледалото и премигна удивено. Надеждите й рухнаха. Отсреща я гледаше бледото изплашено лице на една непозната, в което нямаше нищо близко и свое.
Реджина преглътна сълзите си и се вкопчи в ръба на бюрото, за да се задържи права. Разочарованието я сломи. Огорчението замайваше съзнанието й. Тя си пое няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, докато подът спря да се върти пред очите й.
Най-сетне Реджина превъзмогна усещането, че се намира на кораб в морето. Светът придоби нормалните си форми и очертания. Все още вкопчена здраво в бюрото, тя впери поглед в отражението си в огледалото, както една жена би изучавала своя непозната съперница. Лицето и дрехите й бяха покрити с прах и мръсотия, но Реджина почти не ги забеляза. Косата й бе разпиляна свободно по раменете й, както я бе описал Слейд, имаше наситеноруса окраска с медни оттенъци. Беше доста необикновен цвят. Младата жена вече разбираше възхищението, което бе доловила в погледа и думите на Слейд, но не изпитваше същото удоволствие от очевидния му интерес.
Тя разгледа напрегнато лицето си. Беше овално и нежно, с високи скули. Устните й бяха плътни и наситенорозови, тенът й — блед, но под натрупания прахоляк прозираше златист загар. Очите й бяха светлокафяви, кехлибарени, миглите й — дълги и тъмни. Това придаваше известен драматизъм на външността й.
Втренчена в напълно непознатото лице, което я гледаше от огледалото, Реджина можеше само да се надава, че това е просто кошмарен сън. Тя докосна неуверено лицето си, за да се убеди, че това наистина се случва и че тази абсурдна ситуация не е само страховит кошмар. Беше самата реалност. Пръстите й докоснаха собствената й гладка кожа, подът под краката й беше стабилен и твърд и пространството около нея определено беше триизмерно.
Внезапно в съзнанието й нахлу неканена натрапчива мисъл. Тя беше скочила от влак. Пулсът й се ускори. Все още не можеше да си спомни, а безуспешните опити й причиняваха единствено адско главоболие. Сега, докато се взираше в собственото си огледално отражение, Реджина можеше да проумее защо й се е наложило да скочи в движение от влака. Отсреща я гледаше изключително красива жена, жена, която би могла да вдъхнови бандитите за нещо повече от обикновен обир.
Какво ли се бе случило? В съзнанието й отекна ужасяващ пистолетен изстрел и тилът й бе пронизан от болка. Тя притисна ушите си с ръка. Един безкраен миг Реджина остана така — притихнала, изплашена, неподвижна. Внезапно тя се втурна към прозореца и погледна надолу към „Мейн стрийт“. Улицата беше напълно пуста с изключение на две мулета, които теглеха препълнена каруца. Реджина дръпна прозореца, който изскърца и се отвори неохотно. Топъл бриз докосна нежно влажното й от пот лице. Тя се вслушваше напрегнато за нов пистолетен изстрел, докато пред погледа й изскочи невръстно момче на колело, завързало пъстър балон на седалката си. До слуха й достигаше само кучешки лай, воят на вятъра и мъжки смях от ресторанта отдолу.
Реджина бавно осъзна, че никакъв изстрел не бе отеквал в смълчаното градче. И все пак звукът й се бе сторил толкова реален. Дали не беше проехтял някъде от заличената й памет?
Бездиханна и скована, Реджина потъна в меката тапицерия на шарения стол. В продължение на няколко минути не се опита нито да мисли, нито да се движи. Не се осмеляваше да мисли. А когато най- сетне мислите пробиха стената на съзнанието й, тя бе изненадана да открие, че мисли за Слейд.
Против волята си Реджина насочи поглед към струпаните в ъгъла куфари. Не се осмеляваше да се приближи към тях. Все пак знаеше, че трябва да го направи. Току-що някакъв спомен бе проблясвал в съзнанието й, вече беше сигурна в това. Дали не бе причинен от отражението на лика й в огледалото? И ако
