Съвършеният андроид

— Ще се забъркаш в още по-голяма каша, Мартин — беше казал той замислено.

Но какво разбираше д-р Макс? Мартин сега беше като онзи древен митичен геройбезумно, безнадеждно влюбен в едно създание, което не може да спечели. Запамети най-хубавото си стихотворение, онова, което останалите андроиди бяха харесали толкова много. Изрецитира го няколко пъти на глас, като изпробва различни по дълбочина тембри. Спря се на загадъчно плътният, омайващ със своята непредсказуемост (или нещо такова). Изчака девойката да си поръча закуска, сетне издебна подходящия миг и приближи до нейната маса.

— Здрасти, Мартин — поздрави го тя и се усмихна. Краката му се подкосиха, той се препъна и разля какаото, което беше взел за камуфлаж.

— Мартин — ивика тя и се наведе към него. Помогна му да се изправи и да седне. Това докосване беше като милувката на хиляди цветя (сравнението го озадачи, просто защото не го разбираше)

— Нищо ми няма — рече той, забравил за дълбокия глас.

Имаше голямо какаово петно върху комбинезона си. — Може би ще е по-добре да си вървя.

— Не, моля те, остани — каза тя и се усмихна.

Беше красива. А и вероятно знаеше. Всички на кораба знаеха, дори и онези лигави медузи, които бяха пристигнали следобед с алтаировия експрес, го бяха гледали странно. Какво? Да не би да е прокажен?

— Когато ме погледнеш нежно, изгарящ плам стопява ледовете, променлив ток захранва главния процесор, че ти си като ароматно цвете, което сезорите ми загрява, и кара ги да светят!

По-добро от това не беше измислил. Пък и в крайна сметка беше андроид, не поет.

— О, Мартин — възкликна. — Беше толкова мило — тя се надигна и той усети приятния й аромат.

— Толкова си сладък — каза му тя и го целуна по челото.

— Чао, Мартин. Трябва да вървя.

— Чао, Сюзан — една сълза се търкулна по бузата му. — Аз също.

Имаше едно кътче в целия кораб, което Мартин приемаше за свое любимо. Когато не четеше в библиотеката, той най-често прекарваше свободния си час там.скриваше се зад грамадните сандъци, сядаше на пода и през тясната пролука наблюдаваше скришом сектора за пристигане.

Точно в такъв момент беше забелязал и Сюзан за първи път. Искаше му се да я запомни все такава — усърдно изпълняваща задачите си, сновяща методично между корабите, с напрегнато от отговорността лице. Мартин въздъхна и размърда крака. Беше притиснал брадичката си до коленете, а в очите му плуваха горащи сълзи. Сега повече от всякога съжаляваше за своето съвършенство. Всъщност той не намираше по-ужасно проклятие от това. Под блуждаещия му поглед преминаваха няколко по-простички андроида и той искрено завидя на механичната им непохватност, на пискливите им компютърни гласове, на неспособността им да чувстват. Колко несправедлив е животът — каза си Мартин — колко жесток и гаден е той. — Стана и продължи да работи по план.

През цялата нощ го измъчваха кошмари и ако не беше изключен, може би щеше да му се прииска да се събуди и да тръгне самотен по смълчания трюм, да се взира в звездите и тихичко да плаче.

Така, както можеше да плаче само най-съвършеният андроид.

Приготовленията за празненството достигнаха заключителната си фаза. Голям червен транспарант с извезани златни букви „Честит Рожден Ден, Мартин!“ бе прилежно изпънат, а бляскавите гирлянди се поклащаха весело, редом с конфетите и разноцветните балони.

Идеята за изненада беше на капитана, а освен него в стаята на Мартин бяха най-близките му приятели. Сюзан също беше там. Андроидите покорно сновяха в единия край, нахлузили триъгълни шапчици, готови да надуят свирките в мига, в който рожденикът престъпи прага.

— Тревожа се за него, сър — каза д-р Макс шепнешком, — ала каквото и да става, той не бива да разбира!

