последвалите години това впечатление се оказа съвсем точно.
По-късно, през 1983 г., изпратиха Стайнър в Ливан. Там той преживя непосредствено терористични действия и техните последици — беше убит един посланик на Съединените щати; по време на назначението му от бомбени взривове загинаха повече от шейсет души в американското посолство, а по-късно и повече от двеста американски морски пехотинци.
В онези дни Бейрут не само представляваше военен лагер с много враждебни фракции, но и място, където можеше да избухне сражение навсякъде и по всяко време. Никой не беше в безопасност и смъртта бе вечно присъстващ риск — от снайперисти, престрелки между фракциите, засади и безразборен обстрел с тежка артилерия и ракети. Понякога се изстрелваха хиляди снаряди, което превръщаше за половин час цели райони от града в развалини.
Това назначение не беше лесно. Но за Стайнър то се оказа полезно. Даде му шанса да научи уроци, които не можеше да получи никъде другаде:
1. Научаваш се как да оцеляваш. В противен случай не оцеляваш.
2. Научаваш се на кого да вярваш в ситуация на живот и смърт — и на кого не можеш да вярваш поради принадлежността му към неговата фракция или религиозна мотивация.
3. Научаваш се да мислиш като терорист.
Развитието на ОВССО
Традиционната функция на войните е да променят съществуващото положение на нещата. В началото на 70-те години се появи нова форма на воюване или може би нов начин за практикуване на една много стара форма на воюване — подкрепян от държавата тероризъм. Страните, които не бяха могъщи във военно отношение, се научиха да използват терористични тактики за постигане на цели и отстъпки, които никога не биха спечелили с дипломатически или военни средства.
Когато се появи тази нова форма на война, Съединените щати бързо разкриха своята неподготвеност за справяне с нея. Те нямаха нито национална политика, нито разузнавателен капацитет срещу тероризма и не разполагаха с военни сили, адекватно обучени и подготвени да реагират на терористични провокации. Въпреки че Съединените щати бяха най-могъщата държава в света, техните военни възможности бяха фокусирани единствено върху Съветския съюз.
През 1972 г. на Олимпийските игри в Мюнхен израелски спортисти бяха убити от терористи от организацията „Черния септември“. Това престъпление можеше да бъде избегнато, ако германски снайперисти разполагаха с възможността да ударят терористите, докато те водеха заложниците през пистата на летището към самолета за бягство.
Израелците научиха добре този урок и на 4-ти юли 1976 г. осемдесет и шест израелски командоси кацнаха на летището Ентебе в Уганда. Мисията им се състоеше в спасяването на пътниците от самолета на „Ер Франс“, отвлечен осем дни преди това. Командосите за минути спасиха деветдесет и пет заложници и убиха четирима терористи — макар и с цената на живота на двама заложници и собствения им командир. Новината за акцията се разпространи светкавично по света и подчерта още по-остро неадекватността на САЩ в борбата с тероризма.
Тази истина вече бе изнесена на светло през май 1975 г.: четирийсет и един американски морски пехотинци бяха убити при опит за спасяване на трийсет и девет членния екипаж на американския търговски кораб „Маягес“ след пленяването му от камбоджанското правителство. Опитът за спасяването им се провали.
Тези инциденти ясно показаха, че Съединените щати са неподготвени да се справят с предизвикани от терористи ситуации със заложници.
За да коригират този недостатък, в средата на 70-те години трима далновидни люде започнаха да лобират за създаването на специална „елитна“ военна част за справяне с тази необичайна заплаха: генерал-лейтенант Едуард С. (Шай)2 Мейър, директор на операциите за сухопътните сили; генерал-майор Робърт (Боб) Кингстън, командир на специалните армейски части; и Робърт Купърман, главен научен ръководител на Агенцията за контрол над въоръженията и по разоръжаването, който ръководеше правителствените изследвания върху тероризма.
