едновременно отпред и през прозорците нахлу гъст бял дим. Полузадушения масонист насочи мускета си към Райс. Преди да успее да натисне спусъка един автоматичен откос го прикова към стената.
Нисък широкоплещест мъж, облечен в кожено яке с фашистки опознавателни знаци и обут в черни кожени панталони нахлу в стаята. Той смъкна очилата от обгорялото си лице и отдолу се показаха дръпнати, ориенталски очи. Косата му беше вързана на дълга плитка. В ръката си държеше автоматична пушка, а гърдите му бяха обкичени с гранати.
— Добре — изръмжа той. — Последният. — Мъжът скъса превръзката от устата на Райс. От него лъхаше на пот, обработена кожа и дим.
— Вие сте Райс?
Райс кимна и преглътна мъчително.
Неговият спасител го изправи на крака и преряза въжетата с щика си.
— Аз съм Джебе Нойон, Транс-темпорална армия. — Той напъха в ръката на Райс една кожена манерка с вкиснало мляко. — Пий! Това е кумис, добро е за теб. Пий, Джебе Нойон ти казва!
Райс отпи една глътка и почувства, че му се повдига.
— Вие сте от Сивите карти, нали? — запита отпаднало.
— Армия от Сиви карти, вярно — рече Джебе. — Най-злите войници на всички времена и светове. Само пет човека те пазили и аз ги избих всичките. Аз — Джебе Нойон — бях дясна ръка на Чингиз хан, ужас за всички, ясно? — Той погледна Райс с големите си печални очи. — Не си чувал за мен.
— Съжалявам, Джебе, не.
— Земята се въртеше под ударите на моя кон.
— Бас държа, че си прав, човече.
— Ще яздиш с мен — той задърпа Райс към вратата. — И ще видиш как се върти Земята под грайферите на моя хиляда и петстотин кубиков „Харлей“, окей?
От хълма над Залцбург пред тях се разкри гледката на един безумен анахронизъм.
Пред вратите на рафинерията се въргаляха трупове на местните войници, облечени с мундири и препасани с кожени паласки. Поредният батальон тъкмо приближаваше в каре, с вдигнати напред мускети. Шепа хуни и монголи, заели позиция на входа, отвърнаха с трасиращ картечен огън. Няколкото останали живи след пукотевицата, побързаха да се разбягат.
Джебе Нойон се разсмя глухо.
— Напомня ми обсадата на Камбалук! Само дето вече няма набити на кол глави и отрязани уши. Сега сме цивилизовани, нали приятел? Но ако много се спече, току виж повикаме хеликоптерите, малко напалм, като във Виетнам, а? Ще им припари.
— Не бива да го правим, Джебе — отвърна Райс. — Нещастните копелдаци нямат никакъв шанс.
Джебе сви рамене.
— Е, понякога забравям. Окей? Все ме сърби да завладея света. — Той натисна педала на мотора и се намръщи. Райс прегърна лъскавото кожено яке и двамата полетяха надолу по хълма. Джебе реши да си изкара яда на противника и се понесе с бясна скорост по улиците, разпръсквайки една група гренадири. Само страхът помогна на Райс да се задържи, когато под него се замяркаха откъснати ръце и крака.
Джебе спря едва зад вратата на инсталацията. Веднага ги заобиколи шумна орда от монголи в камуфлажни облекла, препасани с картечни ленти. Райс ги разблъска, превивайки се от болки в бъбреците.
Небето над замъка Хохензалцбург се озари от сиянието на йонизиращата радиация. Разширяваха прохода до максимално енергетично ниво, за да могат да изпратят още подразделения от Сиви карти, а в обратно посока не спираше потокът от нефт, картини и скъпоценности.
Над главите им се чуваше ревът на реактивните двигатели от кацащите самолети, с които евакуираха персонала от Африка. Римски центуриони, облечени в леки ризници и нарамили ракетомети охраняваха пътя от летището до прохода.
Сред тълпата евакуирани беше и Моцарт, който махаше ентусиазирано на Райс.
— Изтеглят ни, човече! Страхотно, а? Обратно в Реалното време.
