напълно доволни да го прилагат един към друг. Дебора снощи бе отгатнала вкуса му, сега той с удоволствие шеше да й върне това, още повече, че не беше трудно да се досети какво би предпочела за закуска. Влезе в кухнята и се наведе над плоския гръб на кухненския робот, нашарен от разноцветните бутони, специално направени по-едри, за да може пантерата да ги натиска. Бързо програмира закуската — голям сочен бифтек за Дебора, а за себе си кафе и понички с крем. Роботът оживя, суетливо се затъркаля напред-назад и Грем го остави на мира.
Докато дойде време за закуска, можеше да се избръсне. Отново мина през хола и влезе в банята. Млечният глобус на лампата светна автоматично и всичко вътре заблестя — от белия фаянс на стените до никелираните тръби и кранове. Грем измъкна от малката ниша депилатора и с няколко ловки движения го прекара по лицето си. Отсреща от огледалото го гледаше тридесетгодишен атлет с къдрава руса коса и широко, усмихнато лице. Понякога Грем тайно си мислеше, че огледалата правят нещо с физиономията му. Във всеки случи той не смяташе, че е красив, макар отражението му да бе съвършено във всяко отношение. Скулптурно правилна форма на главата, високо гладко чело, тънки подвижни вежди, сини очи, здрава, почти квадратна челюст… Шията му може би беше малко по-дебела, отколкото трябваше, но широките рамене компенсираха това.
Привърши „бръсненето“, хвърли един последен поглед към огледалото и се отдръпна със смесено чувство на удоволствие и досада от това самосъзерцаване. Имаше още малко време. Съблече се, хвърли пижамата в хола и влезе под душа. Хладните струи остро блъснаха главата и раменете му, плъзнаха се по цялото тяло, измивайки последните следи от сънливост. Задъхан, Грем затвори очи и вдигна лице нагоре. Водата масажираше челото му, клепачите, скулите, проникваше между устните…
Няколко минути по-късно той излезе от банята, увит в дебелия халат. Отвори гардероба. На дъното, автоматично изчистени през нощта, лежаха любимите му стари дрехи — избелял син панталон от дебело платно и разтеглен червен пуловер с навита яка. Бързо се облече и надникна в кухнята. Роботът се бе оттеглил в ъгъла, а готовата закуска ги очакваше на масата. Грем бързо прехвърли всичко върху големия поднос. В такава сутрин беше грях да се закусва между четири стени.
Ловко балансирайки с подноса, излезе навън. Блясъкът на утрото го заслепи за момент. Замижал, той остави подноса върху малката дъсчена масичка, после се огледа. От верандата надолу започваше полегат склон, обрасъл с трева, между която се виеше едва забележима пътека. Наляво се зеленееха, освежели от снощния дъжд, дърветата на близката гора. Склонът се спускаше надолу, все по-полегат и плавно се преливаше в просторна степ, позлатена от ярките слънчеви лъчи. На хоризонта безоблачното небе сякаш ставаше малко по-синьо, но Грем знаеше, че това е сянката на далечните планини.
Постоя така, изпълнен с блаженството да гледа своя свят минута-две и се обърна към прозореца. Рамките имаха „секрет“. Грем ловко подхвана едната, леко я надигна и натисна навътре. Прозорецът се отвори. Свежият въздух нахлу в спалнята и Дебора сънливо се завъртя под одеялото.
— Събудете се, мадам! — гръмко обяви Грем. — Закуската е сервирана.
Очите на пантерата се отвориха мигновено — зелени, внимателни, без следа от сън в тях. Като се превъртя по корем, Дебора се надигна, разтърси тяло и плавно изпълзя изпод завивките. Леко скочи на пода и церемониално се протегна — тялото изпънато като струна, задницата издигната нагоре, предните лапи и гърдите почти притиснати към пода, челюстите широко разтворени, разкривайки розова паст и извит остър език. Прозявката се прекъсна изведнъж и пантерата прелетя през отворения прозорец. Направи няколко крачки по верандата, после спря до централния стълб и започна да точи ноктите си в него. Дървото беше покрито със стари дълбоки бразди, в центъра беше изтъняло и Грем помисли, че скоро ще трябва да го смени, ако не иска някой ден покривът да се срути върху главите им.
Дебора привърши гимнастиката си, приближи се към масичката, протегна шия и изящно подуши подноса. Езикът й бързо се разходи около муцуната.
— Бифтек тъкмо както го обичам… — от удоволствие към гласа на пантерата се примесваше дълбоко, гърлено мъркане. — Ти си съкровище, Грем!