Отначало тримата не постигнаха значителен напредък. В службите нямаше особена подкрепа за създаването на „елитна“ част и дори в сухопътните сили положението беше същото, макар да бе безпощадно ясно, че от технологията, в която армията инвестира така активно — танкове, хеликоптери и ракети за противовъздушна отбрана (ПВО), бронетранспортьори и цялата останала машинария на съвременното бойно поле, — няма особена полза в борбата срещу терористите. Опозицията идваше предимно от два източника: предубеждение срещу елитните части — елитите никога не са били популярни в сухопътните сили на Съединените щати — и схващането, че подобна сила би отнела ресурси и налични средства от съществуващата армейска структура.
На 2-ри юни 1977 г. генерал-лейтенант Мейър представи концепцията за тази военна част за специални мисии на началник-щаба на сухопътните сили генерал Бърнард Роджърс.
Специалната част трябваше да бъде главна сила срещу тероризма. Понеже се очакваше да се справя с най-сложните кризисни ситуации, тя щеше да притежава качества, с каквито никоя друга военна част не разполагаше. Щеше да бъде организирана с три оперативни отряда и отряд за поддръжка; трябваше да бъде съставена от подбрани мъже с доказана специална зрелост, кураж, вътрешна сила и физическа и умствена способност да реагират по подходящ начин за разрешаване на всякакъв вид кризисни ситуации — включително надвиснала над самите тях опасност.
На 19-ти ноември 1977 г. сухопътните сили официално активираха военната част, но развитието на тактиката и процедурите, необходими за планираното предназначение, отнеха още две години.
Последната проверка и утвърдително учение на частта се състоя на военновъздушното летище Хънтър във Форт Стюарт, Джорджия, и приключи в ранните сутрешни часове на 4-ти ноември, неделя. Военната част беше одобрена за изпълнение на специалните й задачи.
По ирония на съдбата, точно когато се провеждаше учението, в американското посолство в Техеран нахлуваше тълпа. След секунди всички хора в сградата — петдесет и трима души — се превърнаха в заложници на новото религиозно революционно правителство на Иран.
Кризата на последвалите 444 дни предизвика Съединените щати както никога преди и се оказа невероятно болезнен урок по ефективен отговор на терористични инциденти. Нацията бе изправена пред рискове, колебания, противоречия, правни въпроси, намеса на други държави и проблеми на суверенитета; лесни решения не съществуваха. Фактически бяхме свидетели на обявяване на война, но тази „война“ бе от такъв характер, че правеше използването на тежки оръжия или непрактично, или прекалено жестоко за цивилното население. Освен това съществуваше проблемът със заложниците. Искахме да предприемем нещо, което да обърне ситуацията в наша полза.
Но какво?
По отношение на снайперисти и друг оперативен персонал специалната част бе вероятно най-кадърната по рода си в целия свят, но все още не притежаваше необходимата подходяща инфраструктура — нямаше организация на командването, щаб и бойни подразделения за подкрепа. Сложната ситуация ставаше още по-обезсърчаваща поради факта, че в Иран не съществуваше разузнавателната инфраструктура, необходима за поддръжка на спасителни операции.
Президентът Джими Картър — изправен пред труден избор — реши, че трябва да се направи опит с операция за спасяване на петдесет и тримата заложници. Специални армейски части трябваше да бъдат ядрото на спасителната операция в Иран.
Израелското нападение в Ентебе предлагаше очевидния модел. Брилянтно планирана, ръководена и осъществена операция… но този модел бе само частично приложим. Трудностите при едно нападение в Техеран бяха несравнимо по-големи. Операцията в Ентебе бе осъществена срещу летище. Там нападателите успяха да се приземят бързо и да предприемат действия срещу терористите почти преди да бъдат забелязани. А Техеран беше голям столичен град с многомилионно население, разположен на стотици километри навътре в обширна и враждебна страна. Незабелязаното проникване в Техеран и вътре в посолството с достатъчно сили, за да се свърши работа, поставяше много въпросителни.
