26
Тя се облече с невероятно старание.
Повдигна яркорозовите дипли на роклята си и бавно плъзна ефирната материя на копринените си чорапи — прозрачни и бели — по дългите си и грациозни крака. После внимателно намести съблазнителните жартиери, поръбени с бяла дантела и обсипани с розови пъпки. Накрая плъзна одобрително длани по сочните си бедра и спусна роклята надолу.
Елизабет Сейнт Клер се обърна и критично погледна отражението си в огледалото.
Устните й се разтегнаха в усмивка. Кръвта й винаги кипеше при мисълта за прелъстяване. И макар днес това да беше само желана възможност на хоризонта, не можеше да остане безразлична към отправеното предизвикателство.
Беше ослепително красива и напълно го съзнаваше. Доволна от себе си, тя се усмихна на образа си в огледалото. Слейд Деланза не можеше да остане безразличен към нейния чар. Никой мъж не оставаше безразличен.
Елизабет внимателно нагласи розово-червената филцова шапка на главата си, грабна изисканите ръкавици, които идеално пасваха на тоалета й, и напусна хотелската стая. Пиколото в преддверието незабавно й поръча карета. Елизабет нареди на кочияша да я откара до сградата на „Фелдкрест“, на ъгъла на „Ван Нес“ и „Еди стрийт“.
Тя се облегна удобно на износената кожена седалка и плъзна ръце по заобления си корем. Жалко, че трябваше да се стигне дотук. Ако не беше забременяла, нямаше да има нужда да се омъжва. Елизабет въздъхна. Не можеше да съжалява за начина си на живот през последната година — или по-точно, през последните години.
Баща й я изпрати в частно училище в Лондон още когато беше тринайсетгодишна. Споменът за онези събития извика усмивка на устните й. Свариха я в конюшнята с набитото ирландско момче, което се грижеше за конете. Двамата бяха увлечени в занимания, които нямаха нищо общо с конете, но бяха твърде близки до язденето.
Кевин не беше нито първият, нито последният й любовник. Но независимо от това тя му бе отредила свидно място в спомените си, защото беше пряко отговорен за нейното изпращане в онова богаташко училище. Откакто се помнеше, Елизабет ненавиждаше скучния провинциален живот в малкото градче Сан Луис Обиспо. Възможността да я изпратят в Лондон мигновено я бе изпълнила с трепетно вълнение.
Елитната частна академия за млади дами съвсем не беше по вкуса на Елизабет. Тя бързо се научи да се измъква тайно през нощта. Винаги беше изглеждала по-голяма за годините си и за кратко време се превърна в неразделна част от вълнуващия нощен живот на Лондон.
Разбира се, през деня продължаваше усърдно да се преструва на благоприлична млада дама. Когато за кратко се връщаше у дома, не предизвикваше и капчица съмнение в очите на роднините си, че животът в академията не я е променил издъно. Обстоятелствата я принудиха дори да се сгоди. Когато за пръв път срещна Джеймс Деланза, Елизабет реши, че той е достатъчно приличен съпруг, макар да беше малко отегчителен. Все пак беше изключително привлекателен мъж и несъмнено първите няколко години от брака им можеха да бъдат съвсем задоволителни.
А миналото лято издъхна баща й. Елизабет съжаляваше за смъртта му, защото беше искрено привързана към Джордж, но трябваше да си признае, че той не би могъл да намери по-подходящ момент да я остави сама. Защото след неговата смърт цялото му състояние преминаваше в нейни ръце и вече не беше нужно да чака до брака си, за да получи своето наследство.
И понеже не беше глупачка, Елизабет продължи добре обмисления си маскарад. Лятото прекара в Сан Луис Обиспо, привидно потънала в скръб по баща си, а Джеймс идваше да я утешава всеки уикенд. За съжаление неговата представа за утешаване беше твърде различна от нейната. Когато наближи началото на последната й учебна година, тя с готовност се върна в Лондон. Но така и не стъпи повече в онова училище. Установи се в прилична градска къща и подхвана начин на живот, който успешно подражаваше на маниера на английската аристокрация, в чиито кръгове се движеше.
