ставали все по-ниски и върховете им се покривали с дебел слой плодородна почва; на изток се появили гори, нагиздени в жълта есенна премяна. Но отпред се приближавала мощна верига от хълмове, които преграждали пътя му и отивали на запад, за да се слеят с подножието на могъщ връх — мрачна кула с шлем от облаци, стъпила върху яка гранитна основа над зеления плащ на равнините, навлизащи далече навътре в морето.
Тия сиви хълмове били всъщност западните предпланини на Еред Ветрин по северната граница на Белерианд, а над тях се издигал връх Тарас, най-западният по онези земи, чиято беловласа глава моряците съзирали отдалеч, щом наближавали към простосмъртните брегове. През отдавна отминали дни под неговите стръмни склонове бил живял Тургон сред чертозите на Винямар, най-древното каменно творение на Елдарите в тая изгнаническа страна. Запустял, ала запазен, все още се извисявал дворецът върху обширни тераси, гледащи към морето. Вековете не го сломили, а Морготовите слуги минали покрай него, без да усетят; ала дъжд, вятър и слани набраздили стените му, а по зидовете и каменните плочи на покривите израснали буйни гъсталаци от бледозелени треви, що черпели влага от соления морски въздух и се вкопчвали във всяка пукнатина.
Най-сетне Туор стигнал до останките на запустял път, минал по него между високи могили и килнати каменни колони, а когато денят взел да гасне, отпред се появил древният чертог с просторни, високи зали. Нямало в сенките нито следа от зло или заплаха, но го обзело страхопочитание като си помислил за ония, що някога обитавали там, а сетне заминали незнайно накъде — горделивият и безсмъртен, ала обречен народ на задморските странници. И досущ като тях, отправил взор към безкрая отвъд блясъка на нестихващите вълни. После се обърнал и видял, че лебедите са кацнали върху най-високата тераса и чакат пред западните двери на чертога; размахвали криле и му се сторило, че го канят да влезе. Тогава Туор се изкачил по широкото стълбище, гъсто обрасло с диви цветя и треви, минал под могъщата арка и навлязъл в сенките на Тургоновия дом; и накрая достигнал грамадна колонна зала. Колкото и величав да изглеждал чертогът отвън, дваж по-прекрасен и необятен му се сторил отвътре, та от трепетен възторг не смеел дори да разбуди ехо сред пустотата. Нищо не различавал сред полумрака, само в източния край зърнал трон върху висок подиум и се отправил на пръсти към него; ала стъпките му по древните плочи прокънтяли като удари на съдбата и ехото се понесло далече напред из проходите между колоните.
А когато застанал в здрача пред величествения трон и видял, че целият е изсечен от камък и изписан със странни знаци, залязващото слънце се изравнило с един висок прозорец върху западния фронтон и светъл лъч паднал върху стената пред него, та хвърлил ярки отблясъци като от полиран метал. Видял тогава смаяният Туор, че на стената зад трона висят щит, ризница, шлем и ножница с дълъг меч. Ризницата блестяла, сякаш току-що изкована от самородно сребро, а слънчевият лъч я покривал със златни искрици. Ала странен му се сторил щитът по форма, понеже бил заострен и дълъг; и върху него на синьо поле било изобразено бяло лебедово крило. Проговорил тогава Туор и гласът му дръзко отекнал под свода:
— Туй е поличба да взема тия доспехи, а заедно с тях и участта, що ми носят8.
Взел щита и с изненада открил, че е далеч по-удобен и лек, отколкото изглеждал; защото се оказал изработен от дърво, ала изкусните елфически ковачи го били покрили с тънки, но здрави метални плочки, що пазели от гнилост и тлен.
Надянал тогава Туор блестящата ризница, сложил шлема върху главата си и препасал меча; черни били ножницата и поясът, украсени със сребърни закопчалки. Тъй излязъл въоръжен от Тургоновите чертози и застанал насред терасите на Тарас под кървавото вечерно зарево. Нямало кой да го види как се взира на запад, заблестял в сребристо и златно, та и сам не разбрал, че в този миг изглежда като някой от Западните Властелини или като баща на кралете човешки отвъд Морето, какъвто наистина му било отредено да бъде9; ала щом взел тия оръжия, променил се Туор, син Хуоров, и сила велика пламнала в неговото сърце. И докато слизал надолу от портите, преклонили се лебедите пред него и всеки отскубнал по едно голямо перо от крилото си, та ги поднесли в дар, проточвайки ниско шии по каменните плочи пред нозете му; а той взел седемте пера и щом ги вдянал в гребена на шлема, тутакси литнали лебедите, устремили се накъм север сред вечерното зарево и повече не ги видял.
