Кръв братска

протяга, а в ръката — росно цвете.

Пуска Милица ятагана и рухва на колене. Повдигат я войниците и я понасят.

Но притъмнява небето. Издува вятър. Планината се пробужда. Росна тревата, като жива се надига. Един в друг се вплитат жилави стръкове, растат, грабват Милица, обгръщат й краката, стискат я силно, пълзят нагоре, вият се, като вериги около кръста, около ръцете, около раменете. Държат я здраво. Дърпат я войниците. Дърпа и Планината. Войниците я дърпат. Планината не пуска. Всяко стръкче — верига. А изпод тревите дето я обгръщат Милица трепери.

Най-сетне всичко се свършва. Небето проясня. Тревите пускат Милица, а тя — съща сянка. Мята я Султана на чер кон и й отдръпва косите. Лицето й бледо. Очите й празни. Цялата хубост — сякаш изпита. Изсмукана сякаш. И на слепец тя за жена не става, виква Султана. Водете я в палата и я къпете с мляко, мажете я с билки, но й върнете красотата.

Сетне се обръща и плюе в лицето на Али, който все тъй се гърчи от болка. Възсяда султана коня си и го пришпорва.

Палете, кресва към свойте войници. Всичко палете! Но огън колибата не обхваща. Всеки път щом доближат факла, отнейде издува вятър и я угася. Тръгват си войниците. На поляната сам Али Ибрахим остава. В колибата — детето плаче.

Слънцето крета към заник. Тишина прихлупя полето. И чуват се нечии стъпки. Как леко повалят тревите. Овцете проблейват. Разплисква се менче. Някой носи мляко насам. Студен повей, после дъх топъл. Аромат отдавна неспомнян. Лека ръка повдига Али, призрачни думи отекват в ума му.

— Хайде чедо, Злато мое. Детето е гладно. Да нахраним детето.

И докато всичките мъртви, дето ги е посякъл, повдигат Али на крака, Планината подема тихичка песен. Песен приспивна. С гласа на Милица.

,

Информация за текста

© 2005 Мирослав Пенков

Източник: [[http://www.usuri-bg.net|Списание „Усури“]]

Публикация: Списание „Усури“, брой 3, 2005 г.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1837]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:50