„истинската карта“ и баща ми винаги я използваше като първооснова (при което не пропускаше случай да изтъкне слабите й страни). Няколкото скици, които той нарисува лично и от които се ръководех, вече са историческа част от сътворяването на „Властелинът на Пръстените“. Поради това сметнах за най-уместно да запазя оригиналната си карта, тъй като тя поне представя с приемлива достоверност бащиния ми замисъл.
Бележка на преводача
За съжаление произведенията на Дж. Р. Р. Толкин са издавани у нас откъслечно и без система. Едва отскоро издателство „Абагар“ се зае с амбициозната задача да представи на българския читател цялостното творчество на този мъдър и талантлив автор.
В своята редакторска работа Кристофър Толкин често цитира откъси от различни творби на баща си, като посочва и точна страница. За да направя същото, в момента разполагам единствено със споменатите вече епизодични издания, а именно:
— „Хобитът“ (в превода заглавието е променено на „Билбо Бегинс“) — издателство „Народна младеж“, 1979.
— „Властелинът на Пръстените“ — издателство „Народна култура“, 1990–1991.
— „Силмарилион“ — издателство „Абагар“, 1995.
Не се съмнявам, че в бъдеще първите две книги ще се появят в нови, по-добри и по-пълни издания. Още повече, че поради редица причини навремето „Властелинът на Пръстените“ излезе без приложенията, които представляват съществен интерес за любителите на толкиновото творчество. Затова искам предварително да се извиня на бъдещите читатели, които ще открият, че посочените от мен страници не съвпадат с текста на онези книги, които те (но, уви, не и аз) имат в своята библиотека.
Част първа
Първата епоха
I
За Туор и неговото пристигане в Гондолин
Риан, съпругата на Хуор, живеела при Хадоровия род, ала когато до Дор-ломин стигнала мълвата за Нирнает Арноедиад, а още нямало вести за нейния съпруг, тя обезумяла от скръб и се залутала самотна из пущинака. Там щяла да загине, ако не й се били притекли на помощ Сивите елфи. Защото едно тяхно племе обитавало планините на запад от Митримското езеро; натам я отвели и там родила син в края на Скръбната година.
И рекла Риан на елфите:
— Нека го наречем Туор, понеже туй име избра баща му, преди войната да ни раздели. Моля ви от сърце, укрийте го и се грижете за него; защото предчувствам, че велико добро ще донесе това дете както за елфи, тъй и за хора. А аз тръгвам да диря съпруга си Хуор.
Жал обзела елфите; а един от тях на име Анаел, който единствен от цялото племе се бил завърнал подир Нирнает, рекъл на Риан:
— Уви, лейди, знайно е вече, че Хуор е загинал заедно с брат си Хурин; и според мен костите му лежат в огромната могила от мъртъвци, що орките струпаха насред бойното поле.
Щом чула туй, Риан станала и напуснала домовете на елфите, прекосила земите на Митрим, стигнала най-подир до Хауд-ен-Нденгин сред пустинята Анфауглит и легнала там, за да издъхне. А елфите наистина се погрижили за мъжката рожба на Хуор и малкият Туор израснал между тях; и бил той красив и златокос като бащиния си род, станал силен, снажен и храбър, а елфите го научили на толкоз умения и премъдрости, че не отстъпвал дори на Едаинските принцове от блажените времена, преди злото да дойде на север.
Ала с всяка отминала година животът на някогашните хитлумски обитатели — и елфи, и хора — ставал все по-опасен и тежък. Защото, както е казано другаде, Моргот нарушил дадената дума пред източните пришълци и им отказал тучните земи на Белерианд, за които копнеели, а вместо туй прокудил тия зли люде към Хитлум и там повелил да живеят. Макар повече да не обичали Моргот, те продължавали да му служат от страх и ненавиждали елфите; презирали оцелелите от Хадоровия род (най-вече старци, жени и невръстни деца), потискали ги, взимали насила жените им, заграбвали земи и имоти, а юношите поробвали. Орките бродели на воля по ония земи, преследвали последните елфи из техните планински укрития и мнозина пленници откарвали на робски труд в мините под Ангбанд.