Усетил Туор, че пак го влече морският бряг и слязъл по дълго стълбище към широкия бряг по северния край на нос Тарас; и слизайки видял как слънцето бавно потъва в огромен черен облак, що бил изпълзял иззад притъмняващото море; ставало студено и наоколо се надигал странен шепот, сякаш идела буря. А Туор стоял на брега и слънцето мъждукало като гаснещ огън, затулен от идващата небесна заплаха; и му се сторило, че огромна вълна надига снага в далечината и се задава към сушата, ала изумлението го удържало на място, та останал там неподвижен. Право към него идвала вълната, увенчана с мъгли и сенки. Ала щом наближила, внезапно подвила хребет и се разбила на дълги пенести струи; а там, където била преди малко, останала да се тъмнее пред идващата буря нечия жива, безмерно висока и величава снага.
Преклонил се Туор смирено, понеже изпървом помислил, че вижда пред себе си могъщ владетел. Висока корона носел той, сякаш изваяна от сребро, и под нея падали дълги коси, що искрели като морска пяна сред здрача; а когато отметнал сивия плащ, що го обгръщал като мъгла, съзрял Туор, че е облечен с лъскава ризница, плътно прилепнала като люспите на огромна риба и с тъмнозелена дреха, пръскаща проблясъци и искри от морски огън, докато крачел бавно срещу брега. Тъй Обитателят на Дълбините, когото Нолдорите наричат Улмо, Властелин на Водите, се явил пред Туор, син Хуоров от Хадоровия род сред вълните край Винямар.
Не стъпил той на брега, а останал до колене във водата и оттам заговорил, ала тъй ярка била светлината в очите му и тъй мощно кънтял гласът, що идвал сякаш от корените на света, че обзет от страх Туор се хвърлил ничком върху пясъка.
— Изправи се Туор, сине Хуоров! — рекъл Улмо. — Не бой се от моя гняв, макар че отдавна те виках, без да ме чуеш; а когато най-сетне потегли, дълго се бави по пътя насам. Още напролет трябваше да си тук; виж, вече иде лютата зима откъм земите на Врага. Знай, бързина е потребна днес и ще трябва да променя лекия път, що ти предвиждах. Защото съветите ми останаха неизслушани10, зло страховито се прокрадва към Сирионската долина и вражи войски вече стоят между теб и целта ти.
— А каква е целта ми, Владетелю? — запитал Туор.
— Онази, що сърцето ти дири открай време — отвърнал Улмо. — Да откриеш Тургон и да видиш потайния град. Защото вече си се облякъл като мой вестоносец с доспехите, що нявга повелих да ти приготвят. Ала сега ще трябва да минеш през сенки и смъртни заплахи. Наметни се затуй с този плащ и нито за миг не го разгръщай, преди да достигнеш края на пътя.
И Туор сякаш видял как Улмо разперва своята сива мантия, та замята крайчето върху него, а щом го покрило, то се превърнало в широк плащ, с който можел да се обвие от глава до пети.
— Тъй ще крачиш, обгърнат в моята сянка — рекъл Улмо. — Ала не губи време, защото тя не ще изтрае дълго сред земите на Анар и Мелкоровите огньове. Приемаш ли заръката?
— Приемам я, Владетелю — отвърнал Туор.
— Тогава ще вложа слова в устата ти, та да ги отнесеш на Тургон — рекъл Улмо. — Но най-напред ще те науча на много неща, що ни простосмъртен човек не е чувал до днес, ни дори и най-могъщите между Елдарите.
И заговорил Улмо за Валинор и неговото помръкване, за бягството на Нолдорите, за Прокобата на Мандос и укриването на Блаженото царство.
— Ала виж! — добавил той. — В ризницата на Прокобата (както я наричат земните чеда) винаги има слаба брънка, а в стените й се намира пролука — чак до самия завършек, който вие наричате Край. Затова додето ме има, глас потаен ще носи съвети и светлина ще сияе там, где е отредено мрак да царува. И макар в дните на мрака да изглежда, че отхвърлям волята на своите братя, Западните Властелини, туй всъщност е моята длъжност сред тях, отредена ми още преди Светът да съществува. Ала Прокобата е могъща и сянката на Врага се разраства; а аз губя сили капка по капка, та вече в Средната земя не съм нищо друго, освен потаен шепот. Пресъхват водите, устремени към Запада, а в изворите им блика отрова и властта ми отстъпва от земната твърд; слепи и глухи са елфи и люде за мен поради могъществото Мелкорово. А Прокобата на Мандос вече е устремена към своя завършек, за да рухнат всички творения на Нолдорите и
