двоен конус. Обикновеният смерч се беше превърнал във воден смерч, който, като че ли разгневен от забавянето си край реката, се понесе напред с удвоена бързина; за миг погълна блокхауза и се понесе към нас.
— Да се махаме! Надясно! — изкрещях аз.
С мъка бяхме удържали конете през краткото време, за което се бяхме спрели. Те почувстваха опасността и се понесоха с такава бързина, че изобщо нямаше нужда да ги пришпорваме. Като погледнах към смерча, видях за моя радост, че се отправя на запад. Отдалечаваше се от нас. Можеше да спрем и бяхме спасени, ако не променеше посоката си.
Последното не се сбъдна. Смерчът продължаваше да се движи със същата скорост, само че не беше вече така прозрачен както при водата, а плътен и тъмен. Той вдигаше във въздуха всичко, на което се натъкваше по пътя си. Видяхме как мощта и размерите му се увеличаваха. Всичко, което не можеше повече да задържи със себе си, той запокитваше надалеч и продължаваше унищожителния си път, докато изведнъж отдалече се разнесе страхотен тътен, при който земята потрепера, и… смерчът изчезна.
Но почти в същия миг, без да забележим как и кога, цялото небе се беше покрило с черни облаци и се изля дъжд, чиито капки бяха по-големи от грахови зърна.
— Къщата ни, домът ни! Какво ли е станало? — проплака жената, като за първи път наруши мълчанието си.
Вместо отговор подкарахме конете в силен тръс и се върнахме при блокхауза. При блокхауза? Не. Той не съществуваше вече. Беше разглобен и отнесен, като че беше някоя сламена рогозка. Тежките, дебели колкото човешко тяло стволове и дънери, от които беше изграден, бяха отвлечени надалеч и после запокитени на земята. От оградата нямаше и следа, не бе останало ни колче, ни дъска — всичко бе пометено.
От ужас жената бе изпаднала в някакво положение на безчувственост. Така беше по-добре за нас. Мислех си за мъжа й, за сина й и за младия индианец. Откакто притежавах кожата с рисунките, знаех къде мога да ги намеря — там при хълма, където беше изчезнал смерчът, защото беше срещнал непреодолима преграда по пътя си. Но какъв ли е бил краят му? Сигурно е бил като краят на някой великан, който в пред смъртната си борба унищожава всичко, което попадне в ръцете му. Там може би ни очакваха ужасни сцени, които мислехме да спестим на жената. Но когато чу, че се каним да търсим сина й, силите й се възвърнаха. Не помогнаха нито молбите ни, нито острите ни думи; нямахме право да я оставяме сама; тя се качи на един от конете и тръгна с нас.
Небето се проясни също така изведнъж, както внезапно бе завалял и дъжда. Облаците изчезнаха като че ли с магическа пръчка и слънцето засия на небето, като че ли не се беше случило нищо.
Но как изглеждаше пътят, по който трябваше да вървим! Ивицата, която чертаеше оставения от смерча път, беше широка може би над шестдесет метра. Всякаква растителност беше просто като обръсната. Смерчът беше разкъртил дупки, които беше пък запълнил след това с различни отломки. Големи камъни, дървета, храсти и всичко, каквото смерчът беше мъкнал със себе си, лежеше разпръснато надалеч вляво и вдясно от пътя му.
А каква беше картината в подножието на хълма! Още отдалеч забелязахме опустошението. Храсталаците бяха изтръгнати от земята, вдигнати, въртяни във въздуха, оплетени здраво в кълба с различна форма и запокитени наляво и надясно. Смерчът беше оставил след себе си широка диря около една част от възвишението, направена в търсене на изход. В яростта си, че не го е намерил, той бе превърнал всичко наоколо в мъртвило. Оголените скали приличаха на каменоломни. Чинарите, на които се бях зарадвал така много при минаването ми оттук, бяха неузнаваеми. Дебели стволове лежаха на земята, изтръгнати заедно с корените; мощни клони бяха усукани и заплетени, като че ли бяха въжета. Най- големият чинар беше изгубил всичките си клони. С многобройните си рани сега той представляваше жалостива гледка. Но къде бяха? Отсреща стоеше един кон, оседлан по индиански маниер, кон с червеникав косъм, който късаше с апетит листата от едно огромно, хаотично омотано кълбо от храсти. Това беше конят на Малкия Елен.
