били приятели и колчем го срещнели, почвали да се умилкват, а сетне по негова заповед хуквали обратно към къщи. Тъй се завърнал най-сетне в Андротските пещери и заживял там самичък. Мрачен и без дружина, четири години се крил като разбойник по бащините си земи; а името му всявало страх, понеже често бродел надалеч и посичал всеки източен пришълец, когото срещнел. Тогаз обявили за главата му голяма награда; обаче дори с многоброен отряд не дръзвали да припарят до неговото убежище, тъй като се бояли от елфите, та дори и от пустите пещери, където били живели. Ала въпреки туй разказват, че пътешествията му не били за отмъщение; Туор неуморно дирел Нолдорската порта, за която някога му разказал Анаел. Не я намерил, защото не знаел къде да търси, а малобройните елфи, що още се скитали из планините, не били чували за нея.
Разбирал Туор, че ако и съдбата да го закриля, дните на всеки разбойник са преброени — кратки са те и без надежда. Пък и не желаел навеки да живее като дивак сред безлюдните хълмове, а сърцето му страстно жадувало за велики дела. В туй, казват, проличала мощта на Улмо. Защото той сбирал вести за всичко, що ставало из Белерианд и всеки поток, слизащ през Средната земя към Великото море, бил негов вестоносец, както в едната посока, тъй и в другата; а и все още съхранявал древната дружба с Кирдан и корабостроителите от устието на Сирион3. А по онова време Улмо следял най-зорко съдбините на людете от Хадоровия род, понеже отдавна им бил отредил велики дела в премъдрите си замисли за подпомагане на Изгнаниците; и добре знаел за злочестините на Туор, тъй като Анаел и мнозина от неговото племе били успели да избягат от Дор-ломин и подир време стигнали до Кирдан.
Тъй се случило, че един ден в началото на годината (двайсет и третата след Нирнает) Туор седял до извора, що бликал край входа на неговата пещера; и гледал на запад към мъгливия залез. И изведнъж в сърцето му пламнало желание да стане и да върви, без да изчаква нито миг.
— Днес напускам тия сиви земи на мъртъвците от моя народ — провикнал се той — и тръгвам да диря съдбата си! Но накъде да поема? Дълго търсих Портата, а още не съм я открил.
Тогава взел в ръце арфата, що винаги носел със себе си, понеже бил надарен музикант, и без страх запял с ясен глас из пущинака стара елфическа песен за ободряване на сърцата. И както пеел, изворът край нозете му бликнал дваж по-буйно, та прелял и потокът се втурнал стремглаво надолу по каменистия хълм. Разбрал Туор, че туй е поличба, мигом се изправил на нозе и тръгнал подир водата. Тъй слязъл от високите Митримски хълмове и поел през северните равнини на Дор-ломин; а потокът все растял и Туор го следвал на запад, додето след три дни зърнал в далечината дългите сиви хребети на Еред Ломин, които по ония места се простирали на север и юг, засланяйки недостъпното Западно крайбрежие. В нито едно свое пътешествие не бил стигал Туор до тези възвишения.
С наближаването към планините местността ставала все по-неравна и камениста, не след дълго почнала и да се изкачва под нозете му, а потокът навлязъл в дълбоко каменно русло. Но когато взел да се спуска здрачът на третия ден от похода, Туор стигнал до скална стена и в нея зеел отвор като сводеста арка; там изчезвал потокът. Отчаял се Туор, та промълвил:
— Значи всуе е била тая надежда! Поличбата от хълмовете ме доведе само до мрачна дупка насред земята на враговете.
С натежало сърце седнал той между скалите по стръмния бряг на потока и не склопил очи през цялата черна и мразовита нощ; защото още бил месец Сулиме и нямало ни полъх от пролетта по ония северни земи, а хладните ветрове веели откъм Изтока.
Ала когато първите бледи лъчи на изгряващото слънце заиграли из далечните мъгли над Митрим, Туор дочул гласове и като погледнал надолу, зърнал изумен как двама елфи газят през плитката вода; изкачили се те по изсечени в камъка стъпала, а Туор се изправил и ги повикал. Мигом измъкнали елфите лъскави мечове и налетели към него. Тогаз забелязал, че са с плащове сиви, ала ризници носят отдолу; и се зачудил, понеже с яркия плам в очите си били по-красиви, но и по-страшни от всички други елфи, що бил срещал преди. Гордо изчакал да наближат; ала щом видели, че е сам и не вдига оръжие, а ги приветства с елфически слова, двамата прибрали мечовете и му отвърнали любезно. И единият рекъл:
— Ние сме Гелмир и Арминас от народа на Финарфин. А ти не си ли от древните Едаини, що обитаваха тия места преди Нирнает? Не ще и дума, според мен трябва да си от рода на Хадор и Хурин; златото в косите ти те издава.