Столът люлка стоеше в другия край на верандата. Грем го дръпна към масичката и се настани удобно. Дебора вече беше притиснала бифтека с лапа и извила глава на една страна правеше първата хапка.
Поничките, както винаги, бяха чудесни. Кафето също. Без да бъде чревоугодник, Грем обичаше да похапне добре, а тази сутрин се чувствуваше особено гладен, като че снощи не беше вечерял. „Снощи… — помисли той между две глътки кафе. — А какво всъщност беше снощи?“
За миг го обхвана неясно чувство на тревога. Спомените му се прекъсваха в тъмнината, на верандата. По-нататък имаше пропаст. Но това бе само за част от секундата. Сетне си спомни всичко — как се прибра в хола, където огънят вече беше изгаснал окончателно, как потупа Дебора по шията и обхванат от внезапна сънливост отиде да си легне. Всичко беше наред… Просто не бе успял да си спомни веднага. Може би последица от онзи „калейдоскоп“… Паметта не е играчка.
Преглътна последната поничка, облегна се назад и залюля леко креслото. Без да бърза, Дебора се приближи с явното намерение да скочи върху коленете му.
— Уважавай храносмилането ми — каза Грем.
Тя презрително изръмжа и се изтегна върху дъските, на ръба на верандата. Възцари се лениво мълчание. Слънцето се издигаше и сянката незабележимо пълзеше към тях.
— Едно нещо ме учудва — проточено измърмори пантерата. — Още никой не се е обадил да прекъсне нашето
Грем вдигна ремене.
— Може би просто нямат задача за нас.
— Хайде де! Вярваш ли си?
Наистина, не беше за вярване. В живота на Грем имаше някаква непонятна закономерност задачите да идват в най-неочаквания момент. Обикновено това ставаше тъкмо когато започваше истински да се наслаждава на почивката. Внезапно из къщата се разнасяше мелодичният сигнал на галактичната връзка и на екрана се появяваше вечно загриженото лице на прочутия Хуан Иванович Смит. Следваха извинения за прекъснатата почивка, обяснение на неочакваната и ужасно тежка ситуация, която изисква непременната помощ на сътрудника Троол, но разбира се, ако той не желае, то… Грем, естествено, желаеше, макар и да ругаеше наум. Така започваха мисиите. Нима го бяха забравили? Смешно… С чувството, че върши нещо нелепо, Грем стана от люлката и влезе в къщата. Екранът все така мътно лъщеше в полумрака на хола. Едно натискане на бутона и сигналът му щеше да прониже пространството, за да достигне мигновено до Центъра.
Бутонът изщрака под пръста му, но не стана нищо. Екранът не светна. Няколко секунди Грем стоя неподвижно, очаквайки връзката да се установи, да се окаже, че просто има някакво прекъсване.
— Аз ти казвах, че нещо не е наред — измърка зад гърба му гласът на Дебора.
Още няколко безплодни опита да установи връзка потвърдиха думите й. Нямаше смисъл да продължава. Грем махна с ръка и седна в креслото. Помъчи се да си представи какво би могло да попречи на връзката. По принцип тази апаратура беше вечна. Всички детайли бяха запоени в един блок и никакво външно въздействие не би могло да ги разруши.
— Е, добре — каза той. — След като вече повика неприятностите, не ни остава нищо друго, освен да тръгнем насреща им. Ще трябва да отлетим до Центъра.
— Както кажеш — недоволно отвърна Дебора и излезе навън.
Грем я последва. Заедно заобиколиха къщата и излязоха на широката площадка, пригодена за космодрум. Още старият Балт Троол я бе покрил с калдъръм от обли речни камъни, вече съвсем загладени от времето. Ветровете бяха натрупали пръст във вдлъбнатините, сетне пак с тяхна помощ долетяха семена на треви и сега цялата площадка беше обрасла в билки и дребни полски цветя. Природата сякаш бе сметнала за въпрос на чест да прояви непобедимата си жизненост тъкмо на този непригоден терен. Дори дебелите телескопични крака на кораба, кацнал тук преди десет дни, бяха оплетени от виещи се растения.
Корабът не беше голям, покривът на къщата стигаше почти до средата му. Имаше формата на странна метална гъба със сферична шапка, монтирана върху триножник от членести подпори, напомнящи лапи на насекомо. Покрай цилиндричната основа беше прилепена външната стълба, завършваща под външния люк, в основата на кълбовидната кабина. Блестящият метален силует внасяше в пейзажа нещо необикновено и в същото време отдавна познато. Едва завил зад ъгъла, Грем спря, за да се полюбува на кораба.
