рамене неопределено, сиреч: защо не?
— Нищо не се чува, пуст ефир! — ядосано подхвърли приближилият се Улман. — Не ги лови оттук, гадостта. Ще трябва да се качим по-нагоре, Мелник сигурно е прекалено далеч.
Артьом и Павел веднага се приготвиха. Никой не искаше да мисли за други обяснения защо групата на сталкера не се свързва с тях. Улман раздели антената на секции, прибра радиостанцията в сака, метна на рамото си картечницата и закрачи пръв към остъкления вестибюл, който се криеше зад могъщите опори на телевизионната кула. Павел връчи единия сак на Артьом, самият той взе раницата и винтовката, затвори вратата на колата и двамата тръгнаха след Улман.
Вътре беше тихо, мръсно и пусто — очевидно, след като хората бяха избягали веднъж презглава оттук, те повече никога не се бяха върнали. Луната гледаше удивено през изпотрошените прашни стъкла към преобърнатите пейки и разбитата стойка на касата, към милиционерския пост с останки от забравени в бързината фуражки и към разбитите турникети на входа, осветяваше изписаните по шаблон инструкции и предупреждения към посетителите на телевизионната кула.
Пуснаха фенерите си и след кратко търсене откриха път към стълбището. Безполезните асансьори, които някога са можели да откарват хората до върха за по-малко от минута, стояха на първия етаж с врати, разтворени безсилно, като челюсти на паралитик.
Сега на групата й предстоеше най-трудното: Улман обяви, че ще се наложи да се изкачат на височина повече от триста метра.
Артьом успя да преодолее лесно първите двеста стъпала — за седмиците странствания из метрото краката му бяха свикнали с натоварванията. На триста и петдесетото започна да изчезва усещането, че се придвижва напред. Виещото се стълбище неумолимо бягаше нагоре и не се забелязваше никаква разлика между етажите. Във вътрешността на кулата беше влажно и студено, погледът се плъзгаше по голите бетонни стени, рядко срещащите се врати бяха широко отворени и откриваха изгледи към изоставени апаратни.
След петстотин стъпала Улман разреши да се направи първата почивка и тогава Артьом осъзна колко уморени всъщност са краката му. Боецът им отпусна само пет минути за отдих — той се боеше да не пропусне момента, в който сталкерът ще се опита да се свърже с тях.
След осемстотното стъпало Артьом обърка броенето. Краката му сякаш се бяха напълнили с олово и всеки от тях сега тежеше двойно повече, отколкото в началото на изкачването. Най-сложното беше откъсването на стъпалото от пода — той като магнит го привличаше обратно. Очите се обливаха от пот и сивите стени плуваха като в мъгла, а коварните стъпала започнаха да се вкопчват в обувките му. Не можеше да спре да почине: зад него напрегнато пъхтеше Павел, който при това носеше два пъти повече багаж от Артьом.
След петнайсет минути Улман отново им позволи да си починат. Той самият вече също изглеждаше уморен, гръдта му се вдигаше тежко под безформения защитен костюм, а ръцете му шареха по стената в търсене на опори. Боецът извади от раницата си манерка с вода и първо я подаде на Артьом.
В противогаза беше предвиден специален клапан, през който преминаваше катетър: чрез него можеше да се пие вода. Артьом осъзнаваше с разума си колко много им се пие на останалите, но така и не можеше да се застави да се откъсне от гумената тръбичка, докато не пресуши половината манерка. След това седна на пода и затвори очи.
— Хайде, още малко! — извика Улман.
С рязко движение той вдигна Артьом на крака, взе сака му, метна го на рамото си и тръгна напред.
Артьом не помнеше колко е продължила последната част на изкачването. Стъпалата и стените се сляха в едно мътно цяло, лъчите и петната светлина върху обзорните стъкла изглеждаха като сияещи облаци и известно време той си отвличаше вниманието, като се любуваше на дъгоцветните им преливания. Кръвта пулсираше в главата му, студеният въздух раздираше белите му дробове, а стълбите все не свършваха. Артьом на няколко пъти сяда на пода, но го вдигаха и го заставяха да върви.
Заради какво правеше това?
За да продължи животът в метрото? Да.
