— О, я стига, Том — прекъсна я Райс. — Остави тия тъпанарщини за „сключване на съюз“ и прочие. Първо — ние изритахме британците и те сложихме на тяхно място. Второ — може наистина да изпомпваме нефт и да отнасяме картини, но това няма нищо общо с твоята свобода. Прави каквото искаш, само не ни се мотай под краката, ясно ли е? Ако ни трябваше политически събеседник можехме да си оставим британците.
Джеферсън приседна. Съдърленд побърза да му налее втора чаша.
— Не разбирам — промърмори той. — Идвате от далечното бъдеще, а кой знае защо искате да унищожите своето минало.
— Не е така — поклати раздразнено глава Райс. — Виж сега. Историята е като дърво, разбираш ли? И като се върнеш назад и объркаш нещо в миналото, това означава, че от стъблото се е отделил още един клон. Е, този клон е вашият свят.
— Значи така — кимна Джеферсън. — Този свят — моят свят — не води към вашето бъдеще.
— Правилно — рече Райс.
— И вие го поругавате и грабите на воля, докато вашият собствен свят остава неопетнен и сигурен! — Джеферсън отново скочи на крака. — Тази идея е чудовищна, тя надхвърля всякакво въображение! Нямате ли човешки чувства?
— О, за Бога — въздъхна Рейс. — Разбира се, че имаме. А какво ще кажеш за радиото, за списанията и за лекарствата, които ви донесохме? Мислиш ли, че ни беше лесно да се появим тук, с вашите едри шарки, немити якички и роби-негри, дрънкащи за свобода и човечност? — Райс впи поглед в лицето на Джеферсън. Президентът сведе глава и приседна за трети път. — Виж, — продължи Райс, — искам да се разберем. Може би наистина от твоя гледна точка нещата стоят така, но в края на краищата — това е животът, нали? Какво всъщност искаш? Коли? Филми? Телефон? Контрол на раждаемостта? Само ни кажи и ще го имаш.
Джеферсън притисна пръсти към слепоочията си.
— Вашите думи не значат нищо за мен… сър. Искам само… да се върна вкъщи. Колкото се може по- скоро.
Райс откри Моцарт да разчиства масите в една от залите на замъка Хохензалцбург.
— Волфганг! Как е новата работа?
Моцарт остави купчината от чинии, които носеше и прокара ръка през косата си.
— Волф — рече той. — Наричай ме Волф. Звучи… по-модерно, не мислиш ли? Иначе тук е чудесно.
— Все още ли живееш в града?
— Да, но вече имам собствена стая. Ще дойдеш ли тази вечер на гуляя?
— Ами да. Ако искаш, почакай ме да се преоблека и ще слезем заедно в града.
Докато се спускаха по криволичещите улички, оставили зад себе си охранявания участък на инсталацията, Райс долови празничното настроение, което бе завладяло градчето. Подобно на всички от своето време и той стърчеше с една глава над тълпата.
Когато влязоха в клуба и ги обгърна приятния сумрак Райс почувства, че се отпуска. Мястото бе набързо реконструирано от доскорошна изба, някои от стените още не бяха измазани. Посетителите бяха местни, повечето носеха по някой и друг парцал от Реалното време, който бяха успели да замъкнат от инсталацията. Едно от момчетата беше нахлузило на главата си копринени бикини.
Моцарт излезе на сцената. Минуетоподобно арпежио на китара се сля с оглушителни хорални мотиви. После отгоре им се стовари съкрушителния трясък на ситезатора. Публиката нададе възторжен рев и посипа Моцарт с празнични конфети, накъсани от ръчно-рисуваните тапети на стената.
След представлението Моцарт приседна до него и двамата запалиха цигари с турски хашиш. Моцарт започна да го разпитва за бъдещето.
— Имаш предвид моето? — попита Райс. — Няма да повярваш. Шест милиарда население и никой не трябва да работи, ако не иска. Петстотин канала на телевизията. Коли, хеликоптери, дрехи — да ти избодат очите. Лесно достъпен секс. В изобилие. Искаш музика? Можеш да имаш собствено звукозаписно студио.
— Наистина ли? Какво ли не бих дал да видя това. Не мога да разбера, защо си го напуснал?
