Истина

Елена идваше всяка седмица при сина си, а той растеше и се променяше, обичано, а дори и изразът му беше променен. За възрастта си, беше умно и възпитано дете. Не правеше пакости, като някои други в махалата.

Въпреки това беше буен, обичаше игрите и забавленията.

Тео най-сетне събра смелост, и реши да каже на жена си цялата истина. Струваше му се, че момента вече е настъпил. Случи се в един съботен ден. Слетобеда Емил беше с родната си майка, а Тео и Елена останаха сами.

— Трябва да ти кажа нещо, което отдавна нямам смелост да ти призная…! Длъжен съм, и ако сега не го направя, ще се проклинам! Това е една болезнена истина, за която предварително те моля да ми простиш…! Става дума за Емил…

Душата му бе готова да изригне като вулкан, и да изпепели всичко около себе си… Дишаше трудно и тежко. Очите му се напълниха със сълзи, които бяха готови да го задавят. Проклинаше се, за дългото мълчание. Беше готов, да приеме всякакви упреци, но за прошката не знаеше…

Елена го гледаше, изумена, и уплашена. Дори не подозираше, за какво става въпрос.

— Кажи де?! Плашиш ме! Да не се е случило нещо лошо? Видът ти, не ми харесва! Да не си болен?!

Той продължаваше да я гледа в очите, с подтиснато самочувствие, и болка в сърцето. Отпи от водката, която си беше налял. После още веднъж, но по- едра глътка. Запали нервно цигара. Очите му приличаха на развълнувано море, което разбиваше вълните си в брега.

— Тео, плашиш ме! Моля те, кажи ми каквото и да е? Дори и да е болезнено, все пак сме семейство, ще-е-е-е…

— Става въпрос за Емил …

— Не ме плаши…, какво е станало?! — задиша учестено.

— Той е мой син! Аз не бих си…

— Какво говориш?! Ти-и-и…! Това истина ли е! Нима е възможно?! — тя бе шокирана. Не беше на себе си. Имаше чувството, че ще получи инфаркт. — И цяла вечност не си ми казвал нищо?! Разплака се, и излезе от стаята.

Той също беше объркан, да я утешава ли, или търпеливо да изчака. Истината беше като трън, и докосването до нея в първия момент бе болезнена. Въздъхна тежко и продължително. После отиде в спалнята. Жена му лежеше, свита в края на голямото легло, и гледаше с широко отворени очи в прозореца.

— Прости ми, но не знаех, как ще приемеш всичко това! Страхувам се, да не те загубя. Обичам те, скъпа! — приседна до нея, и я целуна.

Разказа цялата история такава — каквато е в действителност. Тя го изслуша, и отговори:

— Толкова години мълчание! Не ми е лесно да махна с ръка, и да ти простя, че си крил от мене такова нещо! Чудя се, дали няма и друго…-погледна го въпросително, но с укор — А синът ти е такова прекрасно дете…

— Добре, ще те оставя да помислиш, но не забравяй, че ти си моята съпруга, и животът ми е свързан с тебе и сина ми! Имаме нужда от теб, и те обичаме!

Излезе от спалнята, влезе в кухнята, наля си питие и зачака решението на жена си.

По някое време тя се появи на прага, после седна срещу него. Очите и приличаха на водопади.

— Налей и на мене! Ще приема цялата истина, но ми обещай, че каквото и да ни струва, ще се лекувам! Искам да си имаме и наше дете.

Тео не очакваше от нея такава реакция и развълнуван я прегърна. После последва страстна целувка. Сега я обичаше много повече.

Тя не го беше разочаровала.

* * *

След доста време лечение, и опити им се роди дъщеря. Бяха на седмото небе от щастие. Емил също се радваше на сестричката си.

Не след дълго синът им се разболя тежко. Наложи се да лежи дълго време в болницата, но накрая всичко дойде на мястото си.

Четиримата заживяха заедно, и всичко което им се случваше беше по своемо хубаво, защото между тях цареше истината. А тя е най-доброто лекарство.

,

Информация за текста

© Николай Пеняшки

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8359]

Последна редакция: 2008-06-29 22:19:13