бе напукан и се налагаше да избират внимателно маршрута си. На едно място закъсаха и пет минути се опитваха да минат през планина от бетонни отломки, останали от рухнала автомобилна естакада. Артьом гледаше през прозореца, стиснал в ръка автомата.
— Добре върви — похвали Павел колата. — А разправяха, че ще се задави с това соларово масло… Но не, химиците ни не са виждали такова нещо. Ненапразно защитаваме Полиса. Има полза и от очилатковците.
— Къде я намерихте? — попита Артьом.
— В едно депо, счупена. Не успели да я поправят, за да я карат по пожарите, когато Москва догаряла. Сега я използваме от време на време, не по предназначение, разбира се.
— Ясно. — Артьом отново се обърна към прозореца.
— Провървя ни с времето. — На Павел, изглежда, му се говореше. — Нито едно облаче на небето. Това е добре, от кулата ще се вижда надалеч, ако успеем да се качим на нея.
— По-добре там, отколкото да ходим по блоковете — кимна Улман. — Наистина полковникът каза, че там не живее почти никой, но на мен думата „почти“ нещо не ми харесва.
Колата зави наляво и тръгна по права широка улица, разделена на две от тревна площ. Отляво имаше редица почти непострадали тухлени къщи, а отдясно се точеше мрачна, черна гора, настъпваща към пътя. На няколко места корените бяха разкъсали платното и на отряда му се наложи да обикаля. Но Артьом обърна съвсем бегло внимание на всичко това.
— Ето я, красавицата! — възкликна Павел възхитено.
Право пред тях подпираше небосклона кулата Останкино — извисяващ се на стотици метри гигантски жезъл, заплашващ отдавна повалени врагове. Беше напълно фантастична конструкция, Артьом не бе виждал нищо подобно дори на картинки в книгите и списанията. Разбира се, вторият му баща му беше разказвал, че има някакво циклопско съоръжение, намиращо се само на два километра от тяхната станция, но дори по неговите разкази Артьом не можеше да си представи как ще го разтърси гледката.
През цялата останала част от пътя той седеше, отворил уста от смайване, и попиваше с поглед грандиозния силует на кулата. Сега усещаше странна смесица от възторг при вида на това творение на човешките ръце и тъга от окончателно затвърдилото се разбиране, че вече никога няма да е по силите на човека да създаде нещо подобно.
— През цялото време тя е била някъде съвсем близо, а аз не знаех… — опита се той да облече терзанията си в словесна форма.
— Ако не се качва човек на повърхността, малко неща може да разбере от този живот — отговори Павел. — Ти поне знаеш ли защо вашата станция се казва ВДНХ? Това означава Великите Достижения на Нашето Стопанство46, ето защо. Имало е там един такъв огромен парк с всякакви животни и растения. И ето какво ще ти кажа: много ви е провървяло, че „птичките“ са свили гнездо точно на входа на вашата станция. Защото някои от тези „достижения“ така са разцъфнали под въздействието на рентгеновите лъчи, че сега не ги лови дори пряко попадение от гранатомет.
— Но уважават пернатите ви приятели — добави Улман. — Те са ваш гръб, така да се каже.
Двамата се засмяха, а Артьом, без дори да поправи Павел относно наименованието на станцията си, отново впери поглед в кулата. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че гигантската конструкция леко се е наклонила, но очевидно отново беше придобила крехко равновесие и бе успяла да се задържи и да не падне. Как ли беше оцеляла в ада, разразил се преди десетилетия тук? Съседните сгради бяха напълно или частично пометени, но кулата се извисяваше гордо насред тази разруха, сякаш бе омагьосала вражеските бомби и ракети.
— Интересно, как ли е издържала? — промърмори Артьом.
— Сигурно не са искали да я събарят — предположи Павел. — Ценна инфраструктура, все пак. И нали навремето е била с една четвърт по-висока, отгоре е имало остра игла. А сега, виждаш — почти веднага след панорамната площадка прекъсва.
— А защо им е било да я щадят? Нима вече не им е било все едно? Притеснявам се да не е станало като с Кремъл… — усъмни се Улман.
