на мрака. Намери една бебешка количка и го положи вътре.
Той изгука. Тя го погъделичка.
Иззад една врата надникна матронска глава. Тя каза:
— Сестра Мери, какво правите тук? Не трябва ли да сте дежурна в четвърта зала?
— Господарят Кроули рече…
— Просто си продължавайте плавно нататък — ха така, браво на добрата монахиня. Да сте мяркали някъде съпруга? Няма го в чакалнята.
— Видях само господаря Кроули и той ми рече…
— Убедена съм — рече твърдо сестра Грейс Речовита. — Предполагам, че ще е най-добре да ида да го потърся тоя нещастник. Ела я наглеждай, ако обичаш. Малко е замаяна, но бебето е много добре. — Сестра Грейс млъкна.
— Какво така мигаш? Да не би да ти има нещо на окото?
— Знаеш какво! — изсъска наежено сестра Мери. — Бебетата. Размяната…
— Разбира се, разбира се. В удобен момент. Но бащата не бива да се разкарва наоколо, нали така? — отвърна сестра Грейс. — Знаем ли какво може да забележи. Така че просто чакай тук и наглеждай бебето, а? Голям е сладур.
Тя заплува надолу по излъскания коридор. Сестра Мери влезе в родилната зала, като тикаше количката пред себе си.
Госпожа Йънг беше повече от замаяна. Тя спеше дълбоко с израз на решително самодоволство, като човек, който е наясно, че поне този път другите, а не той, трябва да търчат насам-натам. Бебе А спеше до нея, претеглено и закичено с етикет с изписано на него име. Сестра Мери, възпитана в услужливост, махна етикета с името, преписа го и закичи с новия етикет бебето под нейна грижа.
Бебетата си приличаха: и двете бяха малки, целите в петна и донейде мязаха — макар че всъщност никак даже
— на Уинстън Чърчил.
„Ето сега — помисли си сестра Мери — една чаша хубав чай ще ми дойде съвсем добре.“
Повечето от членовете на ордена бяха старомодни сатанисти също като своите майки и бащи, баби и дядовци. Бяха израсли с това и всъщност не бяха особено зли. Хората в повечето случаи не са. Те просто се увличат по нови идеи, като например да наденеш войнишки ботуши и да стреляш по хора или да се увиеш в бели чаршафи и да линчуваш хора, или да намъкнеш изтъркани дънки и да дрънкаш на хората на китара. Предложете на хората някаква нова вяра, облечена в собствен костюм — и сърцата и умовете им са ваши. Както и да е, това да си сатанист от малък, като че попритъпява нещата. То е нещо, с което се занимаваш в събота вечер. А през останалото време просто се справяш с живота доколкото можеш — като всички останали. Освен това сестра Мери беше медицинска сестра, а медицинските сестри независимо от вероизповеданието си са си преди всичко медицински сестри, което значи да си носиш часовника наобратно, да запазваш спокойствие при спешни случаи и да си умираш за чаша чай. Тя се надяваше някой скоро да дойде — беше свършила най-важната работа и сега си искаше чая.
Ако държите да сте наясно с човешките работи, за да ги проумеете, може да ви е от помощ следното: повечето триумфи и трагедии в историята са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора.
На вратата се почука. Тя я отвори.
— Свърши ли се вече? — попита господин Йънг. — Аз съм бащата. Съпругът. Което и да е. И двете.
Сестра Мери не очакваше американското културно аташе да изглежда като Блейк Карингтън или Р. П. Юинг. Йънг не приличаше особено на нито един американец от тия, дето ги беше гледала по телевизията, освен може би добродушния шериф в мистериите с убийства от по-висока класа6. Живо разочарование си беше. И за жилетката му нямаше особено добро мнение.
Тя преглътна разочарованието.
— Ооо, да — рече тя. — Честито. Жена ви спи, горкичката тя.
Господин Йънг надникна над рамото й.
— Близнаци? — възкликна той. После се пресегна за лулата си. Сепна се по средата. Пак се пресегна. — Близнаци?! Никой нищо не ми е споменавал за близнаци.
— О, не! — възкликна припряно сестра Мери. — Ето това е вашето. Другото е… ъ-ъ… чуждо. Просто го наглеждам, докато сестра Грейс се върне. Не — повтори тя, сочейки Сатаната, Унищожителя на крале, Ангела на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Княза на този свят, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака, — това тук определено е ваше. От главичката, та чак до копитцата-мопитцата. Каквито няма — додаде тя припряно.
Господин Йънг се втренчи надолу.
— А, да — рече той със съмнение. — На моя род се е метнал. Ъ-ъ… такова, здрав-прав е, нали?
— O, да — отвърна сестра Мери. — Той е много нормално дете — добави тя. — Много-много нормално. Последва пауза. Двамата съзерцаваха спящото бебе.
— Говорите почти без акцент — отбеляза сестра Мери. — Отдавна ли живеете тук?
— Към десет години вече — отвърна господин Йънг леко озадачен. — Нали разбирате, преместиха ми работата, та трябваше да се преместя и аз.
— Сигурно работата ви е много вълнуваща, винаги съм си го мислела — рече сестра Мери. Господин Йънг като че ли беше доволен. Не всеки можеше да оцени най-стимулиращите страни на ценовото счетоводство.
— Предполагам, че е много по-различно от предишното ви работно място — продължи сестра Мери.
— Предполагам — отвърна господин Йънг, който изобщо не се бе замислял над това. В Лутън, доколкото си спомняше, беше горе-долу същото като в Тадфийлд. Същите плетове между къщата ти и гарата. Същите хора.
— Например по-високи сгради — отчаяно добави сестра Мери.
Господин Йънг я погледна втренчено. Единствената висока сграда, за която се сещаше, бяха офисите „Алианс“ и „Лестър“.
— Вие сигурно ходите на много градински партита — предположи монахинята.
А-ха. Тука вече стъпваше на по-твърда почва. Дирдри много си падаше по такива работи.
— Много — рече той с чувство. — Дирдри им вари мармалад, нали се сещате. А пък на мен обикновено ми се налага да помагам за Белия слон.
За този аспект на обществото около Бъкингамския дворец сестра Мери никога не се бе досещала, макар дебелокожото да се вписваше идеално в него.
— Предполагам, че това е нужната дан — рече тя. — Четох, че тия чуждестранни владетели й подарявали какво ли не.
— Моля?
— Голям фен съм на кралското семейство, да знаете.
— O, и аз — отвърна господин Йънг и с благодарност скочи върху този нов плаващ леден блок в объркващия поток на съзнанието. Да, с кралското семейство поне си наясно с положението. С истинските му членове, естествено, дето наблягаха на махането с ръка и откриването на мостове. Не ония, дето по цяла нощ се шматкаха по дискотеките и повръщаха върху папараците7.
— Много хубаво — рече сестра Мери. — Мислех си, че вашите хора не си падат особено по тях — с всички тия революции и изхвърляне на чаени сервизи в реката…
И тя продължи да бърбори, насърчавана от наставленията на Ордена членовете му винаги да огласяват всичко, което им дойде наум. Господин Йънг бе попаднал в небрано лозе, но вече беше твърде уморен, за да се притеснява особено. Религиозният живот вероятно правеше хората малко странни. Искаше му се госпожа Йънг да се събуди. И тогава една от думите, произнесена от сестра Мери, както си нареждаше, отекна в ума му с пълен с надежда акорд.
— Има ли някаква възможност да получа евентуално чаша чай, може би? — плахо попита той.
— Леле-мале — възкликна сестра Мери и ръката й отхвръкна към устата й. — Ама къде ми е умът? Господин Йънг не каза нищо.
