За да му минава по-бързо времето, Артьом започна да чете надписите на стените:
„… Пиша, защото ми е скучно и за да не полудея. Вече три дни седя в тази будка, не смея да изляза навън. Пред очите ми десет души, които не успяха да стигнат до метрото, се задушиха и все още лежат насред улицата. Добре, че успях да прочета във вестника как да залепвам със скоч процепите. Чакам вятърът да отнесе облака — писаха, че след ден вече няма да има опасност.
9-и юли. Опитах да вляза в метрото. След ескалатора започва някаква желязна стена, не можах да я вдигна, колкото и да тропах, никой не ми отвори. След десет минути ми стана много лошо и се върнах тук. Наоколо има много мъртви. Всичките са страшни, подпухнали, вонят. Разбих стъклото в щанда за продукти, взех си шоколад и минерална вода. Сега няма да умра от глад. Почувствах се ужасно слаба. Пълен сейф с долари и рубли, а няма какво да ги правя. Странно. Оказва се, че са просто хартийки.
10-и юли. Продължават да бомбардират. Отдясно, откъм Проспекта на мира, през целия ден се чуваше страшен грохот. Мислех, че никой не е останал, но вчера по улицата мина танк с голяма скорост. Исках да изтичам и да привлека вниманието им, но не успях. Много ми е мъчно за мама и за Льова. През целия ден повръщах. После заспах.
11-и юли. Наблизо мина страшно обгорен човек. Не знам къде се е крил през всичкото това време. Непрекъснато плачеше и хриптеше. Беше много страшно. Отиде към метрото, после чух силно тропане. Сигурно и той е тропал на онази стена. След малко всичко утихна. Утре ще отида да проверя дали са му отворили, или не.“
Будката се разтърси от нов удар — чудовището не искаше да се отказва от плячката си. Артьом залитна и за малко да падне върху трупа, едвам успя да се задържи на крака, като се хвана за щанда. Приведе се, почака още минута и продължи да чете.
„12-и юли. Не мога да изляза. Тресе ме, не мога да разбера спя ли, или не. Днес говорихме един час с Льова, той ми каза, че скоро ще се ожени за мен. После дойде мама, но й изтекоха очите. После пак останах сама. Толкова ми е самотно. Кога ще свърши всичко това, кога ще ни спасят? Дойдоха кучета, ядат труповете. Най-накрая, благодаря. Повръщах.
13-и юли. Останали са още консерви, шоколад и минерална вода, но вече не искам. Докато животът се върне в нормалните си релси, ще мине поне година. Отечествената война е продължила пет години, нищо не би могло да трае по-дълго. Всичко ще бъде наред. Ще ме намерят.
14-и юли. Не искам повече. Не искам повече. Погребете ме по човешки, не искам в този проклет железен сандък… Тясно е. Благодаря на феназепама. Лека нощ.“
Наоколо имаше още някакви надписи, но все по-несвързани, и разни рисунки: дяволчета, малки момиченца с големи шапки или панделки, човешки лица.
„Тя наистина се е надявала, че кошмарът, който е преживяла, скоро ще свърши — помисли си Артьом. — Година-две и всичко ще си застане на мястото, всичко ще бъде както преди. Животът ще продължи и всички ще забравят за случилото се. Колко години са минали оттогава? През това време човечеството само се е отдалечило от връщането на повърхността. Могла ли е да предположи, че ще оцелеят само онези, които тогава са успели да се спуснат в метрото, и малцината щастливци, на които са им отворили вратите през следващите няколко дни, в нарушение на инструкциите и уставите?“
Артьом се замисли за себе си. И на него самия винаги му се бе искало да вярва, че някой ден хората ще успеят да излязат от метрото, за да заживеят отново като преди, за да възстановят величествените здания, издигнати от предците им, и да се заселят в тях, да гледат изгряващото слънце, без да примижават, да дишат не безвкусна смес от кислород и азот, процедена през филтрите на противогаза, а с наслада да гълтат въздух, напоен с ароматите на растенията… Самият той не знаеше как са миришели по-рано растенията, но сигурно е било прекрасно, особено цветята, които свързваше в мислите си с майка си…
Но като гледаше изсъхналото тяло на неизвестната девойка, която така и не бе дочакала заветния ден, в който кошмарът ще свърши, Артьом започна да се съмнява, че и самият той ще доживее до този ден. С какво неговата надежда да види завръщането на предишния живот се отличаваше от нейната увереност, че това непременно ще се случи, и то не по-късно от след пет години? За годините съществуване в метрото човекът не беше събрал сили, за да се изкатери триумфално нагоре по стъпалата на сияещия ескалатор, водещ към някогашните слава и великолепие. Напротив, той се бе изродил, бе свикнал с тъмнината и теснотата. Повечето хора вече бяха забравили за някогашната абсолютна власт на човечеството над света, други продължаваха да тъгуват по нея, трети я проклинаха. На кои от тях принадлежеше бъдещето?
