Приказка за глупавите и за техния цар

И всички били доволни от неговите отговори и щастливи, че има между тях човек, който да ги избавя от затрудненията. Веднъж Гуньо Големоглави дори живота им спасил. Когато един ден покрай тяхната държава профучал автомобил, те така се изплашили, че се разбягали като зайци право към гората, където били вълците. Отгде да знаят горките, че през това време умните ставали още по-умни, та били измислили вече и автомобила. Но Гуньо Големоглави им изревал с цяло гърло:

— Стойте бе, страхливци! Върнете се!

Те се върнали и го попитали разтреперани:

— Ама какво е това бе, Гуньо? Много страшно беше!

— Глупаци — викнал им той. — Не видяхте ли, че това е едно нещо, пък друго нещо го е подгонило, та е хукнало да бяга като вас.

Но ето че и за тях настъпили тежки времена. Наближавала зимата. Студеният вятър шетал свободно из паянтовите им колиби, а бурите направо ги отнасяли. Вълците ставали все по-стръвни и по-гладни. Идвали всяка нощ, изяждали навързаните овце, а на другата вечер глупавите им връзвали нови и така… докато им останали десетина от най-мършавите шилета. Все по-труден им ставал животът и те трябвало отново да се замислят как да се избавят от бедите. А Гуньо изведнъж престанал да им дава съвети. Омръзнало му било. Пък и за него не било лека работа да си напряга мозъка. Предпочитал да намери нещо да излапа, а сетне да легне в колибата си, защото голямата му глава имала нужда и от повече сън. След като цяла седмица се карали какво да предприемат, глупавите изведнъж се сетили:

— Ще го направим цар. Може ли една държава без цар! Умните може да се смятат за умни, като свалиха царете си и почнаха сами да се управляват, но това показва само, че са по-глупави и от нас. Колко по-лесно и по-приятно е един да мисли за всички и да им нарежда какво да правят. А пък нашият Гуньо с тая глава може да мисли заради всички ни.

Отишли при Гуньо Големоглави и му предложили да го направят техен цар. А Гуньо всъщност това и чакал, защото отдавна чувствал, че с тая глава е роден само за цар.

— Но как да стане тая работа — объркали се те, — като не знаем как се прави цар?

— Ще изберете — наредил им той — най-тлъстата овца и ще ми я заколите да я изям самичък. И тогава ще стана ваш цар.

Това било единственото му условие, защото в момента бил страшно гладен.

— Ами как да я изберем — попитали го. — Останаха ни само мършави шилета.

— Ще изкопаете един широк ров — посъветвал ги той. — И ще подгоните шилетата да го прескочат. Което падне вътре, значи е най-тежкото.

Изпълнили те неговото нареждане и едно от шилетата наистина паднало в трапа. То, горкото, разбира се, било най-слабичкото. Нямало сили да прескочи дори трапа, защото било метиляво. Страдало от оная овча болест, която може да се познае и по това, че от муцуната му потекла пяна. Но Гуньо бил доволен.

— Видяхте ли — казал им той. — Толкова е тлъсто, че от носа му почна да тече мас!

Опекли болното шиле, украсили го с цветя и го поднесли на новоизбрания си цар. Много им се искало да му направят и златна корона, но в цялото им царство нямало толкова злато, че да изковат корона за такава голяма глава.

Нахвърлил се Гуньо върху шилето, а другите наклякали около него, гледали с умиление как месото изчезвало на едри мръвки в лакомата му уста и викали възторжено:

— Урааа, да живее цар Гуньо Големоглави Първи!

Като се наситил, Гуньо подхвърлил кокалите на своите поданици и се изтегнал на земята. След царското ядене поискал да му дръпне и един царски сън. Но не щеш ли, на близкото дърво кацнала някаква свадлива сврака и шумно закрещяла. Надигнал се цар Гуньо, решил да покаже своята власт. Извикал строго:

— Сврако, ела тук!

Свраката обаче хич и не мислела да се подчинява на такъв цар. Разгневил се той, загдето тя давала лош пример на поданиците му, и се покатерил на дървото. А свраката го гледала ту с едното си око, ту с другото, бъбрела нещо на сврачия си език и присмехулно въртяла дългата си опашка. Достигнал я той, протегнал ръка да я хване, но свраката отлетяла.

— Хей! — възкликнал цар Гуньо. — Щом ти, дето ядеш по една шепа зрънца, можеш да летиш, какво остава за мене, дето мога да налапам цяла баница заедно с тавата.

Разперил ръце и се хвърлил подире й. Но вместо да полети, тежката му глава се устремила към земята, тупнала в пръстта и се разцепила като любеница.

Разплакали се поданиците му, завайкали се какво ще правят без цар. А Гуньо — от сътресението на мозъка, от що ли — преди да издъхне, изведнъж им заговорил по съвсем друг начин:

— Братя мои — рекъл им. — Върнете се при умните, защото иначе ще измрете от глад или ще ви изядат вълците. Измийте се, изчистете си дрехите и се върнете един по един, незабелязано. Умните сигурно вече са ни забравили. Но за да не ви познаят, старайте се по-малко да приказвате.

Казал го и склопил очи. Поплакали си още глупавите за своя цар и било много тъжно да се гледа как ревели с големите си уста. После избърсали сълзите си и се заели да изпълнят последните му думи. Пръснали се незабелязано между умните и някои от тях доста хитро се прикрили. Но не било за дълго. Те скоро забравили съвета на Гуньо Големоглави Първи и умните отново започнали да ги разпознават. Защото, както и преди, глупавите се отличавали и по някои други неща от умните, но главната разлика си оставала голямата и страшно бъбрива уста.

,

Информация за текста

© Любен Дилов

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9190]

Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00