— Но за нея помниш всичко, Нилс. Не се измъчвай наистина, не се погубвай с мен!
— Омръзнал ли съм ти?
— Дори и това не знаем! А-ха, да си омръзнем и: хайде по реда на номерата в анабиотичната камера!
— Май доста се карахме, а?
— Е, не! Повече по служебни работи.
— Но ни беше приятно да се любим, или на теб не?
— Беше. Като няма друг — отвърна тя с жестокото си спокойствие.
— Опита ли вече с някого от нашите правнуци?
— Не съм. Малко лигави са ми днешните мъже; изнежени. Пък и самата още не мога да се събудя.
Той рязко се надигна — от болката в тила и от раздразнението, защото неочаквано бе я пожелал. За пръв път, откакто напуснаха звездолета. Може би заради несъбудеността й или защото сега изглеждаше по-недостъпна отвсякога. Сграбчи я за раменете, заби пръсти в тях, но я отдалечи от себе си. Видя уморено строгите гънки около устните й, изпръхналата кожа на челото, тънките сухи обръчи около шията, нежното сиво на слепоочията. Парна го присмехулно-веселият пламък в зениците й — тя бе отгатнала състоянието му.
— Не мислиш ли, че може и да не е от промяната, от стреса, а просто от възрастта? За събуждането ти става дума.
Лида прие удара спокойно, както всичките му удари досега, с изключение на оня, физическия.
— Така е, стара съм вече за теб. На тази възраст мъжът и жената не са връстници, аз съм старата. И не ме щади, знаеш, че мразя да ме съжаляват.
Той разтърси раменете й:
— Ей, ако бяхме на звездолета, щяхме ли да разговаряме така?
— Щяхме да лежим в камерата като замразени риби или да се прозяваме пред екраните. И да мечтаем за Земята.
— В това ли се състоеше целият ни полет?
— Е, кой знае какво велико нещо не сме извършили. Сондите им ходят сега до Барнард три пъти по- бързо. И правят всичко автоматично.
Какво искаше тази безмилостна жена — да им отнеме и бледия ореол на героите-жертви? Да тръгнеш с най-примитивния звездолет, който се ускоряваше в определени интервали с насочени атомни взривове, така че не знаеш дали след поредното ускорение ще си жив да се отвържеш от коланите, или ще си се превърнал в междузвезден прах! Двайсет атомни бомби да гръмнеш зад гърба си, двайсет пъти да преживееш предварително своята смърт! Да я преживяваш още при всяко замразяване в анабиотичната камера, защото и от нея никой не ти гарантираше излизането! И всичко това — съзнавайки отлично, че само след някое и друго десетилетие ще са създадени по-бързи и по-безопасни звездолети, а единственият смисъл на експедицията ви се състои в това, да бъде първа. Защото историята отказва да чака и не търпи прескачания на етапите си. Да тръгнеш с мисълта, че дори и да оцелееш, няма истинско връщане, защото след разликата във времето Слънчевата система ще бъде за теб един вече по-чужд свят от звездната система на Барнард!…
Нилс поривисто я дръпна към себе си, заби нос с топлата извивка на шията й.
— Ние сме мъртви, Лида, разбираш ли, отдавна сме мъртви! Още тогава ни погребаха. С музика и речи. То не беше изпращане, беше си истинско погребение. Зина го усети, затова се и отказа. Тя знаеше, че за мъртвите няма връщане.
Лида полека отмахна брадата му, която бе закрила половината й лице. Поглади я, спря за миг, сякаш обмисляше ползата от жеста си, после внимателно продължи да я милва.
— Не е вярно. Ние погребахме тях, Нилс. За нас изгледите да се върнем бяха реални, но за тях надеждата да ни дочакат не съществуваше.
— Мъртви сме, Лида, мумии, музейни чучела!
— Ти не си, теб те дочакаха. И вече си й простил.
— Лошо е, че не разрешаваха да си имаме дете!
Тя престана да милва брадата му. Устата й се втвърди, сви се, за да преглътне нещо. Но той и не очакваше думи от нея, заслушан в себе си, където волята му се размърдваше в неясно, безпосочно движение, топло и душно като извивката на шията й. Предпазливо се отдалечи от нея, изправи се. Лида приседна на петите си. Той дълго оглажда измачканата си куртка, мъчейки се да подчини онова движение в себе си. Когато срещна очите й, те му се сториха мъртви.
— Отиваш ли?
— Не там, където ме пращаш. Първо ще махна брадата, после ще питам в Центъра кога излита следващият звездолет. Дано има място.
— Нилс — спря го въпросът й вече на пътечката. — Само за себе си ли ще питаш?
Той издуха космите от устните си.
— Не, само за теб. И ще чакам да видя дали ще избереш Нилс Вергов за партньор.
Второто й подвикване го спря на разклона на алеята.
— Нилс, одеве исках да ти кажа, но ти ме прекъсна. Не сме мъртви, Нилс, ние просто не сме престанали да летим. Това е, което все не можехме да проумеем.
И тя вдигна палеца на дясната си ръка — астро-пилотския знак, с който си събщаваха, че уредите са в ред, че всичко в твоя сектор е спокойно. Но оня неин беззвучен изблик на радостта — много рядък, затова и винаги чаровно изненадващ — бе взривил вече бледото спокойствие на лицето й.
Той също вдигна палеца си.
Информация за текста
© 1979 Любен Дилов
Сканиране и разпознаване: Мандор, 2001
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1292]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:31
