Здравият разум (откъс)

Томас ПейнЗдравият разум (откъс)

Размишления върху сегашното състояние на американските работи1

В следващите страници не предлагам нищо повече от прости факти, ясни доводи и здрав разум; няма да уговарям нищо предварително с читателя, освен да се отърси от предразсъдъците и предубежденията и да остави ума и чувствата си да решават сами; да приеме или по-скоро да не отхвърля истинската природа на човека и великодушно да разпростре своето зрително поле извън днешния ден.

Томове са изписани по въпроса за борбата между Англия и Америка. Хора с всякакво положение се впуснаха в полемиката поради различни подбуди и различни замисли; но всичко се оказа безплодно, а времето за разискване свърши. Като последно средство оръжието решава спора; кралят предпочете да призове на съд, а континентът прие предизвикателството.

Разказвали са за покойния г-н Пелъм2 (който, макар и способен министър, не беше без недостатъци), че когато го обвинили в Камарата на общините, загдето неговите мерки са само от временно естество, той отвърнал: „Ще изтраят, докато съм жив.“ Ако толкова пагубна и недостойна за мъже мисъл завладее колониите в сегашния спор, предците ще бъдат споменавани от бъдещите поколения с отвращение.

Слънцето никога не е светило над по-достойна кауза. Тя засяга не един град, една област, една провинция или едно кралство, а един континент — поне на една осма от обитаемата земя. Тя не е въпрос за ден, година или десетилетие; всъщност бъдещите поколения са заинтересовани от спора и малко или много ще бъдат повлияни завинаги от ставащото сега. Сега е времето на континента да се посее единение, вяра и чест. Най-малкото сгъване сега ще бъде като име, издълбано с върха на игла върху крехката кора на млад дъб; раната ще расте с дървото и потомството ще я вижда изписана с едър почерк.

С пренасянето на въпроса от кръглата маса на бойното поле настъпва нова ера за политиката — възниква нов начин на мислене. Всички планове, предложения и т.н., предшестващи 19 април3, т.е. започването на военните действия, са като миналогодишни календари, които, макар и подходящи за тогава, са вече изпреварени и безполезни днес. Каквото и да изтъкваха застъпниците на двете страни тогава, то се свеждаше до едно и също, а именно — съюз с Великобритания; единствената разлика между тях беше в начина за постигането му; едните предлагаха сила, а другите приятелство, но стана така, че едните не успяха, а другите се оттеглиха.

Толкова е говорено за предимствата на помиряването, което отмина като приятен сън и ни остави както си бяхме, че справедливостта изисква да проучим внимателно обратната страна на въпроса и да се осведомим за многото материални щети, които нашите колонии понасят и винаги ще понасят, ако са свързани със и са зависими от Великобритания. Да проучим тази връзка и зависимост върху принципите на природата и здравия разум; да видим на какво трябва да разчитаме, ако сме отделени, и какво трябва да очакваме, ако сме зависими.

Чувал съм някои да твърдят, че тъй като Америка е преуспяла при старата си връзка с Великобритания, тя й е необходима и за нейното бъдещо щастие и винаги ще има същото въздействие. Няма по-измамно нещо от такива доводи. Все едно да кажем, че понеже детето е израснало с мляко, то никога не трябва да яде месо, или че първите двадесет години от нашия живот трябва да станат оправдание за следващите двадесет. Но дори това значи да приемем повече, отколкото е истина; защото, аз заявявам без заобикалки, Америка би преуспяла толкова, а вероятно и много повече, ако никоя европейска държава не й беше обръщала внимание. Търговията, с която тя забогатя, е с жизненонеобходими стоки, а те винаги ще имат пазар, докато Европа не се откаже от обичая си да яде.

Но тя ни е закриляла, казват някои. Че ни е обсебила, е вярно, и че е защитавала континента за наша сметка, както и за своя собствена, е признато; но тя би защитавала и Турция по същите подбуди, а именно заради търговията и господството.