Навън се разнесе свирене на клаксон и Артьом се наведе към прозореца. Съвсем близо до будките беше спряла кола с крайно необичаен вид. На него и по-рано му се бе случвало да вижда коли: отначало в далечното му детство, после на картинките и снимките в книгите, и накрая — по време на предишното си качване на повърхността. Но нито една от тези коли не изглеждаше по този начин.
Грамадният камион с шест гуми беше боядисан в червено. Зад просторната му кабина с два реда седалки се намираше метален фургон, по дължината на който минаваше бяла линия, а на покрива му се извисяваха някакви тръби. Там бяха разположени и два кръгли буркана, в които се въртяха, мигайки, сини лампи.
Вместо да се измъкне от лавката, Артьом светна през стъклото й с фенера, очаквайки ответен сигнал. Фаровете на камиона светнаха и изгаснаха няколко пъти и Артьом вече се готвеше да излезе, но не успя: отгоре стремително пикираха една след друга две огромни черни сенки. Първата се хвана с ноктите за покрива на колата и се опита да я вдигне нагоре, но такава тежест не й беше по силите. След като вдигна каросерията на половин метър над земята, чудовището откъсна двете тръби, недоволно изврещя и ги хвърли долу. Втората твар с писък удари колата отстрани, надявайки се да я катурне.
Вратата се отвори и на асфалта скочи човек със защитен костюм и огромна картечница в ръце. След като вдигна цевта нагоре, той изчака няколко секунди, очевидно допускайки чудовището по-близо, а после изстреля откос в него. Отгоре се чу обидено врещене. Артьом побърза да отключи и се измъкна навън.
Едното крилато чудовище описваше широк кръг на трийсет метра над главите им и се готвеше да нападне отново, а другото за момента не се виждаше никъде.
— Бързо в колата! — извика човекът с картечницата.
Артьом хукна към нея, покатери се в кабината и седна на дългата седалка. Картечарят се прицели и стреля още няколко пъти, после скочи на стъпалото, вмъкна се в купето и тръшна вратата след себе си. Колата изрева и рязко потегли от мястото си.
— Храниш гълъбчетата? — изсумтя Улман, поглеждайки Артьом през противогаза.
Артьом очакваше, че летящите твари ще ги последват, но вместо това, след като летяха още стотина метра, създанията се върнаха обратно към ВДНХ.
— Пазят си гнездото — заключи боецът. — Чували сме за такива неща. Не биха нападнали колата току- така — не е техния размер. Интересно, къде ли са го свили?
Артьом изведнъж осъзна къде чудовищата са свили гнездото си и защо около изхода на ВДНХ не се осмеляваше да се покаже нито едно живо същество, явно в това число и черните.
— Точно в павилиона на нашата станция, над ескалаторите — каза той.
— Така ли? Странно, обикновено си избират по-високи места, върху блоковете — отговори боецът. — Сигурно са друг вид. Да… Извинявай, че се забавихме.
С костюмите и с обемистото въоръжение в кабината на колата си беше тесничко. Задната седалка бе заета от някакви раници и сакове. Улман беше седнал накрая, Артьом се бе оказал по средата, а зад волана седеше Павел, приятелят на Улман от „Проспект на мира“.
— Какво се извиняваш? Не е по твое желание — каза шофьорът. — Полковникът не ни беше предупредил в какво се е превърнал Проспект на мира, в смисъл — улицата, от „Рижка“ нататък. Сякаш е минал валяк оттам. Изобщо не знам как този мост не се е срутил целият. Даже нямаше къде да се скрием там, едва се отървахме от кучетата.
— Още ли не си видял кучетата? — попита Улман.
— Само ги чух — отговори Артьом.
— А ние им хвърлихме по един поглед — отбеляза Павел и зави.
— И как беше? — поинтересува се Артьом.
— Зле. Откъснаха бронята и за малко не прегризаха едно от колелата, направо в движение. Отказаха се чак когато Петро уби водача им със СВД-то — шофьорът кимна към Улман.
Придвижването им изобщо не беше лесно — оказа се, че земята е изрита от ями и траншеи, асфалтът