Тогаз Анаел отвел оредялото си племе към Андротските пещери и там живели сред опасности и несгоди додето Туор навършил шестнайсетата си година, та станал силен и умел в боя с топор и лък по обичая на Сивите елфи; и понеже пламтяло сърцето му от разказите за страданията на неговия народ, възжелал мъст срещу орките и пришълците. Но Анаел го възпрял.
— Усещам, че далече оттук е твоята съдба, сине Хуоров — рекъл той. — А тия земи не ще се изтръгнат от сянката Морготова, додето не рухне самият Тангородрим. Затуй решихме най-сетне да ги напуснем и да поемем към Юга; с нас ще дойдеш и ти.
— Но как да се изтръгнем от вражеската мрежа? — запитал Туор. — Мнозина сме и сигурно ще ни забележат.
— Не ще пресечем страната открито — казал Анаел, — и ако съдбата ни се усмихне, ще стигнем до тайния път, наричан Анон-ин-Гелид, сиреч Нолдорската порта; защото именно онзи народ я е изградил в древните времена на Тургон.
Чувайки това име, Туор изтръпнал, без да знае защо; и взел да разпитва за Тургон.
— Той е син на Финголфин — рекъл Анаел — и днес всички го смятат за Върховен крал на Нолдорите подир гибелта на Фингон. Защото той още е жив и всява страх сред Морготовите слуги — успя да се спаси от пагубната сеч на Нирнает, докато баща ти Хуор и Хурин от Дор-ломин бранеха Сирионските проходи зад гърба му.
— Тогава ще тръгна да диря Тургон — отвърнал Туор, — защото той сигурно ще ми помогне в името на старата дружба.
— Невъзможно — възразил Анаел. — Укрита е неговата крепост от очите на елфи и люде, та дори ние не знаем где се намира. Сред Нолдорите може би някои знаят пътя натам, ала никому не биха го разкрили. И все пак ако желаеш да поговориш с тях, стори каквото ти предлагам; защото в далечните южни заливи може да срещнеш странници от Потайното кралство.
Тъй елфите напуснали Андротските пещери и Туор тръгнал с тях. Ала враговете дебнели наоколо и скоро забелязали похода им; още преди да навлязат навътре в равнината, връхлетяла многобройна войска от орки и източни пришълци, та ги разпръснала надлъж и шир в падащия здрач. Но войнствен огън лумнал в сърцето на Туор и макар още да бил момче, не пожелал да побегне, а завъртял топора, както някога сторил баща му и дълго се борил, съсичайки мнозина от нападателите; накрая обаче цялата сган се струпала върху него, та го пленили и отвели пред пришълеца Лорган. А този Лорган бил вожд на източните племена и претендирал за власт над Дор-ломин като Морготов васал; и взел Туор за свой роб. Горчив и тежък бил животът в неволя; защото Лорган с превелика наслада тормозел Туор като потомък на древни владетели и се мъчел да прекърши гордостта на Хадоровия род. Но Туор намерил в душата си мъдрост — търпеливо понасял всички несгоди и подигравки, дебнейки своя час; тъй подир време участта му поолекнала малко и поне не гладувал като мнозина други несретници сред робите на Лорган. Защото бил силен и сръчен, а Лорган хранел добитъка си добре, додето е млад и може да работи.
Но подир тригодишно робуване Туор най-сетне зърнал надежда за бягство. Вече бил израсъл почти напълно — по-едър и пъргав от който и да било сред източните пришълци; и когато веднъж го пратили заедно с други роби на работа из горите, той ненадейно се хвърлил върху стражите, съсякъл ги с брадвата и избягал към хълмовете. Напразно го преследвали с хрътки пришълците; защото всички кучета на Лорган му