А Туор отговорил:
— Да, Туор се наричам, син Хуоров, внук на Галдор и правнук на Хадор; но сега най-сетне желая да напусна тая страна, гдето съм безроден и преследван като див звяр.
— Тогаз — рекъл Гелмир, — ако наистина си решил да избягаш и да намериш заливите на Юга, то нозете вече са те повели по правия път.
— Тъй си мислех и аз — отвърнал Туор. — Защото последвах един внезапно избликнал извор от хълмовете до тукашното коварно русло. Ала сега не знам накъде да завия, след като водите изчезват в мрака.
— През мрак често се стига до светлината — рекъл Гелмир.
— И все пак доколкото е възможно, човек предпочита да крачи под слънцето — възразил Туор. — Но щом сте от онзи народ, кажете ми, ако знаете, къде е Нолдорската порта. Отдавна я търся — още откакто ми спомена за нея моят осиновител Анаел от Сивите елфи.
Тогава елфите се разсмели и казали:
— Свърши се твоето дирене; защото ние току-що минахме през Портата. Ето я пред теб! — И посочили скалната арка, където навлизал потокът. — Ела! През мрака ще стигнеш до светлина. Ще насочим нозете ти по правия път, ала не можем да те придружим по-нататък; защото ни пращат с важна заръка към земите, които напуснахме.
— И не бой се — добавил Гелмир. — Величава съдба е изписана върху челото ти и тя ще те отведе далече от този край, та дори и далече от Средната земя, ако не ме лъже сърцето.
Тогава Туор последвал Нолдорите надолу по стъпалата и тримата нагазили в студената вода, та достигнали сянката отвъд каменната арка. А там Гелмир извадил една от ония лампи, с които се славели Нолдорите; защото те били сътворени още в древния Валинор и ни вода, ни буря можела да ги угаси, а щом се смъкнело покривалото им, блесвала ясна синкава светлина от пламък, пленен в кристала4. Щом елфът я вдигнал над главата си, Туор различил, че оттук водата изведнъж се втурва надолу по гладък и полегат тунел, но покрай скалното русло са изсечени стъпала, слизащи към непрогледния мрак отвъд лъчите на лампата.
Когато стигнали до подножието на бързея, тримата се озовали под кънтящ каменен свод, където водата с грохот падала отвисоко, а сетне минавала под втора арка и чезнела в нов тунел. Край водопада Нолдорите спрели и се сбогували с Туор.
— Сега трябва да се върнем и да бързаме по пътя си — рекъл Гелмир, — защото черни облаци са надвиснали над Белерианд и велики дела се задават.
— Нима е ударил час Тургон да излезе на бой? — запитал Туор.
При тия слова двамата елфи го изгледали с почуда.
— Туй са дела на Нолдорите, а не на синовете човешки — отвърнал Арминас. — Що знаеш ти за Тургон?
— Малко — рекъл Туор. — Знам само, че с помощта на баща ми се е спасил от Нирнает и че в потайната му твърдина още е жива надеждата на Нолдорите. Сам не разбирам защо, ала тръпне сърцето ми, колчем изрека неговото име. И ако зависеше от мен, бих предпочел него да диря, вместо да поема по този мрачен и страховит път. Освен ако туй е тайният път към Тургоновите чертози.
— Знае ли някой? — отвърнал елфът. — Скрити са както Тургоновите чертози, тъй и пътищата нататък. Не знам къде са, макар че отдавна ги търся. Ала дори и да знаех, не бих споделил нито с теб, нито с когото и да било сред човеците.
Но Гелмир добавил:
— И все пак съм чувал, че Властелинът на водите е благосклонен към твоя род. Ако той е решил да те отведе при Тургон, ще стигнеш там, накъдето и да се отправиш. Върви сега по пътя, който ти сочи бликналата вода, и не бой се! Не ще крачиш дълго из мрака. Сбогом! И не мисли, че срещата ни е била