За да може във ВДНХ да продължат да растат гъби и да се отглеждат свине и за да живеят мирно там вторият му баща и семейството на Женя, за да могат непознатите му хора да се заселят отново в „Алексеевска“ и „Рижка“, и за да не затихва неспокойната търговска суетня на „Белоруска“. За да се разхождат брамините в своите халати из Полиса и да шумолят с книжните страници, да научават древните знания и да ги предават на следващите поколения. За да строят фашистите своя райх, като улавят враговете на расата и ги измъчват до смърт, а хората на Червея да отвличат чужди деца и да ядат възрастните, а жената на „Маяковска“ да може да продължи да търгува със сина си, за да заработва за хляба на двамата. За да не престават плъховските надбягвания на „Павелецка“, а бойците от революционната бригада да продължават нападенията си над фашистите и воденето на смешни диалектически спорове. И за да могат хиляди хора из цялото метро да дишат, да ядат, да се обичат едни- други, да дават живот на децата си, да изпразват червата си и да спят, да мечтаят, да се борят, да убиват, да се възхищават и да предават, да философстват и да мразят и за да вярва всеки в своя рай и своя ад…
За да може животът в метрото, безсмислен и безполезен, възвишен и изпълнен със светлина, мръсен и неспокоен, безкрайно разнообразен и именно затова толкова вълшебен и прекрасен — за да може човешкият живот да продължи.
Мислеше за това и в гърба му сякаш се превърташе огромен ключ и го навиваше, караше го да направи още една крачка и още една, и още. Благодарение на това и въпреки всичко останало той продължаваше да движи краката си.
И изведнъж всичко се прекъсна. Те се озоваха в просторно помещение — широк коридор във формата на пръстен. Вътрешната му стена беше облицована в мрамор, от което Артьом веднага се почувства като у дома си, а външната…
Отвъд външната, напълно прозрачна, веднага започваше небето, а някъде далеч-далеч долу бяха нахвърляни мъничките къщички, разделени от пътищата на квартали, чернееха се петната на парковете и огромните фунии на кратерите, виждаха се правоъгълниците на оцелелите високи блокове…
Оттук се виждаше целият безкраен град, чиято сива маса се губеше в далечния хоризонт. Артьом седна на пода, облегна се на стената и дълго-дълго гледа Москва и бавно порозовяващото небе.
— Артьом! Ставай, стига си седял! Ела да ми помогнеш! — разтърси го за рамото Улман.
Боецът му връчи голяма намотка тел и Артьом го погледна неразбиращо.
— Не лови проклетата антена — Улман посочи шестметровия прът, захвърлен на пода. — Ще пробваме рамковата. Ето там е вратата за техническия балкон, който е етаж по-долу. Изходът е точно откъм Ботаническата градина. Аз ще стоя на радиостанцията, а вие с Паша излезте, той ще размотава антената, а ти ще го подсигуряваш. Давайте по-живо, че вече ще започне да се съмва.
Артьом кимна. Той си спомни за какво е тук и това му даде нови сили. Някой завъртя невидимия ключ в гърба му и вътрешната му пружина отново започна да се развива. До целта оставаше съвсем малко. Той взе кабела и тръгна към балконската врата.
Вратата обаче не поддаде и се наложи Улман да пусне един откос в нужната секция, за да се пръсне стъклото на парчета. Мощен порив на вятъра едва не ги повали. Артьом пристъпи на балкона, заграден от решетка с височина на човешки ръст.
— Ето, погледни ги! — Павел му подаде полеви бинокъл и махна с ръка в нужното направление.
Артьом се долепи до окуляра и дълго време разглежда безцелно приближилия се град, докато Павел не го насочи към нужното място.
Ботаническата градина и ВДНХ се бяха сраснали в единен тъмен, непроходим гъсталак, насред който се издигаха олющените бели куполи и покриви на павилионите на Изложбата. В тази гъста гора имаше само две голи места — тясната пътечка между главните павилиони („Главната алея“ — прошепна боязливо Павел) и това.
Точно насред Градината се бе образувала огромна плешивина и сякаш дори дърветата отстъпваха гнусливо от невижданата язва. Това беше странно и отблъскващо зрелище: нещо средно между гигантски град и детероден орган, пулсиращ и потрепващ, разпрострял се на няколко квадратни километра.
Небето постепенно се оцветяваше в утринните краски и този зловещ тумор започваше да се вижда все