Уви! Ние дълго бяхме заблуждавали от стари предразсъдъци, дадохме големи жертви на суеверието. Ние се хвалехме със закрилата на Великобритания, без да отчитаме, че нейните подбуди са интересите, не привързаността; и че тя не ни е закриляла от нашите врагове заради нас, а от нейните заради самата нея, от тези, които не могат да се оплачат от нас заради нещо друго и които винаги ще бъдат наши врагове заради същото. Нека Великобритания се откаже от своите претенции към континента или континентът да отхвърли зависимостта си и ние ще бъдем в мир с Франция и Испания, дори те да са във война с Британия. Последната война на Хановер4 би трябвало да ни плаши от такива връзки.

Много е говорено за обединената мощ на Британия и колониите, че заедно те биха могли да се обявят против света. Но това е само предположение, изходът на една война е несигурен; пък и фразите не означават нищо, защото нашият континент няма да позволи да му бъде източвана кръвта, за да подкрепя британското оръжие в Азия, Африка или Европа.

Освен това каква полза ще имаме ние, ако се обявим против света? Нашата цел е търговията и ако се грижим добре за нея, тя ще ни осигури мир и приятелство с цяла Европа; защото цяла Европа е заинтересована да вижда в Америка свободно пристанище5. Нейната търговия винаги ще й бъде закрила, а това, че е бедна на злато и сребро, ще я предпазва от възможни нашественици.

Аз предизвиквам най-горещия привърженик на помирението да изтъкне една-единствена облага, която нашият континент ще извлече, ако бъде свързан с Великобритания. Повтарям предизвикателството, никаква облага не се получава. Нашето зърно ще се продава на добра цена на всеки пазар в Европа, а за нашите вносни стоки трябва да се плаща където и да ги купуваме.

Но щетите и загубите, които понасяме от тази връзка, са безброй; и нашият дълг към човечеството изобщо, както и към самите нас ни кара да отхвърлим съюза, защото всяко подчинение на Великобритания или зависимост от нея може да въвлече нашия континент в европейските войни и разпри и да ни скара с народи, които иначе биха се стремили към нашето приятелство. Тъй като Европа е нашият пазар за търговия, ние не би трябвало да създаваме никакви частични връзки с която и да е нейна част. Истинските интереси на Америка са да избягва европейските съперничества — нещо, което тя не може да направи никога, докато нейната зависимост от Британия я превръща в придатък към системата на британската политика.

Европа е прекалено гъсто населена с кралства, за да живее дълго в мир, и щом избухне война между Англия и някоя друга държава, търговията на Америка се разрушава поради нейната връзка с Британия. Следващата война може да не се окаже победна като последната6 и ако стане така, сегашните привърженици на помирението тогава ще искат отделяне, защото неутралитетът в такъв случай ще бъде по- сигурна охрана, отколкото конвоиращият кораб. Всичко честно и разумно се застъпва за отделяне. Кръвта на убитите, разплакалият глас на природата вика:

ДОШЛО Е ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО! Дори разстоянието, на което всемогъщият е разположил Англия и Америка, е силно и естествено доказателство, че господството на едната над другата никога не е било замисъл на небето. Времето, в което континентът е открит, също така се прибавя към тежестта на доказателствата, а начинът, по който е заселен, увеличава силата им. Реформацията беше предшествана от откриването на Америка, като че ли всемогъщият милостиво е искал да отвори храм за преследваните в бъдещите години, когато родината няма да им дава нито дружелюбие, нито сигурност.

Мнозина имат добрата участ да живеят далече от мястото на сегашното нещастие; злото не е стигнало достатъчно близко до техните врати, за да ги накара да почувствуват несигурността, която е надвиснала над всички американски имущества. Но нека въображението ни пренесе за малко в Бостън7; това огнище на отчаяние ще ни научи на мъдрост и ще ни накара да се отречем завинаги от една държава, в която не можем да имаме вяра. Жителите на нещастния град, които само преди няколко месеца живееха охолно и спокойно, сега нямат друг избор освен да чакат и да гладуват или да тръгнат да просят. Застрашени от огъня на своите, ако останат в града, и от грабежите на английските войници, ако го напуснат, в сегашното си положение те са пленници без надежда за спасение и при една обща атака за избавлението им ще бъдат изложени на яростта и на двете армии.