Райс сви рамене.
— Е, ще постоя тук петнадесетина години, докато свърши проекта и сетне ще се прибера.
— Петнадесет години?
— Аха. Трябва да ти обясня как работи проходът. В момента е точно толкова голям, колкото през него да минава телефонния кабел и нефтопровода, а и някоя и друга пощенска пратка за Реалното време. Но ужасно скъпо е ако трябва да се разшири до такава степен, че през него да минават хора и техника. Толкова е скъпо, че го правим само два пъти — в началото и в края на проекта. Така че в известен смисъл ние сме отрязани от света.
Райс се закашля и изпусна гъст облак дим. Хашишът изглежда бе поразвързал езика му. Седи си тук и разказва на Моцарт за красотите на бъдещето, а знае добре, че момчето няма никакъв шанс да получи Зелена карта. Не беше само той — милиони мечтаеха да емигрират в бъдещето, местни помощници на най- различни проекти в Римската империя, Египет и къде ли не.
— Толкова съм щастлив, че попаднах тук — продължи Райс. — Това е като да размесваш колода от исторически събития. Никога не знаеш какво ще стане след това. — Той се наклони към Моцарт, поразен от внезапно хрумналата му мисъл. — Слушай, кажи ми какво мислиш. Смяташ ли, че оскърбяваме вашето време? Мразиш ли ни, задето се изтърсихме във вашия свят?
— Ти майтапиш ли се? Ами вие сте героите на Залцбург. Знаеш ли, че вашият мистър Паркър ми обеща да запише тазвечершното ми изпълнение? Скоро ще ме знае цяла Европа!
— Ами тази Съдърленд непрестанно се яде за симфониите, дето никога няма да ги напишеш.
— Глупости! Не искам да пиша никакви симфонии! Винаги когато поискам, мога да си ги пусна. Коя е тази Съдърленд? Да не ти е гадже?
— Не, тя отговаря при нас за местните. Дантон, Робеспиер и прочие. Ами ти? Имаш ли си някоя?
— А, нищо особено. От малък.
— Така ли?
— Да, когато бях на шест, приеха ме в двора на Мари Тереза. Играех си с дъщеря й — Мария Антония. Сега държи да я наричат Мария Антоанета. Обичахме да свирим заедно. Често се шегувахме, че като пораснем ще се оженим, но тя замина за Франция при онази свиня — Луи.
— По дяволите — възкликна Райс. — Това е страшно интересно. Знаеш ли, там откъдето идвам тя е само една легенда. По време на Френската революция са й отрязали главата.
— Не, не са…
— Става дума за нашата Френска революция — поправи го Райс. — Вашата не беше толкова кървава.
— Ако те интересува, защо не я посетиш? Трябва да ви е задължена след като сте й спасили живота.
— Защо не?
Образът на Мария Антоанета нахлу в него като пролетен вятър.
Райс седеше гол на крайчеца на покритото с балдахин легло и лекичко потреперваше от прохладния въздух, който идеше откъм вентилатора. Зад огромния прозорец се виждаше пасторалния пейзаж на осемнадесети век. Долу в градината бавно пристъпваха войниците от охраната, облечени в зелени камуфлажни якета, сини джинси и въоръжени с пластични автомати. Градината на Петит Трианон, подобно на Версайската беше истинско съкровище, което заслужаваше да бъде грижливо пазено. Принадлежеше на нацията, след като и без това бе прекалено голяма, за да бъде напъхана в темпоралния проход.
Мария Антоанета лежеше на леглото, облечена с черно ластично бельо и разглеждаше един брой на „Вог“. Стените на спалнята бяха изпъстрени с платна на Буше — десетки квадратни метри от пищни задници, розови хълбоци и страстни сочни устни. Райс премести поглед към прелестите на Антоанета, които преливаха в леглото зад него и пое дълбоко въздух.
— Божичко, — възкликна той, — как рисува само този човек.
Тоанет разкъса обвивката на един шоколад с фъстъци и посочи към списанието.
— Искам да ми донесеш кожени бикини. От съвсем малка, мама все ме пъхаше в този отвратителен корсет. Казваше че — как им викате там — ми били твърде големи.