Би останала в Лондон неограничено дълго време, въпреки предстоящата си женитба, ако едно разтърсващо събитие не бе преобърнало коренно живота й. Този път, за пръв път в живота си, Елизабет се озова в положението на отблъсната и изоставена, и то по най-хладнокръвния и безмилостен начин. По онова време любовникът й беше властен и изключително красив английски граф, в когото беше влюбена дотолкова, доколкото беше възможно за жена с нейния нрав и начин на живот. Елизабет не обичаше да се чувства отблъсната и постъпката му неизбежно предизвика смут и несдържан гняв в душата й. Дори се опита да го привлече отново към себе си, но всичките й усилия останаха безуспешни. Той не само че скъса окончателно с нея, но има наглостта да й каже, че смята да сключва брак — и най-важното, че искрено обича годеницата си.
Елизабет побърза да се върне в Америка. В края на май, веднага след пристигането си в Сан Луис Обиспо, тя изпрати на Джеймс известие, че прекратява петгодишния им годеж. Доведената й майка се омъжваше повторно и противно на всякакви правила за любезно поведение Елизабет си нае едно малко имение и огромен персонал, което несъмнено щеше да накара Сюзън да позеленее от завист. Скоро си намери и нов любовник, но така и не успя да изтрие от съзнанието си образа на английския граф.
Когато разбра, че е бременна в третия месец, Елизабет с мъка осъзна, че не може да живее повече по този начин и че незабавно трябва да намери изход от ситуацията. Едно нещо беше да се преструва на благоприлична дама и същевременно да прави каквото си иска, и съвсем друго — да се окаже в положение на бременна и неомъжена жена. Любовникът й обаче беше женен — в противен случай щеше да го принуди да сключат брак. И понеже не разполагаше с никакво време за действие, Елизабет реши да поднови връзката си със семейство Деланза.
Смъртта на Джеймс Деланза беше благоприятно обстоятелство в тази насока. Той не прие добре новината за прекратяването на техния годеж. Понеже беше експерт по отношение на мъжете, Елизабет подозираше, че Джеймс е бил безумно влюбен в нея, но тя го смачка като досадно насекомо, както английският граф бе разбил нейното сърце. В крайна сметка бе разкрила твърде много за самата себе си. Ако Джеймс бе оживял в онова наводнение, би било невъзможно да се сдобри с него сега.
Рик обаче имаше още двама сина. Елизабет не смяташе за необходимо дори да се замисля за втория. Макар да беше богата наследница, на нея дори и през ум не й минаваше да се омъжи за Едуард, който нямаше абсолютно нищо — дори и смътна надежда един ден да наследи Мирамар. Но беше сигурна, че Рик с удоволствие ще се съгласи на съюз между по-големия си син и нея. Открай време тя живееше с мисълта, че Мирамар се нуждае от нейното наследство. През изминалите два месеца нещата не биха могли да се променят драстично. А досега в Мирамар би трябвало да са преодолели смъртта на Джеймс. В крайна сметка едва ли би могла да избере по-подходящ момент за атака.
Елизабет се усмихна. Извинението й за това посещение при Слейд щеше да бъде поднасянето на нейните съболезнования за смъртта на брат му — колкото и пресрочени да бяха те. Той мигновено щеше да стане подвластен на чара й, а тя щеше да се възползва от ситуацията с всички възможни средства. А ако все още беше разстроен от смъртта на брат си, щеше да го утеши така, както Джеймс никога не я бе утешавал. И щеше да действа много бързо.
Реджина долавяше как ударите на сърцето й пулсират болезнено в ушите. Тази сутрин се чувстваше отпаднала. Файтонът спря, но тя дори не понечи да слезе от каретата. Кочияшът се извърна да я погледне.
— Мадам, стигнахме. Това е сградата на „Фелдкрест“. Дължите ми дванайсет цента.
— Да, да — сепна се рязко Реджина. Тя се разплати с кочияша и се смъкна тежко на тротоара. Не й се влизаше в сградата.
Слейд така и не се върна предната вечер. Тя не заспа ни за миг. През цялата нощ плака, докато не й останаха сълзи, защото виждаше как бракът й се руши пред очите й. През изминалите няколко дни, докато