Хората с по-бездейна природа гледат някак несериозно на оскърбленията на Великобритания и като се надяват все още, че всичко ще мине добре, са склонни да извикат:

„Стига, стига, ние пак ще бъдем приятели, въпреки това.“ Вгледайте се обаче внимателно в страстите и чувствата на човешкия род, отнесете учението за помирението към мерките на природата и след това ми кажете дали можете оттук нататък да обичате, да почитате и да служите вярно на една държава, която е донесла огън и меч във вашата страна. Ако не можете да направите всичко това, тогава само се заблуждавате и с вашата мудност съсипвате потомството. Вашите бъдещи отношения с Британия, която нито можете да обичате, нито да почитате, ще бъдат насилени и неестествени и като се основават само на сегашното удобство, за кратко време отново ще стигнат до още по-окаяно състояние от предишното. Но ако кажете, че все пак бихте могли да отминете насилията, тогава аз ви питам:

Изгорена ли е вашата къща? Унищожено ли е пред очите ви вашето имущество? Лишени ли са вашите жена и деца от легло, на което да спят, или от хляб, с който да се нахранят? Отнела ли е тяхната ръка ваш родител или ваше дете, оставяйки ви съсипан и злочест? Ако не е, тогава не можете да съдите тия, на които е отнела. Ако е отнела и въпреки това можете да се ръкувате с убийците, тогава сте недостоен да се наричате съпруг, баща, приятел или любим; и каквато и да е вашата длъжност или титла в живота, вие имате сърце на страхливец и душа на подлизурко.

Не, това не означава да се разгорещяват или преувеличават нещата, а да се поставят на изпитанието на онези чувства и привързаност, които природата оправдава и без които не бихме могли да изпълняваме обществените задължения в живота или да се наслаждаваме на радостите от него. Нямам намерение да представям ужаси с цел да предизвикам отмъщение, а да разбудя от пагубния и недостоен за мъже сън, за да можем решително да преследваме определена цел. Не е по силите на Британия или Европа да завладеят Америка, ако тя сама не си навреди чрез мудност и плахост. Тази зима се равнява на век, ако се използва както трябва, но ако бъде пропиляна или пропусната, целият континент ще вкуси бедата; и няма наказание, незаслужено от човека, какъвто и където и да е, което може да стане причина да се загуби толкова драгоценно и полезно време.

Противно на разума, на всеобщия порядък на нещата, на всички примери от минали епохи е да се предполага, че нашият континент дълго може да остане подвластен на някоя външна сила. Най-оптимистично настроените в Британия не мислят така. В този момент най-голямото напрежение на човешкото благоразумие не може да измисли нищо освен отделянето, па макар то да ни даде само една година сигурност. Помирението сега е лъжовен сън. Естеството е изоставило тази връзка, а хитростта не може да го замести. Защото, както мъдро се изразява Милтън:

„Никога не може да се изгради истинско помиряване там, където раните на смъртна омраза са проникнали толкова дълбоко.“8

Всички мирни средства се оказаха безрезултатни. Нашите молби бяха отхвърлени с презрение; и започнаха да ни убеждават, че нищо не ласкае суетата и не засилва упорството на кралете както многократните молби, и нищо не е допринесло повече от тази именно мярка да станат кралете на Европа абсолютни монарси. Вижте Дания и Швеция9. Следователно, тъй като само ударите ще помогнат, за бога, нека се отделим докрай и да не оставяме следващите поколения да си режат гърлата под осквернените безсмислени названия родител и дете.

Да се каже, че те никога вече няма да прибягнат до това, е безсмислено и фантазьорско; така мислехме при премахването на закона за гербовия налог, но следващите година-две ни извадиха от заблуждението; по същия начин можем да предположим, че народи, на които е било нанесено поражение, никога