— Оценяваш? Е, ако народът оценява — усмихна се Хънтър, — тогава значи няма защо да слушаме пораженците. Страх го е вторият ти баща, ето каква е истината. А той е наистина смел човек… Или поне беше такъв. При вас става нещо страшно, Артьом. Нещо, на което не може да не се обърне внимание. Вторият ти баща е прав: това не са просто гадини, като на десетки други станции, не са просто вандали, не са изроди. Това е нещо ново. Нещо зловещо. От това ново нещо лъха студ. Лъха гроб. Едва на второто денонощие във вашата станция започвам да вниквам в този страх. И колкото повече знаеш за тях, колкото повече ги изучаваш, колкото повече ги виждаш, толкова повече се страхуваш, както разбирам. Ти, например, не си ги виждал често, нали?
— Засега само веднъж — аз започнах отскоро да патрулирам на север — призна си Артьом. — Но, честно да си кажа, и този един път ми беше достатъчен. Все още ме мъчат кошмари. Ето тази нощ например. А толкова дни минаха оттогава!
— Кошмари, казваш? И ти също имаш кошмари? — намръщи се Хънтър. — Да, не прилича на случайност… И ако поживея тук още малко, някой друг месец, и редовно идвам да патрулирам с вас, не е изключено също да се вкисна… Не, момче. Вторият ти баща греши в едно нещо. Не е той този, който говори така. Не е той, който мисли така. Те мислят вместо него и говорят вместо него. Предавайте се, казват, съпротивата е безполезна. А той е техен глашатай. Навярно, без самият той да го знае… И вероятно гадините наистина се настройват към нас и влияят на психиката ни. Дяволска работа! Кажи ми, Артьом — обърна се той директно, по име, и младежът разбра: човекът възнамерява да му каже нещо наистина важно, — имаш ли своя тайна? Нещо, което не би казал на никого на станцията, но можеш да разкриеш пред външен човек?
— Ами… — запъна се Артьом и това беше достатъчно за проницателния човек, за да разбере, че такава тайна има.
— И аз си имам тайна. Нека да ги разменим. Имам нужда да споделя с някого тайната си, но искам да съм сигурен, че няма да се раздрънка. Затова ми кажи твоята — но не някакви глупости за момичета, а нещо сериозно, което не би желал да чуе никой друг. И аз ще ти разкажа нещо. Това е много важно за мен. Много важно, разбираш ли?
Артьом се колебаеше. Разбира се, любопитството го глождеше, но го беше страх да разкрие тайната си, същата онази тайна, пред този човек, който не само че беше интересен събеседник с пълен с приключения живот, но и, съдейки по всичко, бе и хладнокръвен убиец, отстраняващ без ни най-малки колебания всякакви пречки по пътя си. А ако Артьом наистина се окажеше причината за нахлуването на черните…
Хънтър го погледна ободряващо в очите.
— Няма защо да се боиш от мен. Гарантирам ти неприкосновеност! — и заговорнически му намигна.
Приближиха се към палатката за госта, дадена за тази нощ изцяло на разположение на Хънтър, но останаха отвън. Артьом обмисли ситуацията за последен път и все пак се реши. Пое си дълбоко въздух и след това припряно, на един дъх, разказа цялата история за похода в „Ботаническата градина“. Когато свърши, Хънтър мълча известно време, обмисляйки чутото. След това изрече с хриплив глас:
— Честно казано, би трябвало да убия теб и приятелите ти, от възпитателни съображения. Но вече ти гарантирах неприкосновеност. Впрочем тя не важи за приятелите ти…
Сърцето на Артьом се сви, той усета как се вцепенява от страх и краката му омекват. Не беше в състояние да говори и затова безмълвно очакваше продължението на обвинителната реч.