— Твърде дълго работихма — съгласи се капитанът, — трябва да доведем нещата до край. Погледни го само, като истински е!

— Някои неща не се променят — отбеляза докторът, — любовта като че ли наистина е по-силна от всичко!

Ала Мартин не се появи. Не се появи нито след десет минути, нито след час. Андроидите все така чинно стояха на пост, балоните все така игриво трепкаха във въздуха, а гирляндите шумоляха при всяка въздишка, тъжни и някак притеснени. Всички знаеха, че Мартин не закъснява и че спазва плана съвсем стриктно. Той беше съвършен, беше изряден и напълно прецизен.

— Той е на стартовата площадка, сър — докладва един от заместниците. — Ведрите от андромеда присветкаха, че са го видели да минава зад сандъците. Там, където прекарва свободния си час, мислейки, че остава незабелязан.

— Но нали му нардеихте да дойде тук? — недоумяващо рече капитанът.

— Да, така е, сър, но…Видели са го да плаче, сър…Ведрите…

Сюзан тичаше най-отпред и се наложи капитанът да я догони, за да нареди:

— Той не бива да научи истината — рече задъхан, — може би само в краен случай! Разбираш ли, само в изключително краен случай. Всичките тези години такъв успех, а сега…Запомни, Сюзан!

Мартин не трябва да знае!

Тя се промуши под сандъците, а другите останаха на площадката, притеснени и крайно угрижени.

Мартин стоеше свит на пода, облегнат в металния контейнер с поглед, зареян през илюминатора.

Някъде далеч проблясваха слънца, праминаваха скални късове, прелитаха кораби.

— Мартин — повика го Сюзан, ала той дори не помръдна. Беше застинал неподвижно и единствено бавното му дишане нарушаваше тишината тук под сандъците.

— Чакахме те — продължи тя, — днес е рожденият ти ден, знаеш това. 21-ви е, Мартин. Защо не дойде?

Той извърна глава, само колкото да я погледне. Няколко чисти сълзи се стичаха по страните му.

— Вече е късно…Сюзан — промълви, — твърде…късно, за всичко…

— Но какво говориш, Мартин? За нищо не е късно. Ти…

— Иска ми се да оставя нещо след себе си — каза на един дъх, — когато слънцето умре…оставя следи, а …аз ще си ида…без…

— Не плачи, Мартин! Натъжаваш ме, сълзите ти ще ме накарат да заплача!

— Може би една малка следичка, Сюзан…да ме запомнят, мен, най-съвършеният андроид — главата му клюмна и очите му се затвориха.

— Мартин! — извика тя и се втурна към него. Повдигна главата му, разтърси го.

Някакъв далечен пламък бавно и несигърно проблесна в тъжните му очи.

— Сюзан…аз…те… — главата му отново падна бездиханна.

Тя провери пулса му, забавящ се с всеки следващ едва доловим удар.

— Ти не можеш да си идеш, Мартин! — сега вече плачеше — Не можеш да се изключиш, просто защото не си… — очите му пак премигнаха уморено, — защото не си машина! Не си андроид, чуваш ли! Ти си човек — Сюзам се тресеше цялата, — ти си експеримент, Мартин! О, Мартин, само експеримент.

Човек, отгледан като машина, от машини! Третиран като машина, инструктиран като такава.

Непрестанно — ден и нощ! О, Мартин! Отвори очи, хайде! Не можеш просто да замреш. Не си робот, не си съвършен андроид, а обикновен, нормален човек! Мартин!

— …обичам — довърши той и пак притвори очи. Умът му отплува, сля се със звездите.

— Човек — нареждаше Сюзан, но той изобщо вече не я чуваше. Просто пътуваше с вятъра в тъмата, далеч, много далеч. И пишеше своето последно стихотворение. Последно и може би най-добро. А защо не — дори съвършено?

,

Информация за текста

© 2002 Мирослав Пенков

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/624)

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:10