Райс огледа купчината от полуразглобени помпи, охладители и сондажни елементи.
— Какъв срам — промърмори той. — Толкова работа и всичко отиде на вятъра.
— Не се ядосвай. Това не е единствения осемнайсети век. Важното е да не губим хора.
Изведнъж охраната при вратата се разбяга и през портите нахлу с рев хелимобила на Райс. Половин дузина маниаци масонисти продължаваха да висят по вратите и да блъскат с юмрук предното стъкло. Джебе Монголски се хвърли срещу нашествениците и ги посече с невероятна бързина, докато отряд от римски легионери, въоръжени с огнепръскачки заляха входа с пламъци.
От хелимобила изскочи Мария Антоанета. Джебе посегна да я сграбчи, но ръкавът й остана в ръката му. Тя забеляза Моцарт и се втурна към него. Джебе я следваше по петите.
— Волф, негоднико! — извика жената. — Значи ме изостави, а? А какво стана с обещанията ти, свиня такава?
Моцарт започна да си трие очилата. След това се обърна към Райс.
— Коя е тази жена?
— Зелената карта, Волф! Нали каза, че ако предам Райс на масонистите ще ми осигуриш Зелена карта! — тя спря да си поеме дъх и Джебе я сграбчи за рамото. Когато се извърна към него, монголецът я халоса по главата и Мария се свлече в несвяст.
Джебе присви очи към Моцарт.
— Значи ти си бил, а? Ти си предателят — с бързината на светкавица войникът измъкна пистолета от кобура си и го опря в носа на Моцарт. — Бас държа, че като гръмна от теб ще останат само ушите.
В двора екна самотен изстрел. Главата на Джебе подскочи и той се просна назад.
Райс се завъртя. На вратата на склада се хилеше Паркър, с пистолет Валтер в ръка.
— Успокой се, Райс — каза той и се приближи. — Такива като него имаме много.
— Но ти го уби!
— Е и какво? — отвърна Паркър и прегърна Моцарт през рамо. — Ето го моето момче. Миналият месец изпратих няколко негови парчета нагоре по кабела. И знаеш ли какво? Момчето сега е на пето място в поп- класацията! На пето!
— Паркър, ти ли му уреди Зелена карта?
— Не — поклати глава Моцарт. — Съдърленд.
— И защо го направи?
— Не знам бе, човек, кълна ти се! Е, може би изиграх пред нея ролята, която искаше да види. Съкрушеният човек, който вижда как крадат музиката му, опустушават душата му — Моцарт вдигна очи нагоре. — Тя ми даде Зелената карта, но и това не й помогна да се отърси от чувството за вина. Останалото го знаеш.
— Знам го. Уплашил си се, че няма скоро да се оттегляме. Затова реши да ме въвлечеш и мен в бъркотията. Ти накара Тоанет да ме предаде на масонистите. Идеята е била твоя.
Чула името си, Тоанет изпъшка в краката им. Райс сведе поглед към нея. Въпреки калта, охлузванията и скъсаните си джинси тя си оставаше най-красивото същество, което някога е виждал.
Моцарт сви рамене.
— Аз самият на времето бях свободен масон. Виж бе, човек, те са неспокойни души. Достатъчно беше да подхвърля нещо тук-там и ето какво стана. — Той махна с ръка към касапницата зад тях. — Знаех, че ще намериш начин да се измъкнеш.
— Не можеш да използваш хората по този начин!
— Глупости, Райс! Ами ти непрестанно ме използваше! Трябваше да предизвикам обсадата, за да накарам ония от Реалното време да ни изтеглят. За Бога, не мога да чакам петнадесет години! Според историята, след петнадесет години аз ще съм мъртъв! Не искам да умра в тази дупка! Искам да имам кола и собствено звукозаписно студио!
— Забрави това, приятелче! — поклати глава Райс. — Достатъчно е само да разберат в Реалното време какви си ги забъркал…
Паркър се разсмя.
— Грешиш, Райс. Тук става дума за върха на поп-класацията. Не за някаква пиклива рафинерия. — Той