Колата се промъкна през портата, зад стоманените пръти на оградата, приближи се до самата основа на кулата и спря. Улман взе прибора за нощно виждане и автомата и скочи на земята. След минута направи знак, че всичко е спокойно. Павел също излезе от кабината, отвори задната врата и се зае да изважда саковете със снаряжението.
— Трябва да получим сигнала след двайсет минути — каза той.
— Ще опитаме да го хванем оттук. — Улман намери раницата с радиопредавателя и започна да сглобява от съставните секции дълга полева антена.
Дължината на радиостанцията скоро достигна шест метра и тя леко се поклащаше на слабия вятър. Боецът седна пред предавателя и започна да се вслушва в ефира. Заточиха се дълги минути на очакване.
За миг ги покри сянката на „птеродактил“, но след като описа няколко кръга над главите им, чудовището се скри зад сградите — очевидно един сблъсък с въоръжени хора му беше достатъчен, за да запомни опасния враг и да се научи да го избягва.
— А как изобщо изглеждат тези черни? Нали ти си специалистът ни по тази част? — обърна се Павел към Артьом.
— Много страшно изглеждат. Като… опакото на хората — опита да ги опише младежът. — Пълна противоположност на човека. А и от самото наименование — черните — е ясно, че са черни.
— Виж ти… И откъде са се взели? Нали никой по-рано не е чувал нищо за тях. Какво говорят при вас за това?
— Малко ли неща има в метрото, за които никога нищо не се е чувало. — Артьом побърза да смени темата на разговора. — Ето например знаел ли е някой по-рано за канибалите от „Парк на победата“?
— Така е — оживи се шофьорът. — Намирали са хора с игли в шиите, но никой не е знаел кой върши това. Какво да се прави? Метро! И такава измишльотина е този Велик червей! Ама тези ваши черни все пак отнякъде…
— Аз го видях — прекъсна го Артьом.
— Червея? — попита недоверчиво шофьорът.
— Е, или нещо, което много прилича на него. Може би мотриса. Огромно е, реве така, че ти заглушава ушите. Не можах да го разгледам както трябва — профуча край мен.
— Не, не може да е мотриса… С какво ще се задвижва? С гъби? Мотрисите се задвижват от ток. Знаеш ли на какво ми прилича това? Сондажна установка.
— Защо? — сащиса се Артьом.
Той беше чувал за сондажните установки, но досега не му бе хрумвала мисълта, че Великият червей, изгризващ нови проходи, можеше да се окаже такава машина. Нима цялата вяра в Червея не се крепеше върху отрицанието на машините?
— Само не споменавай пред Улман и пред полковника за сондажната установка, че те ме смятат за побъркан заради нея — помоли го Павел. — Ето каква е работата. Аз навремето събирах информация в Полиса, проследявах всякакви шпиони, накратко — занимавах се с диверсанти и вътрешни заплахи. Та веднъж по някакъв повод се натъкнах на един старец, който ме уверяваше, че в някаква дупка, един тунел до „Боровицка“, постоянно се чува шум, сякаш зад стената работи сондажна машина. Аз естествено още от самото начало реших, че е побъркан, но той навремето е бил строител и разбираше от такива неща.
— И на кого може да му е притрябвало да рие там?
— Нямам никаква представа. Старецът през цялото време говореше, че някакви злодеи искат да прокопаят тунел до реката, за да залеят целия Полис, а той уж е подслушал плановете им. Веднага предупредих когото трябва, но никой не ми повярва. Тръгнах да търся този старец, за да го призова за свидетел, а той сякаш нарочно изчезна някъде. Може да е бил провокатор. А може — Павел погледна предпазливо Улман и понижи глас — наистина да е чул как военните замислят нещо секретно. И да са го затрили, за да не слуша много-много какво става зад стените. Така че оттогава възприемам идеята за сондажната установка и заради това ме смятат за откачалка. Достатъчно е да кажа нещо — и веднага започват да ми натякват за установката.
Той замълча, гледайки изпитателно Артьом: как ще се отнесе младежът към историите му? Артьом сви