— Като се има предвид обаче възрастта ви и общата ви безмозъчност в момента на произшествието, а също така и давността, сте помилвани. Живей — каза Хънтър и за да извади по-бързо Артьом от вцепенението, му намигна още веднъж, този път окуражаващо. — Но имай предвид, че няма да има пощада от твоите съседи по станция. Така че ти ми предаде доброволно мощно оръжие против самия себе си. А сега чуй моята тайна…
И докато Артьом се разкайваше за бъбривостта си, Хънтър продължи:
— Ненапразно прекосих целия метрополитен, за да стигна до тази станция. Не отстъпвам от своето. Опасността трябва да бъде отстранена, както навярно вече си чул неведнъж през този ден. Трябва и ще бъде отстранена. Аз ще направя това. Вторият ти баща го е страх. Той се превръща бавно в тяхно оръдие, както разбирам. Съпротивлява се все по-неохотно, опитва се да разубеди и мен. Ако това с подпочвените води е истина, тогава вариантът с взрива на тунела, разбира се, отпада. Но твоят разказ ми изясни нещо. Ако черните за пръв път са започнали да проникват тук след вашия поход, значи идват от „Ботаническата градина“. Сигурно в тази Ботаническа градина са отглеждали нещо, каквото не е трябвало, щом тези гадини са се зародили в нея… Обаче в такъв случай могат да бъдат блокирани там, близо до повърхността. Без да я има заплахата за освобождаването на подпочвените води. Но дявол знае какво става след седемстотния метър в северния тунел. Там свършва вашата власт. Започва властта на мрака — най-разпространената форма на управление в московския метрополитен. Ще отида там. Никой не трябва да знае за това. Ще кажеш на Сухия, че съм те разпитвал за обстановката на станцията и това си е самата истина. А и на теб може би няма да ти се наложи да обясняваш — ако работата мине гладко, ще обясня всичко сам на когото трябва. Но може да се случи така — той млъкна за секунда и внимателно се вгледа в очите на Артьом, — че да не се върна. Независимо дали ще има взрив или не, ако не се върна до следващата сутрин, някой трябва да предаде на приятелите ми какво се е случило с мен и да им разкаже що за дяволски работи стават в северния ви тунел. Днес видях всичките си стари познати на тази станция, включително и втория ти баща. И усещам, почти виждам, как малко червейче на съмнение и ужас гложди мозъците на всички, които са били подложени често на въздействието на черните. Нуждая се от здрав човек, чийто разум още не е бил щурмуван от тези вампири. Нуждая се от теб.
— Но с какво бих могъл да ви помогна аз? — учуди се Артьом.
— Чуй ме. Ако не се върна, ти трябва на всяка цена — на всяка цена, чуваш ли?! — да се добереш до Полиса. До Града… И да намериш там човек с прякор Мелник9. Ще му разкажеш цялата история. И още нещо. Сега ще ти дам един предмет, който ще му дадеш като доказателство, че аз съм те пратил. Влез за секунда.
Хънтър свали катинара от вратата, вдигна завесата и пусна Артьом вътре.
В палатката беше тясно заради огромната раница с маскировъчни цветове и куфара с внушителни размери, лежащ на пода. Под светлината на фенера Артьом видя мрачно проблясващата във вътрешността на чантата цев на някакво оръжие, по всяка вероятност разглобена ръчна картечница. Преди Хънтър да скрие раницата от погледа му, Артьом успя да забележи матовочерни метални кутии с ленти за картечницата, плътно наредени от едната страна на оръжието, докато от другата му страна имаше малки зелени противопехотни гранати.
Без да направи никакъв коментар по повод на този арсенал, Хънтър разкопча страничния джоб на раницата и извади оттам малка метална капсула, направена от гилза от автомат. От страната, където трябваше да е куршумът, капсулата завършваше със завинтващо се капаче.
— Ето, дръж. Не ме чакай повече от два дни. И не се бой. Навсякъде ще срещнеш хора, които ще ти помогнат. Направи това непременно! Знаеш какво зависи от теб. Не е необходимо да ти обяснявам още веднъж, нали? Това е всичко. Пожелай ми успех и се измитай… Трябва да поспя.
Артьом едва изтръгна от себе си прощални думи, стисна мощната лапа на Хънтър и тръгна към палатката си, прегърбен под тежестта на възложената му мисия.
Глава 3
Ако не се върна
Артьом си мислеше, че когато се прибере, няма да му се размине подробният разпит — вторият му баща със сигурност щеше да го тормози, опитвайки се да научи всичко, за което са си говорили с Хънтър. Но въпреки неговите предположения чичо Саша не го очакваше с приготвени диба и испански ботуши10, а спокойно подремваше — преди това не беше спал повече от денонощие.
След нощното дежурство и дневния сън на Артьом отново му предстоеше да работи нощна смяна — на чаената фабрика.
За десетилетията живот под земята, в тъмнина, частично разсейвана от мътночервеното сияние, истинското разбиране за ден и нощ постепенно се беше размило. Нощем осветлението на станцията леко отслабваше, както някога се е правело във влаковете, пътуващи надалеч, за да могат хората да се наспят,