Насочихме конете си към него и какво да видим: беше изтръгнат из корен огромен чинар; при падането му неговите жилави корени бяха повдигнали със страшна сила цялата земна маса, в която бяха вкопани. Под тази огромна маса от корени и пръст беше зейнала дълбока дупка, която водеше надолу подобно на пещера. И вътре в нея седяха русият Йозеф и младият апач, където се бяха скрили от дъжда зад гъстия навес, образуван от корените. Като ни видяха, по лицата им се изписа доволна усмивка. Майката слезе бързо в ямата, за да притисне сина до сърцето си. Апачът изскочи навън и попита:
— Сега вярват ли моите бели братя, че познавам признаците на «много гладния вятър»?
— Вярваме — отвърнах аз. — Как се спасихте?
— Малкият Елен беше скрил коня си навътре в храсталаците. Доведе го и го възседна заедно със синеокия бледолик, за да избяга от вятъра. Когато вятърът насити глада си, Ишарсютуха насочи коня си насам и намери това, което беше търсил заедно с младия бледолик от три дни.
— Значи си се срещал тайно с Йозеф?
— Да. Той е син на мъжа с торбичките, който е бил убит тук. Ела и виж къде Горящата Лула е бил заровил златните зърна!
Той ни отведе от другата страна на изтръгнатата земна маса. На това място, недалече от дънера, земята се беше пропукала и ние съзряхме две кожени чувалчета, станали от влагата бяло-сиви, които се оказаха напълнени със златен прах и златни зърна. Йозеф знаеше вече всичко. Когато и майка му научи онова, което бях вече отгатнал, а именно за убийството на първия си мъж, краката й се подкосиха от скръб. Наистина, че неочакваното намиране на скъпоценния метал беше известна утеха, но й беше почти невъзможно да повярва, че той е нейна собственост. На въпросите й индианецът разказа следното:
— Ревящият Бизон беше мой баща. Той тръгнал на път с Горящата Лула, неговия брат, за да посети великия баща на бледоликите [8] и да му съобщи желанията на апачът. Двамата вождове се отправили на конете си към изток. Разбрали, че трима бледолики убили друг бял, защото бил намерил злато. Двама от убийците били Злият Поглед и Крадливата Ръка; третият не им бил познат. Те наказали убийството, като ликвидирали Злия Поглед и третия бледолик. Крадливата Ръка застрелял баща ми и избягал. Горящата Лула го преследвал, след като закопал златото и взел при себе си на коня трупа на Ревящия Бизон, но не могъл да го настигне. Горящата Лула погребал брат си на едно място, което ще намеря след два дена, а после продължил сам за Вашингтон. Трябваше да бъде отмъстено за брат му; аз трябваше да отмъстя за него, понеже съм негов син. Но оттогава изминало дълго време, защото съм бил малък. После обаче тръгнах на път, за да взема скалпа на убиеца, защото едва след това ще стана воин и ще имам право да нося пушка. Убиецът живееше в къщата на убития; беше направил жената на убития своя жена. По този начин къщата станала негова собственост и той можел да търси съкровището.
Когато жената чу тези разкрития, нададе ужасен вик и падна в безсъзнание. Нейният втори мъж беше убил първия!
— А сега ще видите Крадливата Ръка — каза апачът. — Последвайте ме!
Йозеф остана при майка си, която беше в несвяст. Солтърз и аз последвахме индианеца до големия чинар. Там на земята лежеше Ролинз, затиснат от един голям клон на дървото, който имаше поне около три стъпки в диаметър; клонът беше паднал върху него и беше смазал целите му крака.
— Ето го — каза апачът, — исках да му взема скалпа, но Великият Дух го е осъдил. Аз взимам скалповете на онези мъже, които са победени от мене. Но този тук е поразен от гнева на справедливия Маниту и то на същото място, където е извършил убийството. Разбра ли изцяло писмото, което ти дадох да прочетеш?
— Разбрах го изцяло — отвърнах аз.
— Горящата Лула не може да пише. Той разказа всичко на Инчу-чуна, великия вожд, и той направи писмото. Ти си брат на този прочут воин и затова ще ти подаря това писмо. Я виж, този нещастник отваря очи. Може би ще можеш все още да поговориш с него. Но аз ще се махна оттук; не мога да слушам неговото хленчене. Червенокожият мъж също има сърце, както и бледоликият човек.
Той се върна при Йозеф и майка му. На нас обаче ни предстоеше да прекараме още един много неприятен четвърт час-минутите, които убиецът имаше още да живее. Съзнанието му се възвърна; той почувствува, че смъртта му наближава и призна всичко. Наистина липсваше му сила за един свързан
